Решение № 58 от 07.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора Стамболова

Членове:

Бисер Троянов

Надежда Трифонова при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора И. Бл. Симов като разгледа докладваното от Надежда Трифонова Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200823 по описа за 2024 година

Производството по чл.422, ал.1 НПК е образувано по искане на осъдените И. Т.

И., Е. Т. И., С. И. И., Б. Г. Т. и Т. Г. П., подадено от защитника им адв.К. Б. за проверка по реда на възобновяването на влязло в сила определение от 16.10.2018г., постановено по НОХД № 503/2015г. по описа на Специализирания наказателен съд /СпНС/ , с което е одобрено споразумение по реда на чл.382, ал.7 НПК. В искането, поддържано и в съдебно заседание от адв.Д., се излагат доводи относно наличие на основания за възобновяване по чл.422, ал.1 НПК, като се пледира алтернативно за уважаването му съобразно предпоставките на т.4 на посочения законов текст – постановено решение на ЕСПЧ от съществено значение за делото или по т.5- нарушение на материалния закон. Прави препращане към норми от правото на Европейския съюз- чл.4 пар.3 от Договора за европейския съюз, вр. чл.47 и чл.49 от Хартата за основните права на Европейския съюз / ХОПЕС/. Акцентира се на значението на постановеното от Съда на Европейския съюз /СЕС/ решение от 16.11.2023г. по дело С-427/22г., по отправено преюдициално запитване от Върховния касационен съд на Р.България. Сочи се, че съгласно даденото в цитираното решение на СЕС тълкуване на чл.4, пар.1, т.1 от Регламент 575/2013г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници, изменен с Регламент 2019/2033 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 година, обхватът на понятието 1

„кредитна институция“, каквато е банката, включва едновременно приемане на депозити или други възстановими средства от обществеността и отпускане на кредити за собствена сметка. Въпросното решение на СЕС и последвалото в аналогичен смисъл произнасяне на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение 1/2020г. на ОСНК, обуславят установена погрешна съдебна практика, в нарушение с правото на Съюза, която рефлектира върху правната оценка на съставомерността на деянието по чл.252 НК. Въз основа на цитираната практика на СЕС, установеното ретроактивно действие на постановените тълкувателни заключения на съда в Люксембург, се защитава тезата, че искането за възобновяване е допустимо, а разгледано по същество следва да доведе до цялостна отмяна на определението, с което е одобрено споразумението. Позовава се и на решения на Върховния касационен съд по реда на глава 33 НПК, постановени след решения на СЕС.

Осъденият И. И. заявява пред настоящата инстанция, че поддържа искането и желае да бъде оправдан. Останалите осъдени лица- Е. Т. И., С. И. И., Б. Г. Т. и Т. Г. П., не се явяват в съдебно заседание.

Представителят на Върховна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно. Не намира повод за възобновяване на производството, тъй като законовите разпоредби, действащи към момента на постановяване на съдебния акт, са били адекватно приложени.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по приложеното дело, за да се произнесе констатира следното:

С определение от 16.10.2018г., постановено по НОХД № 503/2015г. по описа на СпНС, е одобрено споразумение, сключено между защитниците на осъдените И. Т. И., Е. Т.

И., С. И. И., Б. Г. Т., Т. Г. П. и С. Р. Ж. / последният не е сред вносителите на искането за възобновяване на наказателното производство/ и представител на държавното обвинение, с което подсъдимите са се признали за виновни в извършване на престъпления, както следва:

1.И. Т. И. за престъпления по: -чл. 321, ал. 3, т. 1 във връзка с ал. 1 от НК; -чл. 252, ал.

2 предложение второ, във връзка с ал. 1, предложение първо, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и -чл. 253, ал. 5, във връзка с ал. 3, т. 1, предложение последно и т. 2, във връзка с ал. 2, предложение първо и пето, във връзка с ал. 1, предложение второ, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

2. Е. Т. И. за престъпления по: -чл. 321, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 2 от НК;- чл. 252, ал.

2 предложение второ, във връзка с ал. 1, предложение първо, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и - чл. 253, ал. 5, във връзка с ал. 3, т. 1, предложение последно и т. 2, във връзка с ал. 2, предложение първо и пето, във връзка с ал. 1, пр. второ, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

3. С. И. И. за престъпления по:чл. 321, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 2 от НК; -чл.

252, ал. 2 предложение второ, във връзка с ал. 1, предложение първо, във връзка с чл. 20, ал.

2 от НК и - чл. 253, ал. 5, във връзка с ал. 3, т. 1, предложение последно и т. 2, във връзка с ал. 2, предложение първо и пето, във връзка с ал. 1, предложение, второ, във връзка с чл. 26, 2 ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

4. Б. Г. Т. за престъпления по: -чл. 321, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 2 от НК; -чл. 252, ал.

2 предложение второ, във връзка с ал. 1, предложение първо, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

-чл. 253, ал. 5, във връзка с ал. 3, т. 1, предложение последно и т. 2, във връзка с ал. 2, предложение първо и пето, във връзка с ал. 1, предложение второ, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

5. Т. Г. П. за престъпления по: -чл. 321, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 2 от НК; - чл. 253, ал.

3, т. 1, предложение последно, във връзка с ал. 1, предложение второ, във връзка с чл. 20, ал.

2 от НК

Наложени са им и следните наказания, след приложението на чл.23 НК:

На И. И. общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от две години;

На Е. И. общо най- тежко наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66 НК за срок от три години;

На С. И. е наложено общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено за срок от три години на основание чл.66 НК;

На Б. Т. е наложено общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено за срок от три години на основание чл.66 НК.

На Т. П. Т. е наложено общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено за срок от три години на основание чл.66 НК.

Осъдени са на основание чл. 254, ал. 6 от НК да заплатят съответните описани в споразумението суми в полза на държавния бюджет.

Искането за възобновяване на наказателното производство по делото е подадено от активно легитимирани лица по чл. 420, ал. 2 от НПК, осъдени с влязло в сила определение по чл. 382, ал. 7 от НПК, което е акт от категорията такива по чл. 419, ал. 1 от НПК.

Допустимостта на искането за възобновяване изисква преценката на съда през призмата на основанието да се претендира преразглеждане на въпросите, решени с влязъл в сила съдебен акт, след постановяване на решение на СЕС в процедура по чл.269 ДФЕС, в каквато насока са и аргументите на осъдените. Доколкото българският НПК не предвижда изрично основание за възобновяване на производството по наказателни дела, след постановяване на решение на СЕС, макар и относимо към основния предмет на наказателното производство, следва да се постави на обсъждане въпросът дали решението на СЕС не следва да се оцени като равностойно на решение на ЕСПЧ в смисъл на основание по чл.422, ал.1,т.4 НПК, в конкретни и лимитирани случаи.

Разпоредбата на чл.422, ал.1,т.4 НПК предвижда като основание за възобновяване на наказателно производство постановяване на решение на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, с което е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, което има съществено значение за делото. Без да подлага на преоценка вложения от законодателя смисъл и утвърдената съдебна практика относно характера на решенията на ЕСПЧ и на СЕС, различния статут на двете съдебни институции и разликата в актовете им, настоящият съдебен състав намира следните допирни точки между решение на ЕСПЧ, като основание по чл.422, ал.1,т.4 НПК и 3 конкретното решение на СЕС по дело С-427/22г., разгледани в светлината на процедурата по чл.422, ал.1,т.4 НПК:

Основанието за възобновяване по чл.422, ал.1,т.4 НПК има за цел да поправи нарушено право, прокламирано от ЕКЗПЧОС, като нарушението е установено с решение на съда в Страсбург. Въпросното нарушение може да е допуснато в производство, приключило с влязло в сила съдебно решение на националния съд. Сходна е ситуацията в производството по чл.267 от ДФЕС, при което с решение на СЕС се установява нарушение на право, произтичащо от правото на Европейския съюз /ЕС/ . В обхвата на правото на ЕС е и Хартата на основните права на Европейския съюз, която в чл. 49 прогласява принципа на законоустановеност на престъплението, пресъздаващ смисъла на чл.7 от ЕКЗПЧ . В настоящия казус, даденото в решението на СЕС по дело С-427/22г. тълкуване на разпоредбата на чл. 4, пар.1,т.1 от Регламент 575/2013г., възприета и в изменението направено с Регламент 2019/2033, рефлектира върху защитено от Хартата право за законоустановеност на престъплението доколкото има отношение към приложение на национална правна разпоредба и по-конкретно към точното приложение на елементи от обективната страна на криминализираното деяние по чл.252 НК през призмата на дефиницията за „банка“ възприета в чл.2 ЗКИ, пресъздаваща определението от чл. 4, пар.1,т.1 от Регламент 575/2013г.

На следващо място, Решенията и на ЕСПЧ и на СЕС са задължителни за съдилищата в Р.България, като нормите от европейското право имат примат по отношение на националното законодателство, прогласен в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.

По отношение действието на преюдициалното заключение спрямо националните съдилища, следва да се отчете тяхната задължителност не само за съда отправил запитването, а и за останалите национални съдилища на запитващата държава. Съществено за характеристиката на преюдициалните тълкувателни заключения е, че чрез тях се изяснява значението на норма от общностното право, респективно направеното тълкуване става част от самата общностна норма и е задължително за всички държави членки на ЕС, последица закрепена в трайната практика на СЕС.

Освен посочените сходства между решенията на ЕСПЧ, като основание за възобновяване на наказателното производство и конкретното тълкувателно решение на СЕС, пред страната ни, като член на ЕС се поставя изискване за спазване принципите на лоялно сътрудничество, изведени от чл.4, пар.3 ДЕС и на равностойност и ефективност при гарантиране защитата на правата, които субектите черпят от правото на ЕС. Принципът на равностойност изисква равно третиране на исканията, които субектите могат да направят в случай на нарушения на права, произтичащи от националното право и на сходни искания за нарушения на правата, произтичащи от правото на Съюза. А принципът за ефективност налага преценката дали националната правна уредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагане правото на Съюза като се държи сметка за мястото на съответните правила в цялото производство, за протичането му и за особеностите му пред различните национални инстанции /решения на СЕС- С-2/08, т.27, С-93/12 т.48/.

Гаранциите относно спазване на дадено право се състоят, както в дефинирането на мерки, които препятстват нарушаването им и правят възможно упражняването им, така и в способи за компенсация на засегнатия субект било под формата на обезщетение за претърпени вреди от нарушаване на правата му, било като възможност за преразглеждане на въпроса, по който е допуснато нарушението.

Тези гаранции са относими към актове, действия или бездействия на различни национални юрисдикции, включително и спрямо влезли в сила съдебни решения, които са в противоречие с норми на европейското законодателство / решения по делата Frauncovich, Brasserie du Pecheur u Factortame и Kobler- С-224/2001г./. Практиката на СЕС в посочените три решения определено бележи обогатяване и разширяване, като се достига до заключението за ангажиране отговорността на държавата за всяко нарушение на общностното право, независимо от мястото на органа, който го е допуснал, с оглед разделението на властите.