Определение № 667 от 25.11.2024, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 667 гр. Ямбол, 25.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Калина Г. Пейчева

Яна В. Ангелова като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно частно гражданско дело № 20242300500385 по описа за 2024 година

Производство по чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв.Б. Б. от **АК – процесуален представител на ищеца Т. И. И. от гр.******, против Определение № 1925/17.09.2024г. по гр.д.№207/2024г. по описа на Ямболски районен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото Решение №347/21.06.2024г. в частта за разноските, с която на адв.Б. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 200лв.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на атакуваното определение и се иска същото да бъде отменено, с присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв. за предявен неоценяем иск. Изложените съображения са, че съдът следва да извърши правилен прочит на решението на СЕС по дело С-438/22г. и да приложи Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, доколкото в случая конкуренцията не е нарушена при сключен договор за правна защита и съдействие по реда на чл.38, ал.1,т.3 от ЗА. Според частния жалбоподател, решението на СЕС в случая е неприложимо и поради това, че то е публикувано на 25.01.2024г., а договорът за правна защита и съдействие с ищеца по делото е сключен през 2023г. и правният принцип е, че законът действа занапред, но дори съдът да приеме, че наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не следва да намери приложение, то на основание чл.5 от ГПК приложимият източник на правото при разрешение на случая е правният обичай.

Ответникът по частната жалба „Фератум България“ЕООД гр.София, в срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подал отговор и не е изразил становище за допустимостта и основателността на жалбата.

ЯОС намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срок и срещу подлежащ на самостоятелен съдебен контрол съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

За да се произнесе, ЯОС съобрази данните по делото и доводите на жалбоподателя, и приема следното:

Производството по делото пред ЯРС е образувано по исковата молба на Т. И. И. от гр.******, представляван от адв.Б., с която против ответника „Фератум България“ЕООД гр.София е предявен главен иск по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на договор №1013733 от 29.04.2021г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, като в условията на евентуалност 1 са предявени и три иска по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на разпоредбата на чл.5 от сключения между страните договор от 29.04.2021г., тъй като клаузата е в противоречие с добрите нрави, заобикаля закона и същата не е индивидуално договорена и е неравноправна.

С постановеното по спора и влязло в сила Решение №347/21.06.2024г. ЯРС е уважил предявения главен иск, прогласил е нищожността на оспорения договор, при което не е разгледал и не се е произнесъл по предявените евентуални искове. При този изход от делото районният съд е приел, че на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноските има ищецът, а на основание чл.38, ал.1 ЗА на пълномощника на ищеца адв.Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. За размера на възнаграждението ЯРС е приел, че е приложим чл.7, ал.1, т.2 от Наредба №1/2004г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като не е предявен неоценяем иск и интересът от делото е до 1000лв., за който минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 400лв. Съдът е формирал изводи, че може да намали адвокатското възнаграждение и под минималния размер, предвиден в наредбата, при което съобразно приетата за невисока фактическа и правна сложност на делото и доказателствената активност на пълномощника на ищеца, е определил дължим от ответника размер на адвокатското възнаграждение под минималния размер по наредбата - в размер на сумата 200лв.

С обжалваното Определение № 1925/17.09.2024г., произнасяйки се по молбата по чл.248 ГПК на пълномощника на ищеца за изменение на решението в частта за разноските за адвокатското възнаграждение на адв.Б., ЯРС е приел и посочил, че предявеният и разгледан главен иск не е неоценяем, а оценяем, че за цената му е приложима разпоредбата на чл.69, ал.1, т.4 ГПК, съгласно която по искове за съществуване на договор цената на иска е стойността на договора, която в случая е 350лв. и съставлява размера на отпуснатия заем, при което минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 400лв. Непроменени са останали изводите на съда, че съобразно фактическата и правна сложност на делото, дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи под минимума в размер на 200лв.

Обжалваното определение е неправилно.

Съгласно трайната практика на ВКС адвокатът, предоставил правна помощ на страна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. има право да получи възнаграждението от насрещната страна тогава, когато страната има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3, респ. ал. 4 ГПК и когато едновременно с това е доказано, че адвокатът е предоставил правна помощ и това е установено с представен по делото договор за правна помощ, в който изрично е посочено, че между страната и нейния процесуален представител е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ.

В случая са налице предвидените предпоставки в закона за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв.Б. за безплатно оказаната на ищеца правна помощ и съдействие. По делото е приложен сключен между адвоката и клиента ищеца договор за правна защита и съдействие от 15.04.2023г. ( на л.43 от делото), в който изрично е предвидено, че тя ще се осъществява безплатно, като е посочено правното основание за това – нормата на чл. 38, ал. 1, т.3, пр.2 от ЗАдв., както и нейния предмет – реализиране на представителство на ищеца Т.И. за изготвяне, подаване и представителство по делото по предявения иск срещу „Фератум България“ЕООД. С постановеното решение на ЯРС искът на Т.И. е уважен, следователно е установено правото на разноски по делото на страната – ищец, което пък обуславя извод, че при предоставена безплатна правна помощ, на неговия процесуален представител-адвокат се следва заплащане от ответника на адвокатско възнаграждение.

При присъждане на адвокатското възнаграждение разпоредбата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата придава задължителен за съда характер на посочените минимални възнаграждения, установени в Наредба №1/2004г. на ВАдвС. Следва обаче да бъде съобразено задължителното за националния съд решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, според което наредбата, с която се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, 2 която придава на тази наредба задължителен характер. Решенията на СЕС са задължителни за националните съдилища и действието им е ретроактивно, т.е. те се прилагат и за заварени договори, като неправилно в тази връзка частният жалбоподател счита, че решението на СЕС следва да се съобразява за всеки конкретен случай и неправилно се позовава на действието във времето на правните норми, който принцип е неприложи по отношение решенията на СЕС. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, според която нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Прието е от ВКС, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Районният съд е разрешил разглеждания правен въпрос в противоречие с цитираното решение на СЕС, както и с постановената след решението на СЕС практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като е приел, че за определяне на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца приложими са минималните размери по Наредба № 1/9.07.2004г. към момента на присъждане на възнаграждението, както и че съдът съобразно фактическата и правна сложност на делото може да определи възнаграждението и под минималния размер.

Настоящият състав на въззивния съд при съобразяване са посоченото решение на СЕС и практиката на ВКС приема, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004, те са само ориентир и следва да се прецени цената на предоставените услуги в зависимост от фактическата и правна сложност на делото. В разглеждания случай се касае за предявен и разгледан иск за нищожност на договор, сключен с потребител, като искът е оценяем и цената му се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК от стойността на договора, която е в размер на 350лв.

Това е цената на предявения иск – сумата 350лв., която формира и материалния интерес за определяне адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца, което по чл.7, ал.1, т.2 от Наредба №1/2004г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения е в размер на 400лв.

В качеството си на процесуален представител на ищеца, адв.Б. е изготвил и подал искова молба, в която подборно е навел основанията за нищожността на оспорения договор, извършил е обоснована правна аргументация, навел е правни доводи и възражения и към евентуалните искове, като е представил писмени доказателства и е следил хода на производството. В откритото съдебно заседание пред ЯРС, в което съдът е извършил доклад на делото, приел е всички посочени от страните доказателства и е изслушал устните им състезания, пълномощникът адв.Б. не се е явил, но преди заседанието е подал писмена молба, с която е направил всички изявления във връзка с процесуалните действия, извършвани в първото по делото открито съдебно заседание, формулирал е въпрос към икономическата експертиза, който е относим към предмета на главния иск и е от значение за уважаването му, като е изложил и съображенията си по съществото на спора. Действително делото не се отличава с висока фактическа сложност, но не може да се приеме, че правната му сложност не е завишена. За правната сложност не е определяща цената на иска, доколкото се касае за преценка на неравноправни клаузи в договор с потребител и неговата защита, за които и съдът е служебно задължен да извърши проверка съгласно чл.7, ал.3 ГПК.

Воденето на такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения - сложна, защото изисква познаване както на националното, така и на европейското законодателство. Не може да не се отчита също, че адвокатът е квалифициран юрист и изпълнява обществено значима дейност, не помаловажна от тази на съдията и в случая след като съдът е изложил подробно мотивите си по спора на 10 листа, неясно е защо не е изложил разумни аргументи, омаловажаващи квалифицирания адвокатски труд.

При така установената и посочена от въззивния съд фактическа и правна сложност 3 на първоинстанционното производство и при съобразяване на положения от процесуалния представител на ищеца труд за сезирането и осъществяване на процесуалното представителство пред първата инстанция, настоящият състав на ЯОС намира, че по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на адв.Б. следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 500 лв.

Като е отхвърлил изцяло искането на адв.Б. за изменение на решението в частта за разноските и присъждане на друг размер на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, районният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено.