Решение № 426 от 01.10.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 426 гр. София, 01.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Катерина В. Ненова

Николай Св. Василев при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско дело № 20261800500868 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 44/26.05.2026 г., постановено по гр.д. № 365/2025 г. по описа на Районен съд - Е. е

ОТХВЪРЛИЛ, като неоснователни и недоказани, предявените от Д. В.

Л., ЕГН ********** с постоянен адрес в гр. Е., обл. С., кв. „...“, бл. ..., вх...., ап.

... против ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК 175046614, с адрес на управление в гр. Е., обл. С., бул. „Александър Стамболийски“ № 6, представлявано от М. Н. С., обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, и искания да бъде признато за незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № 24/26.06.2025 г. и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа, за периода от 15.07.2025 г. до 17.07.2025 г., възлизащо в размер на 93,66 лева/47,89 евро;

УВАЖИЛ ЧАСТИЧНО предявения от страна на Д. В. Л. иск, с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД, против ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК 175046614 и е ОСЪДИЛ ответника да заплати на ищцата паричната сума в общ размер от 1239,22 евро, представляваща обезщетение за неизползвания от нея платен годишен отпуск за 2023 г. - 20 дни, 2024 г. 20 дни и за 2025 г. - 10 дни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба /31.07.2025 г./ до окончателното й изплащане, като е ОТХВЪРЛИЛ иска в останалата му част - до претендирания размер от 2782,00 лева/1422,41 евро, както и искането за присъждане на законна лихва върху тази част, считано от датата на подаване 1 на исковата молба /31.07.2025 г./ до окончателното й изплащане;

ОСЪДИЛ ответника ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК

175046614 да заплати полза на РС - Е. сумата в общ размер от 199,57 евро /сто деветдесет и девет евро и 57 цента/, представляваща разноски по воденето на делото;

О С Ъ Д И Л Д. В. Л. да заплати на ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК 175046614 сумата в размер на 184,86 евро /сто осемдесет и четири евро и 86 цента/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, сторени в производството от ответника.

В установения от закона срок по чл. 259, ал.1 от ГПК, ответникът и настоящ въззивник ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК

175046614, с адрес на управление в гр. Е., обл. С., бул. „Александър Стамболийски“ № 6, представлявано от М. Н. С., чрез адвокат Г. Д.. от САК е обжалвал решението, като моли същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно САМО В ЧАСТТА, касателно уважената част от иска по чл.224, ал.1 КТ, като моли същият да бъде отхвърлен изцяло. В жалбата са изложени редица доводи във връзка с направените оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон. Счита, че причината за неполагане на труд от ищцата в претендирания период не се дължи на незаконно поведение от страна на работодателя, а на желанието на ищцата да ползва друг вид отпуск - за бременност и раждане и за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, поради което счита, че в тази хипотеза, която не попада в приложното поле на Решение от 25.06.2020 г. по дело № С-762/18 г. на Съда на Европейския съюз - Люксембург, не е загубила значение и приложимо е разрешението, инкорпорирано в цитираното по-горе Решение № 346 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 418 / 2009 г. на Върховен касационен съд и редица други, съгласно които платеният годишен отпуск се определя само за времето на реално положен труд по трудовото правоотношение и не се дължи за периоди, в които работникът не е полагал такъв. Претендират се разноски пред въззивния и районния съд.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Д. В. Л., чрез адвокат К. С. - Д. от САК и адвокат А. Х. Г. от САК е подала отговор на жалбата, в който излага съображения за нейната неоснователност. Счита постановеното решение в обжалваната част за правилно, а решаващите изводи на съда за обосновани и съобразени с доказателствата по делото. Излага подробни съображения в тази насока. Иска се потвърждаване на решението, както и присъждане на сторените разноски във въззивното производството за адвокатско възнаграждение.

В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в сила.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Софийски окръжен съд, приема за установено следното :

Въззивната жалба се явява процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

2

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, Софийски окръжен съд намира следното :

Обжалваното решение не се явява нищожно. Същото е постановено от съдия от Районен съд Е. (ЕРС), в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Обжалваното решение се явява процесуално допустимо. Налице е гражданскоправен спор, между процесуално правоспособни и дееспособни страни, подведомствен на съда, като родово и местно компетентен да разгледа делото, се явява ЕРС. При предявяването на иска са били налице положителните процесуални предпоставки за това и не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване.

Районният съд се е произнесъл именно по предявения иск.

Софийският окръжен съд следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.

Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от РС Е., тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:

Според чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен, правото за който не е погасено по давност, а съгл.чл.224, ал. 2 КТ обезщетението се изчислява по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение, въз основа на начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на 3 отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.

Правото на работника да претендира обезщетение по чл. 244 КТ възниква при наличието на две предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение и неползване на полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.

В настоящия казус бедспорно се установи, че ищцата е имала правона ползване на платен годишен отпуск в размер на 20 дни, а при прекратяване на трудовото й правоотношение с работодателя, не й е било изплатено полагащото се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер на 2423,70 лева/1239,22 евро, а именно: за 2023 г. 1077,00 лева/550,66 евро; за 2024 г. - 1077,00 лева/550,66 евро и за 2025 г. - 539,00 лева/275,59 евро - общо 2693,00 лева/1376,91 евро, от които следва да се приспадане данък по ЗДДФ в размер на 10% 269,30 лева/137,69 евро, видно от заключението на ССчЕ.

Независимо на какво основание е прекратен трудовият договор, работодателят винаги дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Работниците и служителите имат право да получат това обезщетение дори да са били дисциплинарно уволнени. За да възникне задължение за работодателя да плати обезщетение по чл. 224 от КТ - за неизползван годишен отпуск трябва да са налице следните предпоставки: трудовият договор да е прекратен; работникът или служителят да има неизползван платен годишен отпуск; неизползваният платен годишен отпуск да не е погасен по давност.

Обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск се дължи при прекратяване на трудовото правоотношение, дори ако през това време работникът е бил в отпуск по чл. 163 или чл. 164 от КТ, но само при самото прекратяване на договора.

Времето на отпуска по чл. 163 (бременност и раждане) и чл. 164 (отглеждане на дете до 2 години) се признава за трудов стаж съгласно чл. 352, ал. 1, т. 2 от КТ и за тези периоди служителят не губи правото си на платен годишен отпуск, а продължава да му се начислява такъв, пропорционално на времето.

Обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ се изплаща еднократно единствено при прекратяване на трудовия договор (по взаимно съгласие, предизвестие и др.) за всички натрупани и неизползвани дни платен годишен отпуск, които не са погасени по давност.

По време на самия отпуск по майчинство работодателят не изплаща обезщетение по чл. 224 от КТ, защото задължението за това възниква строго и само в момента на прекратяване на трудовото правоотношение.

Правото на парично обезщетение за неизползван отпуск при прекратяване на договора е общо и за него не е релевантно по какви причини отпускът не е бил ползван през годините (включително ако е бил отложен поради ползване на отпуски за бременност, раждане и отглеждане на дете).

За давността на отпуските по време на майчинство съдебната практика приема, че срокът за погасяване по давност на правото на ползване започва да тече от края на годината, в която е отпаднала обективната причина (т.е. след 4 завръщането на работа или след прекратяването на трудовия договор), като в случая същата не е настъпила.

Ето защо правилно и в съотвествие с прецизната изчислителна методика на вещото лице, районният съд е уважил исковата претенция по чл.224, ал.1 КТ в обжалвания размер.

С оглед гореизложеното се налага извода, че въззивната жалба се явява неоснователна, а решението на районния съд в обжалваната част – правилно и законосъобразно.

В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила.

По разноските:

С оглед изхода на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 500,00 евро – сторени разноски за един адвокат пред въззивната инстанция.

На осн.чл.280, ал.3, т.3, предл.последно от ГПК решението на Софийски окръжен съд не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 44/26.05.2026 г., постановено по гр.д. № 365/2025 г. по описа на Районен съд – Е. в обжалваната част.

ОСЪЖДА ЕТ „СИЯНА - МАРТИН НАЙДЕНОВ“, ЕИК 175046614 да заплати на Д. В. Л. сумата от 500,00 евро, направени по делото разноски пред Софийски окръжен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5