Решение № 5115 от 18.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5115 гр. Пловдив, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330117887 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. К. П. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата от раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ............................................., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер от 448 лв. е нищожна, тъй като с включването на нейната стойност, ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В исковата молба се излагат съображения, че на ................... страните сключили Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ......................, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сума в размер от 700 лева годишен лихвен процент 41,00% и ГПР в размер на 48, 73%. Заетата сума е следвало да бъде върната ведно с договорените акцесорни вземания на 18 месечни вноски до 10.02.2025г. В Глава VI от договора било предвидено заплащане на възнаграждение в размер на 448 лева за допълнителна услуга „Флекси“. Излагат се съображения, че с уговарянето на допълнителен пакет услуги се заобикаля изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира се, че възнаграждението за допълнителна услуга води до скрито оскъпяване на кредита и допълнителна печалба за заемодателя, което създава предпоставки за неговото неоснователно обогатяване в ущърб на потребителя. Поради изложеното се твърди и че вземането по посочената клауза е следвало да бъде включено при формиране на приложимия към договора ГПР. Изтъква се, че с включването на посоченото вземане, ГПР надвишава императивно поставения лимит на разходите съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли се предявеният иск да бъде уважен.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се признава изцяло така предявеният иск и се моли за постановяване на решение при условията на чл. 237 ГПК. Възразява се, че с 1 поведението си ответното дружество не е дало повод за иницииране на исковия процес, поради което и не следва да поема отговорността за сторените от ищеца разноски. В случай, че се приеме, че разноски се следват на ищеца, то се моли адвокатският хонорар да бъде определен под минималния размер за съответния тип гражданско дело.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 19, ал. 5, вр. ал 4 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на клаузата на раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ............................................., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер от 448 лв., тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Така предявеният иск е допустим, доколкото ищецът като страна по процесния договор, всякога разполага с интерес от прогласяване нищожността на целия договор или на отделна клауза от него (какъвто е и процесният случай). Допълнително, искът е предявен и срещу надлежна страна, тъй като именно ответникът е кредитор за вземанията по процесния договор за потребителски кредит.

С оглед направеното от ответника признание на исковата претенция (с отговора на исковата молба), както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че исковата претенция е основателна и следва да бъде прогласена нищожността на клаузата на раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ............................................., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер от 448 лв, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.2 ГПК в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита като заявява, че се отказва от защита срещу иска, тъй като искът е основателен. Това може да се 2 осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК или ще остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК.

Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава иска, а ищецът с молба от 14.11.2024г., че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът постанови своето решение на основание чл.237 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В тази връзка, съдът счита за нужно да посочи, че макар и ответникът да признава иска, то с поведението си е дал повод за иницииране на исковия процес, поради което и следва да възстанови на ищеца сторените разноски в рамките на настоящото производство. Самото съществуване на нищожна клауза в процесния договор за кредит обосновава достатъчен интерес на ищеца да претендира обявяване на недействителността й по съдебен ред. Предвид това, без значение е дали ответникът – кредитор е търсил заплащане от ищеца на сумата по недействителната клауза.

Ищецът не е длъжен да изчаква кредитора да потърси права по недействителната клауза от договора и едва тогава да възрази срещу нея. Ищецът като потребител на финансови услуги може предварително да защити правата си и да поиска от съда прогласяване нищожност на съответната клауза от договора за кредит, формирайки сила на пресъдено нещо по този въпрос.

Ищецът е представил доказателства за заплатена държавна такса в размер от50 лв., която сума следва да му бъде възстановена от ответното дружество.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 8/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС 3 от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.

3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че производството е приключило в едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 200 лв., което да бъде заплатено от ответника. Съдът отчита и обстоятелството, че адв. Н. вече е получил адвокатски хонорар в размер от 300 лв. по предходно воденото между същите страни гр.д. № 8413/ 2024г., по описа на Районен съд- Пловдив, V I I - ми гр. с-в, предмет на което е било обявяване нищожността единствено на клаузата от процесния договор за кредит, касаеща услуги „Фаст“ (а в настоящото производство се търси обявяване нищожност единствено на клаузата, разписваща възнаграждение за услуги "Флекси").

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК нищожността н а клаузата от раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ............................................., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер от 448 лв. и който договор е сключен между ищеца М. К. П., ЕГН ********** като заемател и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 като заемодател, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република 4

България.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 да заплати на М. К. П., ЕГН ********** сума в размер от 50 лева / петдесет лева/, представляваща държавна такса за образуване на исковото производство.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 да заплати на адв.

С.

Н., вписан в

Адвокатска колегия..................................................................................................................................... партер сума в размер от 200 лева /двеста лева/, представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство на ищеца М. К. П., ЕГН ********** в рамките на настоящото производство, уговорен при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, вр. чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок считано от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.