Решение № 1931 от 02.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1931 гр. София, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Ваня Н. Иванова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100507783 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.03.2023 год., постановено по гр.дело №31652/2022 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, са отхвърлени предявените от Ч. Н. Д. срещу С. Т. С. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени емоционални страдания и стресови преживявания, влошаване на здравословното състояние и накърняване на доброто име, вследствие на образувано от ответницата изпълнително дело №2084/2021 год. по описа на държавен съдебен изпълнител при СРС, 9 уч., въз основа на обезпечителна заповед №25 от 13.09.2021 год., издадена по определение №2222 от 10.09.2021 год. по гр.дело №10993/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-29 с-в, отменено с определение №27 от 06.01.2022 год. по ч.гр.дело №3868/2021 год. по описа на САС и за сумата от 4 000 лв. – част от вземане с цял размер от 12 257.16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи за адвокатско възнаграждение /изчислени по НМРАВ/ в резултат на предприета защита от ищеца лично по подадени от ответницата сигнали срещу ищеца до Шуменската адвокатска колегия и Прокуратурата, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.06.2022 год. до окончателното им изплащане и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл.

78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 800 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Ч. Н. Д.. Жалбоподателят поддържа, че на 16.02.2023 год., от 12.40 ч. било 1 проведено открито съдебно заседание по настоящото дело. В същият съд от 11. 00 ч. бил ангажиран в качеството си на адвокат по гр. дело №7178/2022 год. по описа на СРС, 158 с-в, като производството по това дело приключило в 12. 58 ч. Така бил възпрепятстван да участвам в откритото съдебно заседание по настоящото дело, в което същото било обявено за решаване. С молба с вх.№ 50480 от 23.02.2023 год. бил направил искане по чл. 253 ГПК за отмяна на хода по същество, към която бил представил доказателство – протокол за проведено открито съдебно заседание от 16.02.2023 г. по гр.дело №7178/2022 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в. Налице били предпоставките по чл. 253 ГПК, тъй като бил възпрепятстван поради основателна причина да участва в откритото съдебно заседание по делото, в което следвало да бъде разпитан допуснат до разпит свидетел, както и да направи доказателствени искания. За да остави без уважение молбата по чл. 253 ГПк, първоинстанционният съд се бил позовал на Решение №141 от 05.12.2016 год. на ВКС по гр.дело №1599/2016 год., ІІ г. о., ГК. Това решение касаело представено доказателство след приключване на устните състезания, което било било известно на страната в хода на исковото производство. Следователно сочената от СРС практика на ВКС била неотносима към настоящият казус. Относима била практиката на ВКС, обективирана в Решение №60213 от 22.10.2021 год. на ВКС по гр.дело №2502/2020 год., ІV г. о., ГК – отмяната на определението за даване на ход на спора по същество се била наложила във връзка с постъпила молба от процесуалния представител на страна по делото и необходимостта от осигуряване на правото й на участие в производството, поради внезапно възникнали пречки за явяване на процесуалния й представител, като доказателства за последното били представени по делото, макар и след съдебно заседание, предвид внезапно възникналото препятствие. Следователно СРС бил допуснал процесуално нарушение като оставил без уважение молбата на ищеца по чл. 253 от ГПК, не бил разпитан допуснатият до разпит свидетел и била възпрепятствана възможността за представяне на медицински документи, удостоверяващи твърдяното в исковата молба. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата С. Т. С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че на 16.02.2023 год. не било провеждано открито съдебно заседание по гр.дело №7178/2022 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в, което да възпрепятства явяването на ищеца в първото съдебно заседание по настоящото дело. По неизяснени причини ищецът не само че не се бил явил в съдебно заседание, но дори не бил изпратил представител /адвокат/, а още по-малко бил посочил уважителна причина за невъзможността да направи това, след като бил редовно уведомен за датата и часа на заседанието. Ищецът, като адвокат с многогодишен професионален опит, със сигурност следвало да е наясно с процесуалните възможности, които са били на негово разположение ако не може да се яви лично по дело, за което бил редовно уведомен – например да депозира писмено становище, в което да изрази мнението си по доклада, хода на делото, доказателствата и да направи искания или да изпрати упълномощен процесуален представител. Също така ищецът трябвало да е наясно и с процесуалните последици от неявяването си в първото открито съдебно заседание. Всички 2 искания от страна на ищеца следвало да бъдат направени преди делото да бъде обявено за решаване, а не след това. Ищецът имал възможност да осъществи пълно и главно доказване на иска си пред първата инстанция, но като вместо това той не бил представил към исковата си молба каквито и да било писмени доказателства в подкрепа на твърденията си и не бил изпълнил разпорежданията на съда във връзка дадената му възможност да събере допълнителни гласни и писмени доказателства. СРС се бил произнесъл по доказателствените искания, като бил указал на ищеца да посочи конкретни книжа от прокурорската преписка, с които иска да се снабди. Тези указания обаче не били изпълнени.

СРС бил указал на ищеца, че ще издаде исканите от него съдебни удостоверения при представяне на проект, то проекти не били представени. Допуснато било и събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел при режим на довеждане, който не бил доведен за процесното съдебно заседание. Поради това и първоинстанционният съд бил разгледал делото без тези доказателства. Следователно ищецът бил имал всяка процесуална възможност да събере и представи допуснатите му доказателства преди първото по ред съдебно заседание, тъй като бил получил определението на съда, с което му били дадени горепосочените указания, но вместо да бъде активна страна той не бил предприел никакви действия по доказване на претенциите си. На следващо място сочи, че в тежест на ищеца било да установи, че ответницата с конкретните си противоправни действия, които се изразявали в подаване на сигнал до СРП, ШАК, ВАС за извършено от ищеца престъпление /при знание неистинността на твърдените от тях обстоятелства и заявяването им с цел да увредят ищеца/, му е причинила неимуществени вреди и какви точно, причинноследствената връзка между поведението на ответницата и причинените неимуществени вреди, както и конкретния размер на неимуществените вреди. В тази насока не било проведено доказване. Тъй като добросъвестността се предполагала, то в тежест на ищеца било да я опровергае чрез пълно и главно доказване. Следователно, за да се ангажира отговорността на ответницата за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на държавен орган, трябвало да се установи, че тя предварително била знаела неистинността на твърдените от нея обстоятелства, но ги е заявила единствено с цел да увредят ищеца. С депозирането на жалби до съответните институции, в т.ч. до органите на досъдебното производство за извършено престъпление, ответницата осъществявала едно свое конституционно право да подава сигнали и жалби до съответните органи, за да търси съдействие за преустановяване на неправомерни действия. Според съдебната практика, когато едно лице било преценило, че са накърнени негови права, то можело свободно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес. Упражняването на правото на жалба с описание на обективно възприети действия на другиго със субективната увереност, че те са неправомерни и действително извършени, не било набедяване. В противен случай, всяко обръщане на гражданите към органите на властта за установяване или изясняване на престъпни, или позорни обстоятелства, или за обстоятелства сочещи на деликвентно поведение, би се оказало престъпление, ако било установено след проверка, че тези данни не сочат на 3 неправомерно поведение на трети лица. В този смисъл поведението на ответницата не било противоправно. В този смисъл не бил установен първият елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – ответницата да е обективирала противоправно деяние, извършвайки злоупотреба с право, поради което и обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на претенцията и липсата на каквито и да било доказателства в тази посока било безпредметно. Отделно от това по делото нямало ангажирано нито едно доказателство за претърпени неимуществени и имуществени вреди от страна на ищеца.

Трябвало да се отбележи и че пропуснатата полза представлявала реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябвало винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не можело да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, т.е. пропуснатата полза била тази, която при обикновено развитие на нещата и при съществуващо обективно оправдано основание за реализиране на ползата, би могла с вероятност да се очаква. В конкретния случай по делото липсвали данни, от които да се установява, че ищецът сигурно бил пропуснал увеличаване на имуществото си с оглед необходимостта от участие в организиране на защитата си. За да не търпи твърдените „пропуснати ползи“, ищецът можел да ангажира свой колега, който да го защитава срещу възнаграждение или ако не може да си позволи да заплати за квалифицирана правна помощ, то законът му давал възможност да бъде защитаван безплатно от друг адвокат или да потърси правна помощ с молба до съда. Възможностите, които предлагал законът в случая били подходящи и достъпни, а съзнателният отказ да бъдат използвани не можел да обоснове настъпването на „пропуснати ползи“. Не било ясно и как ищецът бил изчислил размера на адвокатското възнаграждение, което считал, че му се следва – въз основа на какъв материален интерес и за каква квалифицирана юридическа работа. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Възражението на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК е неоснователно, поради следните съображения:

Състезателното начало е основен принцип в гражданския процес – чл. 8 ГПК. Чрез него 4 се гарантира на всяка страна право да участва в производството – да участва в съдебните заседания лично или чрез процесуален представител, за да може да извършва съответните процесуални действия, чрез които да въздейства върху съдържанието на съдебния акт.