Решение № 141 от 09.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. София, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100506925 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д. И. К. срещу решение №1723 от 31.01.2024 г. по гр.д. №1596/2023 г. на Софийския районен съд, 157 състав, с което е отхвърлен предявения от Д. И. К., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ****, офис 208, осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 280 ЗЗД, срещу ответника Синдикална взаимозастрахователна кооперация (СиВЗК), ЕИК 104097300, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Македония“ № 1, ет. 13, за сумата от 3000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за м. 10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.01.2023 г. до окончателното плащане.

В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правиала и необоснованост.

На първо място, на страните били дадени само формални указания в нарушение на чл.146 от ГПК. Липсвали подробни указания относно обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения; нито правна квалификация на правата, претендирани от ишеца, на насрещните права и възраженията на ответника; от първоначалния доклад не ставало ясно 1 и кои права и кои обстоятелства се признават; кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; как точно се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. На страните били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Вследствие на неправилното приложение на материалния закон по спора, не били дадени правилни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и не било указано на страните необхоД.стта да ангажират съответни доказателства.

На следващо място, превратно било тълкуването и приложението на съда на нормата на чл. 111 ЗЗД относно давността досежно процесния договор. Въззивникът поддържа, че доколкото в договора липсвал определен срок за плащане, това налагало извода, че не бил наличен падеж, тоест не било ясно кога сумите по него били ликвидни и изискуеми. Счита, че неправилно в случая съдът бил приложил разпоредбата на чл. 69 ЗЗД.

На последно място, неправилни били изводите на съда за приложимост на кратката тригодишна давност към вземанията по договорите за абонаментно правно обслужване. Сочи, че договорът за абонаментно правно обслужване е специфичен вид договор, който обединява в себе си черти на договорите за изработка, на поръчка, на неименуван договор за услуга и други, при което вземанията по същия се погасяват с общата петгодишна давност. Позовава се на практика на ВКС. Обръща внимание на това, че е налице постановено по-рано и влязло в сила Решение № 20253888 от 17.11.2020г. по гр.д.№ 49174/2019г. на СРС, 173 с-в, с което е уважен частичен иск за предходен период, което категорично установявало със СПН между страните валидността и изпълнението на процесния договор.

По делото била представена и приета счетоводна справка от ответника за извършени плащания за предходен период, която по безспорен начин доказвала валидно и законосъобразно изпълнение на задълженията на довереника по процесния договор. С изричното си волеизявление за прихващане на направените плащания ответната страна всъщност изрично признавала изпълнението по договора от страна на ищеца и признавала за установена 5-годишната давност.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция, ведно със законните последици. Претендира разноски.

Въззиваемата страна в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Постъпила е и частна жалба от Д. И. К. срещу определение №15465/10.04.24г., с което СРС е оставил без уважение подадената от ищеца молба с пр. осн. чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. На първо място счита, че държавната такса по делото следва да бъде редуцирана с оглед разгледания иск с размер от 3 000 лв. и по същата причина следва да бъде редуциран адвокатския хонорар, 2 който е присъден в размер на 3 027 лева и надвишава исковата претенция, което е правно и житейски абсурдно.

Позовава се на Решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 относно въпросите за определяне на адвокатските възнаграждения и поспециално, че досежно прилагането на чл. 101, Пар.1 ДФЕС във връзка с чл.4. пар.3 ДЕС относно правото на свободно предоставяне на услуги, в диспозитива на цитираното решение е прието,че съдът няма право да присъди разноски в по-малък размер от минимално предвидения в националното законодателство, в противен случай ще е налице нарушаване на конкурентните условия и ще ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар.

Постъпил е отговор на частната жалба от ответника, в който е заето становище за нейната неоснователност.

С ъ д ъ т , като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му във връзка с установената фактическа обстановка, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Производството по делото пред първата инстанция е образувано по искова молба, с която ищецът първоначално е предявил осъдителен иск срещу ответника за заплащане на сумата от 24000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода от м. 03.2018 г. до м. 10. 2018 г.

Ответникът Синдикална взаимозастрахователна кооперация (СиВЗК) в срока по чл.131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер, като навежда и възражение за погасяването му по давност.

С влязло в сила на 13.09.2023 г. oпределение № 16238/04.05.2023 г. съдът е прекратил производството по делото в частта, с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 21 000 лв., представляваща неплатено 3 възнаграждение по Договор за абонаментно правно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода 01.03.2018 г. – 30.09.2018 г. Така в предмета на делото е останала само претенцията за възнаграждение за м. октомври 2018г. в размер на 3 000 лв.

По делото е представен Договор за абонаментно правно обслужване, сключен на 01.06.2017 г. между ответника Синдикална взаимозастрахователна кооперация, като доверител и ищеца Д. И. К. – адвокат от САК, като довереник, с предмет, очертан в чл. 1, ал. 1 – осъществяване на юридически консултации и услуги, свързани с цялостната търговска дейност на доверителя и във връзка със защита срещу всички решения на Комисия за финансов надзор във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители.

В чл. 9, ал. 1 от договора страните са уговорили, че доверителят се задължава да заплаща възнаграждение за извършената от довереника работа по чл. 1 от договора в размер на 3000 лв. В чл.10 от договора е предвидено доверителят да заплаща възнаграждение за извършената от довереника работа по процесуално представителство за всеки отделен случай за всяка отделна инстанция по минималните цени за съответната работа по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По делото са представени още четири договора за абонаментно правно обслужване, съответно от дата 16.06.2017 г., два договора от дата 08.09.2017 г. и договор от дата 21.09.2017 г., които са с идентично съдържание – права, задължения и уговорено възнаграждение. Представени са също така индивидуални договори за правна защита и съдействие, сключени между страните с отделно уговорено възнаграждение, както и платежни нареждания за извършвани плащания за сумата от 5000 лв. по договор от 16.06.2017 г., за 9000 лв. по договор от 22.08.2017 г., за сумата от 29500 лв. за правна защита срещу решения, за сумата от 9500 лв. за защита срещу решение 1230.

Ангажирани са доказателства - копие от входящ и изходящ дневник, воден от ответника от дата 01.06.2017 г., от които се установява, че на същата дата под № 751 е вписан договор за абонаментно обслужване с адв. Д. К..

От приложеното по делото гр.д. № 49174/2019 г. по описа на СРС, 173 св, се установява, че във връзка със същия договор за абонаментно обслужване е постановено Решение № 20253888 от 17.11.2020 г. влязло в сила на 05.04.2022 г., с което частично е уважен предявеният от Д. К. иск до размера на 5500 лв. за периода от 01.06.2017 г. до 31.01.2018 г., а в останалата част искът е отхвърлен, поради постъпили плащания по идентични договори.

Наведения с въззивната жалба довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непълнота на доклада по делото и неправилни указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест, е изцяло неоснователен. Докладът по делото, съдържащ се като проект в определението на съда от 06.10.20203г. и обявен за окончателен с протоколно 4 определение от о.с.з. на 20.11.2023г., е с необхоД.то съдържание, съгласно нормата на чл.146 от ГПК. В него са изложени всички релевантни обстоятелства, от които ищецът извежда претенцията си, както и всички наведени от ответната страна възражения, вкл. възражението за давност, дадена е правна квалификация на иска, която е коректна, посочено е, че не са налице права и обстоятелства, които да са безспорни между страните, общоизвестни или служебно известни на съда, поради което да са ненуждаещи се от доказване, подлежащите на доказване факти са изрично посочени и тежестта за тяхното доказване по делото е правилно разпределена между страните на осн. правилото на чл.154 от ГПК.

Сключеният между страните договор за абонаментно правно обслужване от 01.06.2017г. съдържа елементи на договор за изработка, както и елементи на договор за мандат. Задълженията на адвоката за осъществяване на юридически консултации и услуги, за нуждите на доверителя и неговата търговска дейност и във връзка със защита срещу всички решения на КФН във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители, съставляват елементи на договор за изработка. Същевременно, задълженията на адвоката за процесуално представителство и защита срещу всички решения на КФН във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители, разкриват белезите на договор за поръчка.

Съгласно разясненията, дадени с решение № 212 от 03.11.2017 г. по гр. д.

№ 358/2017 г., на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, относно правното естество на договора за правно обслужване, с този договор адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, а с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време. Ако не е уговорено друго, отношенията между страните се уреждат от общите правила на закона за изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора.