Определение № 1567 от 14.06.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1567 гр. Бургас, 13.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Кристиян Ант. Попов като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501016 по описа за 2023 година Производството по делото е по реда на чл. 274, ал.1, вр. чл. 413 ал 2 от ГПК.

Образувано е по частната жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1527, ул.“ Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от изпълнителен директор Янислав Янакиев, чрез процесуален представител юрисконсулт Христо Атанасов, със съдебен адреса за получаване на книжа по делото- посоченият по-горе, подадена срещу Разпореждане № 4918 от 03.05.2023 г., обективирано като част от Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1281 от 03.05.2023 г., постановена по ч.гр.д.№ 2475/2023г. по описа на Бургаски РС, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за парично вземане, представляващо договорна лихва в размер на 361,60 лева,претендирана за периода от 11.08.2021г. до 21.09.2022г. и законна лихва от 136,92 лева за периода от 12.08.2021г. до 25.04.2023г.,ведно със законната лихва от завеждане на делото до изплащане на задължението.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на обжалвания акт, като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Възразява се срещу възприетото от РС становище за нищожност на възнаградителната лихва, поради противоречие с добрите нрави, заради това , че надвишавала трикратния размер на законната лихва, определена по правилата на ЗЗД.

Поддържа, че по време на сключването на кредитния договор, от който произтича вземането, е нямало в действащото законодателство ограничение на максималния размер на цената на услугата за предоставяне ползването на паричен заем, а от друга страна законната лихва за забава по никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговарят размер на възнаграждение, надхвърлящо този на лихвата. Това произтичало от свободата на договаряне в действащото право, която не се ограничава от разпоредбата на чл. 10 ал.2 от ЗЗД.

Сочи, че договорната лихва се явява не само печалба на кредитора, заради предоставения кредит, а покрива и риска от неплащането му при неплатежоспособност на длъжника и при 1 липса на секвестируемо имущество, с което да удовлетвори кредитора.Поддържа, че процесният кредит е рисков, което обяснява и високия размер на възнаградителната лихва по договора.На следващо място страната се позовава на чл. 19, ал.1 от ЗПК, че възнаградителната лихва съставлява част от общите разходи по кредита и за да бъде избегната злоупотребата и да не се възлагат несъразмерни тежести върху икономически послабата страна-потребител, в чл.19 ал. 4 от ЗПК е предвиден фиксиран максимален размер на ГПР, който не следва да надвишава петкратно този по просрочените задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България,т.е. в случая да не надхвърля 50%.В процесния договор възнаградителната лихва е уговорена във фиксиран лихвен процент с размер, който включен в конкретния ГПР не надвишава допустимия му по закон максимум. Така се оборват изводите на първата инстанция за нищожност на договорната възнаградителна лихва, поради противоречие с морала и добрите нрави. Цитира се в тази връзка и подкрепяща възражението практика на Окръжен съд Бургас.

Страната моли съда да вземе предвид и настъпилото правоприемство между нея и посоченото в договора за цесия на кредит дружество“Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД ЕИК 202527341.

В обобщение на изложеното се моли за отмяна на отхвърлителното определение на първоинстанционния съд, като въззивният се произнесе по същество и издаде заповед за изпълнение в частта за сумите, уговорени като възнаградителни лихви по договора за кредит, претендирани в заявлението по чл. 410 от ГПК пред РС.Не се ангажират нови доказателства.

Проверката на частната жалба сочи същата за редовна и допустима, но разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения:

Производството по ч.гр.д.№ 2475/2023 г. по описа на БРС е образувано по заявление на настоящия жалбоподател, сочещ се за правоприемник на дружеството, на което кредитодател „Вива кредит“ООД е цедирал вземането си към длъжник М. Д. Р. за сумата 1400лв., представляваща дължим за връщане заем, отпуснат по договор за паричен заем стандарт 14 от 28.07.2021г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от подаването на заявлението, до изплащането й; за уговорената от страните по кредитното правоотношение възнаградителна лихва в размер на 361,60 лв. и за мораторна лихва върху главницата от 12.08.2021г. до 25.04.2023г., за който се твърди закъснение на изпълнението преди завеждането на заповедното производство. Дирени са също съдебно-деловодни разноски.

Претенциите се черпят от горепосочения договор за паричен заем и от договор за цесия от 04.06.2022г., с който вземането по кредита се цедира от кредитодателя „Вива кредит“ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения„ООД с ЕИК 202527341.

Последната пък се явява праводател на дружеството- заявител и настоящ жалбоподател.

В чл.1, ал.3 от кредитния договор е предвидено задължението на кредитополучателя за заплащането на допълнителна такса от 880,50 лв. за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем , платима на равни части, включени към размера на дължимите погасителни вноски; със срок на връщане на дълга за 60 седмици, на 30 вноски с изрично посочен падеж; при фиксиран годишен лихвен процент по заема(ГЛП)от 40,38 % и годишен процент на разходите за заема(ГПР) от 49,38 %, определен при предвидени допускания за валидност на договора за срока на сключването му и за редовност и точност 2 на изпълнението на задълженията на страните по договора, без начислени разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията, поети по правоотношението. Заемът е определен от страните като потребителски.

В чл.5 от договора е изрично уговорено, че заемателят дължи обезпечение на дълга чрез ангажирането на поръчител-физическо лице с изрично изброени изисквания за икономическа стабилност, кредитна надеждност и обезпеченост, както и възраст или с представянето на банкова гаранция, издадена след усвояването на заема в размер на цялото задължение към заемодателя, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Ако горното условие не бъде изпълнено, е уговорена неустойка в размер на 587,10 лв. в полза на кредитодателя, платима от кредитополучателя на равни месечни вноски, ведно с вноските за връщането на заема.

В резултат от горното, общият дълг по договора възлиза на 3229,20 лв.

Има твърдение от заявителя, че целият заем е следвало да се изплати на 21.09.2022г., но са останали неизплатени остатъчни вноски, поради което се дължала мораторна лихва от 136,92 лева върху неизплатената главница/ непосочена по размер в заявлението/ за периода от 12.08.2021г. до 25.04.2023г.

При тези данни следва да се заключи, че от кредит в размер на 1400 лева плюс възнаградителна лихва от 361,60 лева, дългът по кредита нараства почти двойно с прибавянето на посочената неустойка и на такса за експресно разглеждане на искането за кредит , така със сигурност разходите по договора надхвърлят пределните според чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) 50% ГПР.

Тук е мястото да се уточни, че поради естеството на паричния кредит като потребителски и материално правното положение на длъжника по него като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК (сочещ за такъв всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност), към конкретния казус намират приложение нормите на ЗПК и тези на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите(ЗЗП), към които препраща чл.24 от ЗПК.

Според чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, заповедният съд дължи служебна проверка за това дали искането, с което е сезиран не противоречи на закона или на добрите нрави, а след влизането в сила на чл.411 ал.2 т.3 на ГПК /нова ДВ бр.100/2019г./, съдът е задължен да извършва служебно и преценка за това дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което предпоставя извод, че му е нормативно вменено да извършва преценка на съдържанието на договора, когато искането е основано на договор,сключен с потребител.

Т.к. предпоставките на чл.411, ал.2,т.3 ГПК в случая са налице, въззивният съд взема предвид съдържанието на кредитния потребителски договор и съобразява, че в него няма нито ясно разписани допускания, нито методика на формиране на ГПР досежно компонентите му, както изисква чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според последно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Следователно ГПР представлява величина, чийто размер се определя по методика, императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти, поради което кредиторът 3 следва да посочи в договора съставните елементи, участващи във формирането на конкретния ГПР.

Според настоящия състав в случая не са спазени и двете изисквания на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК -допусканията, при които е изчислен ГПР са само формално изброени, а методиката на формирането му и вземащите участие в нея елементи изобщо не са посочени.

Според чл. 22 ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.),когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК, в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.

Съобразявайки горните законови разпоредби, въззивният съд заключава, че в случая е налице нищожност на договарянето по потребителския кредит, поради неспазване на императивните изисквания на чл.11,ал.10 от ЗПК, което налага прилагането на последицата по чл.23,ал.1 от Закон за потребителския кредит-потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение БОС приема, че длъжникът- потребител е задължен към цесионера на кредитодателя си само с връщането на заетата сума от 1400лв., чието плащане е вече разпоредено в проведеното пред БРС заповедно производство по ч.гр.д.№ 2475/2023г.

Само за пълнота на изложението съдът отбелязва, че и вписаната в договора стойност на ГПР е очевидно невярна, т.к. не съобразява разпоредбата на §1 ,т. 1 от ДР на ЗПК, даваща легално определение на понятието "Общ разход по кредита за потребителя", в което се включват „всички разходи по кредита“ без тези за нотариални такси. ГПР по процесния договор отразява само част от реално залегналите по сделката разходи, без неустойката по чл.5, с отчитането на която размерът им очевидно надхвърля императивно определения в чл.19,ал.4 от ЗПК предел от 50%.

Пак за пълнота на изложението и в отговор на повдигнатите с частната жалба възражения срещу мотивите на първата инстанция за отказа да заповяда плащането на договореното възнаграждение от 111,26лв., БОС добавя, че не споделя изнесените в определението съображения за нищожност на ГЛП, поради прекомерност, изразяваща се в надхвърляне на трикратния размер на законната лихва за забава, което противоречало на добрите нрави. Това е така, защото след изменението на чл.19 от ЗПК през 2014г., ГЛП се включва в разходите, формиращи ГПР по договора, а за нищожна се сочи клаузата за ГПР, надхвърлящ петкратния размер на този за законната лихва, определена според правилата на ЗЗД. Така ГЛП се контролира посредством ГПР и ако се вмества в неговите рамки(до 50%), не би могло да се приеме, че размерът на възнаграждението е неморално висок и като такъвнищожен. С оглед тези разсъждения, съставът по делото намира съдебната практика,цитирана от първата инстанция в подкрепа на становището й за нищожност, за вече изоставена.