Решение № 1297 от 27.10.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1297 гр. Пазарджик, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Мирослава Савова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20255220102879 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК от ЗПК от И. Т. Т. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: 202557159 за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави на Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40015396811/10.02.2023г., сключен между ищцата и ответника, евентуално за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона и поради заобикаляне на закона, на чл. 6 от договора, предвиждащ задължение за заплащане на такса за услуга „Фаст“, както и за прогласяване на нищожен поради противоречие с добрите нрави на чл. 6 от договора, предвиждащ заплащане на договорна лихва в размер на 41 % и иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от 2881,32 лв., като дадена без основание.

Ищцата твърди, че на 10.02.2023г. е сключила Профи кредит България” ЕООД Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 40015396811, за сума в размер на 3500 лв. лева, която се е задължила да върне на 30 месечни вноски, при годишен лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите 48, 91%. Общо дължимата сума по кредита възлизала на 5637.19 лв., а размерът на месечната погасителна вноска бил 187.90 лв.

Твърди, че в чл. 6 от договора се предвиждало заплащане на допълнителна незадължителна услуга „Фаст“. Съгласно чл. 15 от Общите условия на ответното дружество към договора за кредит, допълнителната 1 услуга „Фаст“ предоставяла възможност за приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена такава услуга и в рамките на един час, считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на Профи Кредит България ЕООД. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст“ възлизало на 1925 лв., дължимо разсрочено за срока на договора, на месечни погасителни вноски в размера на 64.17 лв. всяка, заедно с погасителните вноски по кредита. Размерът на месечната погасителна вноски, с включена услуга „Фаст“, възлизал на 252.07 лв., а общият размер на дължимата сума на 7562.19 лв.

Излага, че е получила процесната сума по кредита, като с част от нея в размер на 1200 лв. били рефинансирани нейни задължение по предходни заеми.

Твърди, че за погасяване на задълженията по кредита извършила плащания в размер на общо 6381.32 лв.

Счита, че договорът за кредит и нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.

Твърди, че ГПР бил бланкетно посочен и в него не се включвали разходите за заплащане такса за закупена услуга „Фаст“, породи което посочения в договора размер не отговарял на действителния.

Поддържа, че таксата за допълнителна услуга се явявала общ разход по договора за кредит по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, който предварително бил известен на кредитора, поради което следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. В случая това не било сторено. По този начин, при заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с уговорката за такса за услуга се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 год. Чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поддържа, че по този начин, като потребител, била подведена относно действителния размер на разходите по кредита и лишена от възможността да направи обоснована преценка дали да сключи договора.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора следвало е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени 2 при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.

Таксата „Фаст“ представлявала 55 % от размера на главницата и с добавянето към ГПР, размерът му надвишавал максимално допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва. Всяко отклонение от правилата за изчисляване на годишен процент на разходите следвало да се приеме за липса на посочване на такъв, а това съгласно националната правна уредба (чл.

22 ЗПК във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК), водело до нищожност на целия договор.

В подкрепа на тази теза цитира практика на СЕС и на националните съдилища.

Във връзка с гореизложеното, счита сключеният договор за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

Поддържа, че клаузата за заплащане на такса за предоставената услуга е нищожна на самостоятелно основание.

Съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги действия били свързани именно с усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

Посочените допълнителни услуги, по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване. За тези действия разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранявала събиране на такси и комисионни от кредитора.

Поддържа, че целта на посочената договорна клауза била да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Изискваната от ответника такса „Фаст“ в размер от 1925 лева била явно непропорционална на отпуснатия кредит, тъй като представлявала 55 % от главницата по кредита. Клаузата за заплащането й не била индивидуално уговорена. Върху съдържанието й, както и върху останалите клаузи от договора потребителят не можел да влияе, поради което се явявала нищожна.

Нищожна била и договорната лихва, поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й надхвърлял трикратния размер на законната лихва 3 при необезпечени кредити.

Позовава се на чл. 23 от ЗПК, съгласно който ако договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно недължимо платена се явявала сумата над 3500 лв. заплатена по договора или 2881.32 лв.

Поради гореизложеното иска от съда да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит

Профи

Кредит

Стандарт

№

40015396811/10.02.2023г., сключен между страните поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави, евентуално за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона и поради заобикаляне на закона, на чл. 6 от договора, предвиждащ задължение за заплащане на такса за услуга „Фаст“, както и за прогласяване на нищожен поради противоречие с добрите нрави на чл. 6 от договора, предвиждащ заплащане на договорна лихва в размер на 41 %. Претендира да бъде осъден ответника да върне на ищцата сумата от 2881,32 лв., като дадена без основание.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752 оспорва основателността на предявените искове.

Не отрича, че на 10.02.2023 година между страните е сключен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40015396811 за сумата от 3 500 лв., с посочените в исковата молба параметри относно размер на лихвен процент и ГПР, както и начин и срок на издължаване.

Не оспорва и че в него се съдържа клауза, предвиждаща заплащане на такса за предоставена услуга „Фаст“.

Поддържа, че договорът отговаря на изисквания на ЗПК за форма и съдържание.

Оспорва доводите на ищцата за действителността на договор за кредит и отделните негови клаузи, като необосновани и недоказани.

Излага, че договорът бил сключен по инициатива на ищцата, при спазване изискванията на закона, след като й е била предоставена необходимата договорна информация относно заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за заплащане на такса за допълнителни услуги.

Излага, че сключвайки договора, ищцата е изразила недвусмислено съгласие със съдържанието му.

В договора годишният процент на разходите и годишния лихвен процент били фиксирани като абсолютна процентна стойност – 48.91% и 41.00 %. В този случай не било необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото същият бил неизменен, формиран бил от фиксирано 4 вземане – възнаградителна лихва, което не се променяло при никакви условия.

Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин.

Поддържа, че в ЗПК не се съдържало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като били нормативно установени. Дори и да се приемело, че не ставало ясно защо ГПР е 48.91 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждавало потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора ясно и недвусмислено било посочено, че е с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Следователно не се съдържала никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжникът по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Дали посочения размер на ГПР е бил правилно посочен било относимо към последиците, предвидени в чл. 19, ал.4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор.

Изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва било предвидено, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускали с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба, не установявало забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентирало задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. При сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. С оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приемело, че размерът на ГПР бил по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то това имало за последица недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит