Решение № 5102 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5102 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Д.

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Д. Въззивно гражданско дело № 20251100506069 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 23138 от 19.12.2024 г. постановено по гр.дело № 68286/2023 г. на СРС, Г.О., 168 състав, е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 КЗ, че ответникът Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.“********, дължи на ищеца „Дженерали застраховане” АД, ЕИК 030269049, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз Ал. Дондуков” № 68, сумата от 3403,11 лв., представляваща регресна претенция за изплатеното застрахователно обезщетение от ищеца по щета № 210391526, ведно с разноските по определянето и ликвидирането й, заедно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК- 21.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума има издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 15.09.2023 г. по ч.гр.дело № 48669/2023 г. по описа на СРС, 168-ми състав. С решението на съда е осъден ответника Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.“********, да заплати на ищеца „Дженерали застраховане” АД, ЕИК 030269049, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз Ал. Дондуков” № 68, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 1086,13 лв., представляваща съдебни 1 разноски, сторени в исковото и заповедното производство пред СРС.

Срещу решението на СРС, 168 с-в е постъпила въззивна жалба от Б. В. Г., подадена чрез пълномощника адв.Т. Д., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Направено е алтернативно искане съдът да постанови решение, с което да намали признатия от първоинстанционния съд за установен размер на претенцията за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение до реалния размер на щетите, удостоверени като настъпили във връзка с процесното събитие. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Дженерали застраховане“ АД, гр.София, чрез юрк.Р.К. в депозирана по делото писмена молба- становище оспорва жалбата, като неоснователна. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на І V г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на І V г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от 2 въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Като неоснователен следва да се прецени довода на въззивника- ответник изложен във въззивната жалба, че съдът неправилно е определил правната квалификация на иска, като е разгледал иск, различен от предявения. В този случай, правно необосновано е разбирането на въззивника- ответник за това, че е налице "неправилна“ правна квалификация, която води до "неправилност на решението".

Доводите на въззивника- ответник, за това че първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск са правно необосновани, а и подкрепени с фактически неверни твърдения. Фактически невярно е твърдението, че първостепенният съд в доклада си е определил различна правна квалификация, както и това, че съдът е променил едва с решението си тази правна квалификация. Тъкмо обратното, първостепенния съд е определил като правна квалификация на предявения иск - чл.410, ал.1, т.1 от КЗ и е разгледал именно този иск. Предмет на разглеждане по делото е предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ.

Именно този иск е разгледан от първоинстанционния съд. Определяне на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се извежда от исковата молба - нейната обстоятелствена част и петитум. Поради това и правно ирелевантно е посоченото от страната правно основание в исковата молба, същата има задължение да изложи единствено обстоятелствата, които са довели до правния спор, както и искането й към съда във връзка с този правен спор. В случая, изложените по делото фактически данни, обстоятелствата и петитума на исковата молба са довели и до правилно приложение на закона по определяне на заявеното право като съответно на определената от съда правна квалификация на иска по чл.410, ал.1, т.1 от КЗ. Или, с оглед изложеното обжалваното решение е допустимо постановен съдебен акт по заявено с исковата молба / нейната обстоятелствена част и петитум/ спорно право и обуславящите го факти. Решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствената част на редовна искова молба фактически твърдения /за сключване на договор за застраховка, по силата на който ищецът е осигурил застрахователно покритие по отношение на вземанията на застрахованото трето по делото лице към ответника, 3 настъпване на застрахователно събитие, изплащане на застрахователно обезщетение и наличие на предпоставките на чл.410, ал.1, т.1 от КЗ за встъпване в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение/ и отправеното до съда искане /за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумата, представляваща сбор от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение/, предмет на делото. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти /а не дадената правна квалификация на претенцията/ е релевантно при преценката за допустимостта, още повече, че в случая с оглед фактическите твърдения на ищеца, спорното право е квалифицирано и в съответствие с материалния закон.

За да бъде уважен предявеният от ищеца срещу причинителя на вредата/ ответника по делото/ иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ, по делото трябва да бъде установено наличието на предвидените в закона предпоставки, при които в полза на ищеца, в качеството му на застраховател, възниква суброгационното право, предвидено в чл.410, ал.1, т.1 от КЗ, които са следните: 1/. валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца и увреденото лице; 2/. настъпване на събитие, което съгласно договора е риск, който застрахователят покрива; 3/. настъпили вреди за застрахования, които да са в причинна връзка със събитието, т.е. да са следствие от него; 4/. възникнали права на застрахования срещу причинителя на вредата; 5/. плащане от страна на ищеца - застраховател на обезщетение за настъпилите вреди в полза на застрахования. Ответникът в настоящето производство е длъжник по задължениeто към застрахователя- ищец за възстановяване на платеното застрахователно обезщетение на увреденото от неговото поведение лице. При осъществяването на всички факти, които са елементи от фактическия състав на чл.410, ал.1, т.1 от КЗ възниква регресното вземане на застрахователя и съответното на него задължение на неизправния длъжник да възстанови платеното на застрахования обезщетение за настъпилите вреди.

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Като неоснователен следва да се прецени довода на ответника, че не е доказан в процесния случай механизма на процесното пътнотранспортно произшествие/ПТП/.

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства- писмени и гласни доказателства /свидетелски показания на водача на увредения автомобил, дадени под страх от наказателна отговорност /чл.290 от НК/, които правилно са били взети предвид от СРС/, и експертно заключение на съдебно- автотехническа експертиза, обосновава извод на въззивния съд за доказаност на твърдяния от ищеца механизъм на ПТП и начина на причиняване на вредите по застрахования при него лек автомобил.

Приетите от първоинстанционният съд в тази насока изводи, които са правилни, се 4 основават не само на писмените доказателства /протокол за ПТП/, а и на кореспондиращите им свидетелски показания на Л.Х.- водача на увредения автомобил, които съдът кредитира изцяло.

Настоящата въззивна инстанция приема показанията на свидетеля Л.П.Х. за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл.172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като не се доказа свидетелят да е заинтересован от изхода на правния спор, предмет на делото. Същественото е, че субективните му възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се, включително свидетелят потвърждава, под страх от наказателна отговорност показанията си. Съдът не кредитира изцяло показанията на свидетеля И.П., тъй като показанията на този свидетел освен неубедителни, са и вътрешно противоречиви, а и не съответстват на писмените доказателства по делото. С оглед на което съдът не кредитира изцяло показанията на свидетеля И.П..

По делото е приет, като доказателство протокол за ПТП № 1714108/06.10.2018 г., съставен от младши автоконтрольор при СДВР, в който е отразен механизмът на ПТП и е съставена схема на ПТП. В трайната практика на ВКС се приема, че протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл.179 от ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление - решение № 85/28.05.2009 г. по т.дело № 768/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 24/10.03.2011 г. по т.дело № 444/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 73/22.06.2012 г. по т.дело № 423/2011 г. на ВКС, I т.о. и решение № 98/25.06.2012 г. по т.дело № 750/2011 г. на ВКС, II т.о..