Решение № 1273 от 16.07.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1273 гр. Варна , 16.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Даниела Д. Томова

Галина Чавдарова

Радостин Г. Петров при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20213100501340 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №284646/22.04.2021г. по описа на ВРС, на СП. Д.

СП., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, подадена чрез назначения му особен представител адвокат И.Р., АК-Варна, срещу решение №261043/24.03.2021г. на Варненски районен съд, 46 състав, постановено по гр.д. №6711/2020г. по описа на ВРС.

С обжалваното решение е прието за установено, че жалбоподателят СП. Д. СП. – ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище гр. София, сумата 1 439,68 лева – главница, ведно със законната лихва, която за частта от главицата в размер на сумата 620,12 лева тече от датата на заявлението - 27.08.2019г., а за останалата част в размер на 819,56 лева - от 10.03.2021г., до окончателното изплащане на задължението; както и сумата 329,22 лева - възнаградителна лихва за периода 07.11.2017г. до 26.06.2019г.; както и сумата 44,76 лева - лихва за забава за периода 08.12.2017г. до 26.06.2019г., които вземания произтичат от сключен между страните Договор за кредит за текущо потребление от 11.02.2011г., като за същите по ч.гр.д.

№13581/2019г. на ВРС, 10-ти състав, по реда на чл.417 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №6637/28.08.2019г. В съответствие с този резултат и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да репарира на ищеца сторените от него разноски за производството по делото в размери съответно 82,22 лева – за заповедното и 567,92 лева за 1 исковото производства.

Основните оплаквания във въззивната жалба са за неправилност и необоснованост на решението. Твърди се, че са налице противоречия между фактическите констатации и заключенията на съда, изложени в мотивите на решение, и тези в диспозитива му като не става ясно кой от исковете е уважен - главния установителен или евентуалния осъдителен иск. Тази неяснота е съществена предвид констатациите в мотивите на съдебния акт относно нередовността на връчването на изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредитния дълг. Оспорват се като неправилни и необосновани изводите на първоинстанционния съд по отношение на вземанията за лихви (възнаградителни и мораторни) като се твърди, че след обявяване на предсрочната изискуемост липсва основание за плащане на възнаградителни лихви, съответно е неправилно същите да се кумулират с лихви за забава. При условие, че се приеме, че съдът се е произнесъл по предявените в условие на евентуалност осъдителни искове се твърди частична недопустимост, тъй като ищецът не е обосновал размера на акцесорните си с настъпване на предсрочна изискуемост към друг, различен от заявения в заповедното производство момент. Във връзка с това оплакване се оспорва и произнасянето по разноските за заповедното производство. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно.

В подадения отговор на въззивната жалба въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД, гр. София изразява становище за нейната неоснователност. Изложени са съображения за неоснователност както на твърдението на въззивника за липса на яснота относно произнасянето на съда по предявените искове, така и така и на възраженията му по основанието и размера на акцесорните вземания. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като му се присъдят и сторените разноски за въззивното производство.

Страните не са взели участие в съдебното заседание на въззивния съд.

С молба, подадена преди заседанието, назначеният особен представител на въззивника адвокат И.Р. заявява, че поддържа подадената въззивна жалба, изложените в нея оплаквания и доводи за порочност на обжалваното решение и моли за неговата отмяна.

Подадена е и молба от пълномощника на въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД юрисконсулт Ел. Ст., в която заявява, че поддържа обоснованото в отговора оспорване на въззивната жалба и моли обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като законосъобразно, правилно и обосновано. Заявена е и претенция за присъждане на разноски за въззивното производство като е приложен списък по чл.80 ГПК.

За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът съобрази следното:

Въззивната инстанция е сезирана със спор, отнасящ до противоречие на мотивите с 2 диспозитива на постановеното от първоинстанционния съд решение. В същината на този спор стои оплакването, че поради липсата на надлежно връчване на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост предвид нередовност на процедурата по чл.47 от ГПК, липсва основание за уважаване на главния иск, предявен в хипотезата на чл.422, във вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.

Съответно на правомощията, установени в чл.269 ГПК, настоящият въззивен съдебен състав изследва релевантните обстоятелства по предмета на спора и събраните в първоинстанционното производство доказателства за тях. В рамките на тази проверка, съдът стига до следните изводи:

Преценката за легитимността на връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост има материалноправен и процесуален аспект. От материалноправна гледна точка с релевантност се ползват обстоятелствата, отнасящи се до критерия добросъвестно упражняване на потестативното право по чл.60 ОТ Закона за кредитните институции (ЗКИ).

В случая е налице писмено изявление, отправено от ищеца (банката кредитор по процесното заемно правоотношение), до ответника (наследник на починалия заемател), сочеща в основание Общите условия по банковия заем и уредената там (чл.19) хипотеза при просрочие по отношение на главница и лихви с повече от 90 дни. Следователно, проверката трябва да обхване доколко това изявление изпълнява обективните изисквания за оказване на съдействие на длъжника да покрие просрочието и да избегне предсрочната изискуемост. С оглед спецификата на процесния случай, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е изпълнил задълженията си за съдействие. Видно от съдържанието на уведомлението по чл.60 ЗКИ, ищецът е адресирал същото до наследника на починалия заемодател, което показва, че е бил наясно със задълженията, произтичащи от чл.84 от ЗЗД. По силата на това правило ищецът има задължението да изпрати уведомление до наследниците с покана, указваща 7-мо дневен срок за плащане на просрочените вноски, което е основание за изпадане в забава. Спазването на реда и условията, установени в чл.84 ЗЗД, е от повелителен характер, и неговата задължителност следва да обхване и правилото на чл.60 ЗКИ. Вярно е, че законът в чл.84 ЗЗД говори за забава, настъпила след смъртта на заемателя. От друга страна, обаче, предсрочната изискуемост, уредена в чл.60 ЗКИ, по подразбиране се отнася до поставяне в забава на разсроченото задължение и по отношение на вноските, чийто падеж е договорен след датата на откриване на наследството. След като предсрочната изискуемост не се ползва с автоматизъм, както предвижда клаузата на 19.2. от Общите условия от процесния договор за кредит, то несъмнено в този случай уведомлението по чл.60 ЗКИ трябва да покрива изискванията на чл.84 ЗЗД, което в случая не е така. В този ред, въззивният съд намира крайния извод за липса на валидно обявяване на предсрочната изискуемост в случая преди отправяне на заповедното искане по чл.417, т.2 и чл.418 ГПК за правилен и законосъобразен.

С цел прецизност на проверката по същината на повдигнатия спор, относно процесуалния аспект на връчването чрез залепване на уведомление настоящият въззивен 3 съдебен състав намира за необходимо да посочи, че действията по връчване на уведомлението по чл.60 ЗКИ, следва да покриват императивното изискване установено в чл.47 ГПК, а именно при връчването връчителят следва да е “събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението”. Видно от протокола за извършените от частния съдебен изпълнител действия по чл.47 ГПК, такова удостоверяване липсва. Следователно, извода на първоинстанционния съд относно липсата на валидна процедура за връчване на уведомлението за предсрочно прекратяване на процесния договор за заем следва да се подкрепи като правилен и законосъобразен.

Идентичността в изводите относно липсата на валидно упражнено право от страна на ищеца – кредитор за обявяване на предсрочна изискуемост пренасят повдигнатия пред въззивната инстанция спор за законосъобразността на постановения с първоинстанционното решение установителен диспозитив. Преценката тук се дължи по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, в случая по силата на съединяването на предявените от ищеца искове, при което установителния иск, основан на предсрочна изискуемост по чл.60 ЗКИ, обявена преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, е посочен като главен, а осъдителният иск, основан на настъпила изискуемост по банковия заем в хода на процеса, е заявен като евентуален.

Като съобразява установения по делото факт, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.08.2019г., длъжникът – наследник на починалия кредитополучател нито е бил поканен по реда на чл.84 ЗЗД да плати просрочените задължения, нито е бил уведомен за волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съдът приема, че вземанията по заповедта не са изискуеми в заявените размери. В тази хипотеза приложение следва да намери разрешението, дадено в постановеното Тълкувателно решение № 8/2017г. от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г., в което ОСГТК на ВКС приема, че предявеният по реда на чл. 422, ал.

1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, в случая – към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. А съгласно задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, при определяне размера на вземането следва да бъде съобразена и нормата на чл. 235 ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

4

При това положение, съобразено и с извода в решаващите мотиви е видно, че първоинстанционният съд е уважил главния установителен иск, предявен в хипотезата на чл.422, във вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, зачитайки настъпил в хода на производството факт – изтичане към датата на приключване на устните състезания (10.03.2021г.) на договореният от страните срок от 120 месеца, считано от датата на усвояването (11.02.2011г.) за връщане на кредита ведно с дължимото възнаграждение за кредитора.

За определяне размера на задълженията в очертаните със заявлението за издаване на заповед за изпълнение предметни предели, е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза (СсчЕ) в различни варианти.

Съгласно заключението на вещото лице, до смъртта на кредитополучателя (19.11.2017г.) липсва просрочие на дължимите месечни погасителни вноски. Последното плащане е на падежна дата 07.11.2017г. Считано от следващата падежна дата 07.12.2017г. остатъкът от дължимата главница по кредитния договор е в общ размер на 1 439,68 лева.