Решение № 199 от 27.04.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Благоевград, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

Миглена Кавалова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20261200500341 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Многопрофилна болница за активно лечение – д-р А.В.“ ЕООД, ЕИК 000022044, със седалище и адрес на управление *********, представлявано от управителя М.К., срещу Решение № 346 от 06.11.2025 г., постановено по гр.д. № 851/2025 г. по описа на Районен съд – Разлог.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е признал за незаконно уволнението на Е. И. М., извършено със Заповед № 59/27.02.2025 г. на управителя на „МБАЛ – д-р А.В.“ ЕООД, и е отменил заповедта на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Възстановил е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „медицинска сестра“ на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Осъдил е болницата да заплати на ищцата сумата от 13 068,00 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за 6 месеца по чл. 344, ал.

1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва, като е допуснал предварително изпълнение на решението в тази част. Ответникът е осъден да заплати и направените по делото разноски.

1

Въззивникът „МБАЛ – д-р А.В.“ ЕООД намира решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага следните основни оплаквания:

1. Районният съд не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, като е игнорирал заключението на съдебно-психиатричната експертиза, установяваща хронично ********* заболяване на ищцата, което я прави негодна да изпълнява длъжността „медицинска сестра“, както и събраните свидетелски показания за нейни поведенчески отклонения, създаващи риск за пациентите.

2. Неправилно е прието, че уволнението е незаконосъобразно. Твърди се, че е била налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, произтичаща от здравословното състояние на служителката и произтичащия от него риск за живота и здравето на пациентите, за чиято безопасност работодателят (лечебно заведение) носи повишена отговорност по силата на Закона за лечебните заведения и Закона за здравето.

3. Неправилно е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като ищцата не е доказала по безспорен начин, че е останала без работа за исковия период, с което е нарушено правилото за доказателствената тежест, установено в Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС.

4. Неправилно са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1077 лв., като се твърди, че сумата е прекомерна и несъобразена с изхода на спора по иска за обезщетение.

5. Направено е искане за спиране на допуснатото предварително изпълнение на решението в частта за присъденото обезщетение.

Въззиваемата страна Е. М. не е подала писмен отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства, доводите на страните и обжалвания съдебен акт, съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК , намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти, които не се оспорват от страните и се подкрепят от събраните доказателства, поради което настоящият състав ги възприема изцяло и на основание чл. 272 2

ГПК препраща към мотивите на районния съд в тази част. Безспорно е установено, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено със Заповед № 59/27.02.2025 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, в която като мотив е посочено единствено „При обективна невъзможност за изпълняване на трудовия договор“. По делото е приета съдебно-психиатрична експертиза, според която ищцата страда от „проста шизофрения с голяма давност“ и не може да изпълнява трудовите си функции на медицинска сестра. Приета е и съдебно-счетоводна експертиза, определила размера на обезщетението по чл.

225, ал. 1 КТ на 13 068,00 лв.

От правна страна, БлОС счита следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е частично основателна.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна:

Основният спор между страните е съсредоточен върху законосъобразността на уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т.

12 КТ – обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.

Въззивният съд намира, че изводът на районния съд за незаконосъобразност на уволнението е правилен, макар и да са необходими допълнителни мотиви с оглед оплакванията в жалбата.

Съгласно трайната практика на ВКС, заповедта за уволнение на безвиновно основание, каквото е това по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, трябва да бъде мотивирана, като в нея се посочат конкретните факти, които съставляват съдържанието на обективната невъзможност. Изискването за мотивиране на заповедта произтича от необходимостта да се индивидуализира волеизявлението на работодателя и да се даде възможност на работника или служителя да организира адекватно защитата си, както и да се очертаят пределите на съдебния контрол. Съдът проверява законосъобразността на уволнението само въз основа на фактите, посочени в заповедта.

В настоящия случай, оспорената Заповед № 59/27.02.2025 г. съдържа единствено бланкетно възпроизвеждане на законовата норма – „При обективна невъзможност за изпълняване на трудовия договор“. Липсва 3 каквото и да е посочване на конкретни факти и обстоятелства, които според работодателя са довели до тази невъзможност. Не е посочено, че причината е здравословното състояние на служителката, нито са описани конкретни прояви на това състояние, които възпрепятстват изпълнението на длъжността „медицинска сестра“. Поради тази липса на мотиви, заповедта е процесуално незаконосъобразна и само на това основание подлежи на отмяна.

Доводите на въззивника, че първоинстанционният съд не е обсъдил съдебно-психиатричната експертиза и свидетелските показания, са неоснователни в контекста на проверката за законосъобразност на уволнението. Тези доказателства са събрани в хода на съдебното производство и установяват факти, които не са били посочени в уволнителната заповед.

Съгласно константната съдебна практика, факти, установени след издаването на заповедта, не могат да санират липсата на мотиви в нея. Работодателят е бил длъжен да изложи фактическата причина за уволнението в самата заповед, а не да я доказва за първи път в съдебния процес.

Въпреки че доводите за задължението на болницата да гарантира безопасността на пациентите са принципно правилни и произтичат от чл. 80, ал. 1 от Закона за здравето, реализирането на това задължение трябва да стане по законоустановен ред. Когато работодателят има съмнения относно здравословната годност на медицински специалист да изпълнява задълженията си, той е длъжен да се обърне към компетентните здравни органи – служба по трудова медицина (СТМ) или Териториална експертна лекарска комисия (ТЕЛК). Работодателят не разполага с правомощието сам да преценява дали дадено заболяване съставлява невъзможност за изпълнение на трудовата функция. Едва след наличието на заключение от компетентен здравен орган за негодност, работодателят може да пристъпи към прекратяване на трудовото правоотношение, като се позове на това заключение в уволнителната заповед. В практиката се приема, че невъзможността за изпълнение на работата поради болест или здравни противопоказания, установени по надлежния ред, е основание за прекратяване по чл. 325, т. 9 КТ, а не по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, който визира обективни причини, външни за страните и са външни за трудовото правоотношение и правят изпълнението му фактически невъзможно. Типични примери са отнемане на разрешение или лиценз, необходими за изпълнение на длъжността напр. свидетелство за управление на МПС за шофьор, разрешение 4 за достъп до взривни материали и проч. Когато обаче невъзможността за изпълнение на работата се дължи на болест, довела до трайно намалена работоспособност или здравни противопоказания, приложимото основание за прекратяване е по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ, като това е обвързано със задължително наличие на заключение от компетентен здравен орган, като не може в хода на процеса, с експертиза, да се доказва и прави преценка за негодността на служителя.

По изложените съображения, първоинстанционното решение в частта, с която уволнението е признато за незаконно и отменено, е правилно и следва да бъде потвърдено.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на работа:

Този иск е акцесорен по своя характер и основателността му е обусловена от уважаването на главния иск за отмяна на уволнението. Тъй като уволнението е признато за незаконно, ищцата има право да бъде възстановена на заеманата преди това длъжност. Решението на РС-Разлог и в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетение за оставане без работа:

Въззивното оплакване в тази част е основателно. Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа, се носи от ищеца (работника). Този факт подлежи на доказване чрез представяне на индиции, като например удостоверение от НАП за липса на регистрирани трудови договори, регистрация в бюрото по труда или данни от трудовата книжка.

В настоящия случай, от мотивите на първоинстанционното решение и от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да е представила каквито и да било доказателства в подкрепа на твърдението си, че е останала без работа за периода от 01.03.2025 г. нататък. Районният съд е приел този факт за настъпил, без да обсъди доказателства и без да изложи мотиви защо го приема за доказан, което е в пряко противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. При липса на доказване на една от кумулативните предпоставки на чл. 225, ал. 1 КТ, искът за обезщетение се явява 5 неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради това обжалваното решение в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 13 068,00 лв., следва да бъде отменено и искът в тази част – отхвърлен като недоказан.

По искането за спиране на предварителното изпълнение:

С оглед отмяната на решението в частта за присъденото обезщетение, допуснатото предварително изпълнение по отношение на тази сума се явява лишено от основание и следва да бъде отменено. Въззивният съд стигна до извода, че осъдителният иск за обезщетение е неоснователен (в случая – недоказан), затова първоинстанционното решение в тази му осъдителна част като материално неправилно следва да се отмени. Тъй като разпореждането за допускане на предварително изпълнение е акцесорно и функционално обвързано с отменената осъдителна част, то също губи своето правно основание. Произнасянето по съществото на искането за спиране е безпредметно предвид изхода на спора пред настоящата инстанция.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, разпределението на отговорността за разноски следва да бъде съобразено с частичното уважаване, респективно отхвърляне на обективно съединените искове, съгласно общото правило на чл. 78 ГПК.

За първоинстанционното производство, доколкото исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ са уважени, ответникът - работодател дължи разноски съразмерно на тази уважена част. Тъй като ищцата е била представлявана от адвокат, предоставил безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, работодателят следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. е в размер на 800,00 лв.