Решение № 244 от 27.07.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Карлово, 27.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20215320101663 по описа за 2021 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. І-во от ЗЗД.

Ищцата М. П. СТ. с ЕГН ********** от град С., квартал „Л.“, улица „Б.“ № ********* твърди, че на 26.01.2017 г. сключила договор за потребителски кредит № ***** с „Ф.Б.“ ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 600.00 лева, а общата сума която следва да върне ищцата е в размер на 603.30 лева, платима пет дни след сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент бил в размер на 0.550% (лихва в размер на 3.30 лева), а годишният процент разходи (ГПР) бил в размер на 49.240%. Също така в договора било уговорено, че изпълнението на задължението на ищцата ще бъде обезпечено от „Ф.Б.“.

В изпълнение на горното на същия ден ищцата сключила договор за гаранция с „Ф.Б.“, по силата на който се задължила да изплати възнаграждение в общ размер на 45.36 лева.

Ищцата погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 648.66 лева. Последната била изплатена на „Ф.Б.“ ЕООД.

І. Счита, че процесният договор бил нищожен (недействителен) на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.

1. Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.

1

Настоящият случай касаел сключването на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на договора били използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Ето защо, за действителността на договора следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като доставчиците „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ не са изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на потребителя М.С. изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях.

Смята, че всички разменени електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор (например чрез квалифициран електронен подпис), респективно същите нямали т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Счита, че ответното дружество е приело за сключен процесния договор с М. П. СТ. в нарушение на предвидените императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.

Смята, че било нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

2. Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита.

За действителността на договора било необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата (в брой или по банкова сметка) и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем (600.00 лева).

Също така липсвало посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.

3. Смята, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото 2 изчисляване.

Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49.240% било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено било посочен фиксиран лихвен процент (ГЛП) по заема от 0.550%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на 572.47 % за конкретния договор) бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищцата.

В т. 5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на „Ф.Б.“ ЕООД. На същия ден ищцата се задължила да заплати на „Ф.Б.“ възнаграждение в общ размер на 45.36 лева, която сума впоследствие била изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „Ф.Б.“ ЕООД.

Смята, че в настоящия случай сключеното с „Ф.Б.“ съглашение не отговаря на принципното значение и цел на договора за поръчителство.

Смисълът на последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към кредитора.

Предвид обстоятелството, че ищцата сключила такъв договор за поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от нейна страна, можел да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже 3 сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице - „Ф.Б.“, в полза на „Ф.Б.“ ЕООД, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.

Счита, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия (вкл. и дали ще е необходимо обезпечение). Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата била във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция (поръчителство) не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Смята, че от начина, по който била формулирана процесната клауза и особено от изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ ставало ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между М.С., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“. Целта на включване в правоотношението на третото, свързано с ответника лице „Ф.Б.“ било заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал.

2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД.

От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо водело до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът бил уговорен и се предоставял само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано лице. Нещо повече, тази клауза била уговорена още при сключването на договора с „Ф.Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и била 4 абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф.Б.“ ЕООД не включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф.Б.“ договор за възлагане на поръчителство от ищцата, което по своята същност представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. Получаването на сумата по кредита било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което тя дължала възнаграждение в общ размер на 45.36 лева. Това обстоятелство безспорно било известно на „Ф.Б.“ ЕООД, предвид това, че сключването на договора за поръчителство било предвидено в самия договор за потребителски кредит.

Също така сумата в размер на 45.36 лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“, същата била заплатена от ищцата на „Ф.Б.“ ЕООД (което не я прехвърлило впоследствие на „Ф.Б.“) като част от дължимите суми по самия кредит.