Решение № 4435 от 08.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4435 гр. С., 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100510736 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 20121639 от 29.04.2024г., постановено по гр.д. № 1805/2021г. по описа на СРС, 143-ти състав, е отхвърлен предявеният от М. Л. С. срещу И. В. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение. Отхвърлен е предявеният от М. Л.

С. срещу П. И. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение.

Отхвърлен е предявеният от В. Г. С. срещу И. В. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение. Отхвърлен е предявеният от В. Г. С. срещу П. И. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение. Със същото 1 решение М. Л. С. и В. Г. С. са осъдени да заплатят солидарно на И. В. Р. и П. И. Р. сумата от 450 лева, представляваща сторените по делото разноски.

Срещу така постановеното решение е подадена в срок въззивна жалба от иищците М.

Л. С. и В. Г. С., в която са развити съображения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният съд бил решил спора въз основа на нерелевантни правни норми. Правата на обезщетение на ищците произтичали от нормите на чл. 26, ал. 1 и чл. 36, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/, от чл. 124, 125 и 128 от СК във връзка с чл. 45 ЗЗД. Поддържат, че изявлението на районния съд на стр. 9, последен абзац от решението било без правно основание, тъй като Конституцията била в сила за всички български граждани, включително за живеещите зад граница българи, които не били недосегаеми пред назионалното законодателство. В тази връзка се иска от въззивния съд да оцени последствията при посегателство в патримониума на българите по отношение на езика, рефлектиращи въху естественото право на лични отношения на ищците, като присъди дължимите санкции и обезщетения. Поддържат доводи за злоупотреб с право, тъй като процесуалният представител на ответниците не била легитимно представена на две поредни открити съдебни заседания, като същата била представлявала ответниците с пълномощно, в което липсвали подписи на упълномощителите, като представителната власт била потвърдена и с недействителна декларация със задна дата. Второто представено по делото пълномощно също била поредна манипулация, тъй като било частен документ без достоверна дата. На следващо място първоинстанционният съд бил направил опит за редакция на исковата молба на ищците чрез създаване на неотговарящо на истината описание на взаимоотношенията, както и обезщетение за 27 месеца. Истината била, че в продължение на 10 години ищците били приемали контакти с внуците си чрез превод, извършван от тяхната дъщеря по телефона, но тези контакти не били лични отношения, освен това се случвали обичайно в колата на ответницата сутрин или вечер, поради което имало риск от катастрофа и не покривали съдържанието на естествените права на ищците на лични отношения. На 11-тата година ищците поискали внуците им, които боравели с таблети, да ползват стационарна връзка чрез специална разработка на телеком за сметка на ищците, с цел преодоляване на часовата разлика. Никога не бил поставян въпрос за мобилни телефони и за претенция родителите да не присъстват на стационарната връзка. Развити са подробни съображения за недобросъвестно поведение и липса на аргументи от страна на процесуалния представител на ответниците. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че производството за определяне на режим на лични отношения било прекратено поради липса на компетентност на българския съд. В случая се касаело за нарушаване на естествени права на лични отношения между прародители и внуци, които се санкционирали от българския Семеен кодекс и Конституцитята на Република България. Позовават се и на тълкуването, дадели с Решение от 31.05.2018г. по дело С-335/17 на СЕС по преюдициално запитване, според което правото на лични отношения по чл. 1, пар. 2, б. „а“ и чл. 2, т. 7 и т. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003г. включвало правото на лични отношения с дядото и бабата. Изразяват несъгласие с изводите на съда за връзка между претендираното обезщетение и производството по чл.

2

128 СК, което било все още висящо. Съдът бил направил неправилни правни изводи относно процесната претенция, описани във въззивната жалба, не била отбелязана и агресията на процесуалния представител на ответниците. Развиват подробни съображения, че претенцията не произтичала от нарушаване на неприсъден режим на лични отношения, а от нарушаването на естественото им право на лични отношения с техните внуци. Неправилни били изводите на първоинстанционния съд за липса на задължение за изучаване на български език от български граждани зад граница, както и за недоказаност на неимуществените вреди на ищците. Молят съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответниците И. В. Р. и П. И. Р. не са подали отговор на въззивната жалба.

С молба от 10.06.2025г. жалбоподателите са посочили, че поддържат иска си в размер на по 420 лева месечно до ефективното установяване на естерствени права на лични отношения с техните внуци. В проведеното на 10.06.2025г. открито съдебно заседание по делото жалбоподателите са уточнили, че това тяхно искане имало характер на оплакване за произнасяне по непредявен иск от страна на СРС. Сочат, че продължавали да търпят вреди през периода на висящност на съдебното производство и щели да продължат да търпят вреди, респективно да им се дължи обезщетение, до възстановяването на правото им на лични отношения. В тази връзка сочат, че първоинстанционният съд бил допуснал процесуално нарушение, като се бил произнесъл само за конкретния размер на иска и конкретен период.

В проведеното на 10.06.2025г. въззиваемите страни чрез техния процесуален представител са заявили, че оспорват въззивната жалба като неоснователна.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Релевираните от въззивниците в настоящото производство оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по непредявен иск са неоснователни. Искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди не представлява иск за изпълнение на повтарящи се задължения, чиято изискуемост продължава да настъпва и след постановяване на решението по смисъла на чл. 124, ал. 2 ГПК. Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Определение № 525 от 3.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4275/2019 г., III г. о., ГК, Решение № 516 от 11.02.2011 г. на ВКС, II- 3 ро г. о. по гр. д. № 1385/2009 г., Решение 355 от 12.12.2014 на ВКС, IV-то г. о. по гр. д. № 2730/2014 г., Решение 218 от 18.03.2016 г. на В., I-во т. о. по т. д. 3200/2014 г./, изпълнението на повтарящи задължения предполага наличието на сигурност, че тези задължения ще възникнат в ясно определен размер и тяхната изискуемост зависи единствено от изтичането на определен период от време. За разлика от това възникването на вземането за обезщетение за неимуществени вреди от конкретно противоправно поведение не е обусловено единствено от изтичането на определен период от време, но и от два факта с несигурен характер – продължаването на противоправното вредоносно поведение на ответниците, както и ищците да продължават да търпят конкретни неимуществени вреди /болки, страдания, негативни преживявания/ вследствие на него в определен обем и с определен интензитет. Тази характеристика на претенцията за неимуществени вреди от конкретно противоправно поведение изключва възможността обезщетението да бъде присъдено за бъдещ период в определен месечен, годишен или друг размер, до прекратяване на противоправното деяние.

Предвид гореизложеното, предмет на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД може да бъде единствено обезщетение за вече претърпени към датата на подаване на исковата молба неимуществени вреди от извършено към същата дата противоправно деяние. Следователно редовността на исковата молба съобразно изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от ГПК налага претенцията да бъде ясно индивидуализирана чрез посочване на нейния размер, изминал период на претърпяване на вредите /с начална и крайна дата/, както и ясно описание на вече извършеното към този момент деяние, респективно на вече претърпените в тази връзка вреди. Именно в тази насока първоинстанционният съд е дал указания на ищците за отстраняване на нередовности на исковата молба и със своята молба-уточнение от 04.02.2021г. ищците са посочили, че периодът на процесните неимуществени вреди е от 19.09.2018г. до 11.12.2020г., а размерът на предявените искове е както следва: всеки един от двамата ответници да заплати на всеки един от двамата ищци сумата от по 2835 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди през така посочения период. В проведеното на 09.11.2022г. открито съдебно заседание пред СРС ищците са направили искане за увеличаване на иска, което, обаче, са оттеглили в същото открито съдебно заседание. Видно от мотивите и диспозитива на обжалваното решение, съдът се е произнесъл именно по така предявените искове, уточнени с молбата от 04.02.2021г. поради което не е налице твърдяното от въззивниците нарушение на диспозитивното начало чрез произнасяне по непредявен иск. Ето защо обжалваното решение е процесуално допустимо.

Не е налице и основание за служебно съединяване на дела, която процесуална възможност касае първоинстанционното производство.

Неоснователно е и оплакването на въззивниците за липса на представителна власт на процесуалния представител на ответниците адв. С. Р.. На л. 477 от първоинстанционното дело е представено адвокатско пълномощно от ответниците И. Р. и П. Р., с което упълномощават адв. Р. да ги представлява по гр.д. № 1805/2021г. по описа на СРС, 143-ти състав до окончателното приключване на делото. Нормата на чл. 34, ал. 4 ГПК предвижа, че пълномощното има сила до завършване на делото във всички инстанции, ако не е уговорено 4 друго. В случая липсва отклонение от цитираната норма, напротив, в пълномощното е предвидено изрично, че е валидно до окончателното приключване на делото, а не само в производството пред първата съдебна инстанция. Ето защо доводът на въззивниците, че това пълномощно имало действие само за първоинстанционното производство, е неоснователен. Обстоятелството, че в пълномощното е вписан номерът на първоинстанционното дело, е ирелевантно за тази преценка, доколкото делото е било висящо именно под този номер към датата на съставяне на пълномощното.