Решение № 264716 от 13.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

............ гр. София, 13.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА мл. съдия МАРИЯ

МАЛОСЕЛСКА при секретаря Йорданка

Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска в.гр.дело № 3361 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 494436 от 25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 74070/2017 г. по описа на СРС, 143 състав, е уважен предявеният от Й.В.М. срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 7000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца с повдигнатото му обвинение по досъдебно производство № ЗМ 2311/2007 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр. № 8074/07 г. на СГП, за престъпление по чл. 123 от НК, по което е бил оправдан по НОХД № 1954/2009 г. по описа на СГС, НО, 2-ри състав, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.10.2012 г. до изплащането ѝ, като е отхвърлен иска за сумата над 7000 лв. до претендирания размер от 10000 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, с която се поддържа, че решението в частта, с която искът е уважен, е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Неправилно, според въззивника ответник, първоинстанционният съд уважил иска, който не бил доказан по основание. Не ставало ясно как съдът определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, а възраженията на ответника в производството останали необсъдени. Неправилно решаващият състав на СРС приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което довело до необосновано завишен размер на присъденото обезщетение, некореспондиращ със събраните по делото доказателства. Наказателното производство приключило в изключително кратки срокове, а по отношение на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“. Неимуществените вреди останали недоказани, като неправилно СРС кредитирал показанията на разпитаните свидетели. Не бил отчетен икономическия стандарт в страната. Съдът не обсъдил възражението за погасяване по давност на обезщетението за забава. В заключение се обобщава, че не били налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавното обвинение в случая, с оглед което се иска решението да бъде отменено – а предявеният иск – отхвърлен. В условията на евентуалност въззивникът ответник моли размерът на обезщетението да бъде намален Насрещната страна оспорва подадената срещу отхвърлителната част на решението жалба с отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Със същия се поддържа, че всички, изложени от ответника доводи, са неоснователни, а решението в обжалваната част следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.

Постъпила е и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв. В жалбата, подадена от ищеца, се акцентира, че по делото безспорно са установени всички предпоставки за основателността на предявения иск. Анализирайки свидетелските показния на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, ищецът поддържа, че са доказани заявените с исковата молба неимуществени вреди, а справедливият размер за обезщетяване на същите възлиза на сумата от 10 000 лева. Неправилното определяне на размера на това обезщетение съставлявало нарушение на принципите, заложени в нормата на чл. 52 ЗЗД и развити в съдебната практика на съдилищата, с оглед което от въззивния съд се иска да отмени решението в обжалваната от ищеца част и да уважи иска за сумата от още 3 000 лева.

Не е постъпил отговор на тази въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. В съдебното заседание, проведено на 21.04.2021 г. пред въззивния съд, представляващият страната прокурор е оспорил основателността на същата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

В разглеждания случай по делото е установено, че ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 30.01.2009 г. по ДП № ЗМ 2311/2007 г. по описа на 06 РУ - СДВР, за извършването на престъпление от общ характер по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК, за това, че на 19.07.2007 г. около 12:30 часа в гр. София, на строителен обект на „Б.97“ ООД в местност „Малинова долина“, кв. 5, в качеството си на технически ръководител поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като не осигурил безопасни условия на труд на обекта на дружеството причинил на В.В.З.смърт, вследствие на падане от стоманенобетонна конструкция на височина + 9,35 м. В обвинението се твърди, че деянието е извършено в нарушение на разпоредбата на чл. 60, ал. 1 и 2 и чл. 61 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минимални изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, както и Приложение № 2 към чл. 2, ал. 2 от същата наредба. По отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „Подписка“, като са му указани задълженията във връзка с наложената мярка.

На 11.05.2009 г. в СГС е внесен обвинителен акт по обвинението срещу ищеца за същото престъпление, за което е привлечен като обвиняема. В обвинителния акт са посочени фактическите констатации на държавното обвинение, направени въз основа на събраните в хода на разследването доказателства. От съдържанието на същия става ясно, че са разпитани 7 свидетели, изготвени са експертни заключения, приобщени са писмени доказателствени средства. Мярката за неотклонение на ищеца към момента на внасяне на обвинителния акт в съда е „Подписка“.

По отношение на ищеца прокуратурата във внесения в съда обвинителен акт сочи да е установено в хода на досъдебното производство, че е българин, български гражданин, със средно образование, женен, трудово ангажирана като строителен техник, валутен касиер, както и че не е осъждан.

С разпореждане от 14.05.2009 г. на съдията докладчик по НОХД № 1954/2009 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 02.07.2009 г. от 09:30 часа, потвърдена е мярката за неотклонение, взета по отношения на подсъдимия.

По делото е приложена справка за съдимост на Й.В.М. от 18.05.2009 г. видно от която е, че лице от не е осъждано, същото е освободено от наказателна отговорност с влязъл в сила на 12.02.2008 г. съдебен акт по реда на чл. 78а НК за престъпление по чл. 134, ал. 1, пр. 2, алт. 2, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, като му е било наложено наказание глоба в размер на 500 лева.

В периода от 02.07.2009 г. до 11.10.2010 г. по

НОХД № 1954/2009 г. са проведени 7 открити съдебни заседания, като на всички тях ищецът се е явявал лично и с упълномощен защитник без да е ставал причина за отлагане на делото. В хода на производството са били конституирани частни обвинители и са прието за съвместно разглеждане граждански искове срещу подсъдимия в размери, както следва: за сумата от 130 000 лева, ведно със законната лихва от датата на деянието, както и за сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва от датата на деянието.

С присъда № 313/11.10.2010 г. СГС е признал подсъдимия за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и е отхвърлил предявените от гражданските ищци искове за обезщетение за неимуществени вреди.

По протест, подаден от страна на прокуратурата, както и по жалба на частните обвинители и граждански ищци, производството по делото е пренесено за разглеждане пред САС, като е образувано ВНОХД № 1239/2011 г. по описа на този съд.

В насроченото първо съдебно заседание се е явил защитникът на подсъдимия, като ход на делото не е даден поради невъзможност повереникът на частните обвинители и граждански ищци да участва в заседанието поради служебна ангажираност.

Пред въззивния съд е проведено още едно съдебно заседание, в което подсъдимият е представляван от упълномощения защитник.

С решение № 26/17.02.2021 г., постановено по

ВНОХД 1239/2011 г. е потвърдена изцяло постановената от първоинстанционния съд присъда.

По протест на прокурор от Апелативна прокуратура е образувано касационно нак.дело № 1083/2012 г., като в проведеното на 19.09.2012 г. открито съдебно заседание съставът на ВКС е обявил делото за решаване.

С неподлежащо на обжалване решение №

366/18.10.2012 г. по к.н.д. № 1083/2012 г. е оставено в сила решението на Апелативен съд – София.

В хода на съдебното дирене, проведено пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства – разпитани са свидетелите П.Н.К., И.Г.Г.и И.М.И..

От показанията на св. К., управител на „Б.97“

ЕООД, в което дружество като технически ръководител е работил ищецът от 2003 г., се установява, че след настъпване на инцидента ищецът изглеждал видимо притеснен. След като през 2009 г. започнали да го викат в полицейското управление станал неконтактен и потаен, притеснявал се и се оплаквал от главоболие. По време на съдебното производство не изпълнявал вече така добре служебните си задължения, бил разсеян, често ползвал отпуск, закъснявал за работа, затворил се в себе си и отказвал да комуникира. Поискал да бъде освободен от работа, тъй като ежедневно си спомнял за инцидента. Според свидетеля осезаемата промяна в поведението на ищеца настъпила през 2009 г., когато започнали да го търсят от полицията.

От показанията на св. И. и св. Г., колеги на ищеца, се установява, че промяна у М. настъпила още след инцидента, но най-вече след 2009 г., след като му било повдигнато обвинение. Затворил се в себе си и ограничил контактите си. Охладнели отношенията между ищеца и останалите членове на семейството му. Хората започнали да странят от него, а в работата станал разсеян и се налагало да се осъществява контрол при изпълнение на служебните му задължения.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като с него съдът правилно е приел, че предявеният иск е доказан по своето основание. Правилно е определен и размерът на обезщетението за неимуществени вреди, като в подкрепа на този си извод въззивният съд следва да изложи свои мотиви по съществото на правния спор.

С оглед релевираните във въззивните жалби доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се установява и от доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на тежко престъпление, като образуваното наказателно производство е завършило с постановяването на влязла в сила оправдателна присъда. Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, респ. от обстоятелството, че съдът е приел, че повдигнатото обвинение е неоснователно, тъй като от страна на ищеца не е осъществен престъпният състав, за който е бил внесен обвинителен акт в съда.

Спорните по същество във въззивното производство въпроси са свързани с наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и всички твърдени от ищцта в исковата молба вреди, както и какъв е справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.

Постановяването на влязла в сила оправдателна присъда е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ, доколкото по същността си тази отговорност е обективна.