Решение № 3984 от 05.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3984 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100510643 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. А. Б. срещу решение № 20071161 от 13.12.2022 г., постановено по гр. дело № 10837/2019 г. по описа на СРС, 24 състав, в частта, с която предявеният срещу „С.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр е отхвърлен, както и в частта, с която предявеният срещу „С.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр е отхвърлен за разликата над уважения размер от 9000 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с изложени доводи, че ищецът не е загубил правен интерес от търсената защита и след прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Счита, че вместо да отхвърля претенцията общо, съдът е следвало да установи дискриминационното отношение на работодателя, проявено в минал период, като разгледа и установи поотделно заявените искови претенции за различни прояви на дискриминация спрямо ищеца. Намира, че присъденият размер на обезщетението е занижен и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като съдът следва да съобрази продължителния период на трайна дискриминация, проявена спрямо ищеца под различни форми. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в 1 обжалваните части и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемият-ответник „С.“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно и следва да бъде потвърдено, евентуално следва да бъде обезсилено в частта по предявения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр и производството по делото в тази част да бъде прекратено.

По делото е подадена и въззивна жалба от ответника „С.“ АД срещу решение № 20071161 от 13.12.2022 г., постановено по гр. дело № 10837/2019 г. по описа на СРС, 24 състав, в частта, с която предявеният от С. А. Б. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр е уважен за сумата от 9000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 25.02.2014 г. – 22.02.2019 г., изразяващи се в дискриминация по признак „лично положение“ – неравноправно третиране при упражняване правото на труд, изразяващо се в получаване на по-ниско трудово възнаграждение от служители на същата длъжност, ведно със законната лихва върху главницата от 22.02.2019 г. до окончателното й изплащане.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от ответника част поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с изложени доводи за неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните и превратно тълкуване на доказателствата по делото, от които не се установявала вероятна дискриминация спрямо ищеца, както и с доводи за завишен размер на определеното по справедливост обезщетение. Въззивникът-ответник счита, че при липсата на предявен иск за установяване на дискриминацията осъдителната претенция за обезщетение за вреди не е доказана по основание и следва да се отхвърли. Ето защо, моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият-ищец С. А. Б. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.

Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и частна жалба от ищеца С. А. Б. срещу определение № 20093680/12.06.2023 г. по гр.д. № 10837/2019 г. по описа на СРС, 24 състав, с което молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение.

Жалбоподателят счита, че определението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е приел в мотивите си, че исковете са доказани по основание, но ги е отхвърлил поради настъпили факти в хода на процеса, поради което ответникът е станал повод за завеждане на делото и следва да заплати на ищеца направените съдебни разноски в цялост. Ответникът „С.“ АД е подал отговор на частната жалба, с който счита, че същата е неоснователна и моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

По исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр

Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени посочените искове, е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като настоящият въззивен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с възраженията във въззивната жалба на ищеца и доводите на ответника за недопустимост на решението в тази част следва да се добави следното:

Обемът и видът на търсената от съда защита се определят от твърденията на ищеца и формулираното от него искане в исковата молба. Предметът на делото и рамките на дължимата защита и съдействие се определят от страните, съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, очертан в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, като съдът не може да излиза извън тези рамки и да се произнася по искания, с които не е бил изрично сезиран от страните. В противен случай постановеното съдебно решение би било недопустимо.

Видно от изложените обстоятелства в исковата молба на С. А. Б., въз основа на която е образувано първоинстанционното производство, същият навежда твърдения за проявено спрямо него от работодателя му „С.“ АД дискриминационно отношение в периода 25.02.2014 г. – 22.02.2019 г. (датата на подаване на исковата молба), изразяващо се в определяне на по-ниско трудово възнаграждение в сравнение с останалите служители на същата длъжност, липса на възлагане на служебни задачи, изолиране на работното му място и липса на обучения, невнасяне на осигурителни вноски върху по-висок доход, както и тормоз и преследване поради предприеманите от него действия за защита на правата му (съобразно изрична уточнителна молба на ищеца от 14.05.2019 г., л. 158 от делото на СРС).

Противно на доводите на ищеца във въззивната му жалба, същият не е предявил установителен иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр – подобен петитум не е формулиран от ищцовата страна, като в исковата молба се съдържа искане за осъждане на ответника да преустанови описаните нарушения и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения на правата му, респ. за заплащане на обезщетение в размер на 60000 лв. за претърпените неимуществени вреди. В уточнителната молба от 14.05.2019 г. ищецът е посочил, че иска 3 преустановяване на нарушенията, извършвани „от 25.02.2014 г. до сега“, като крайният период до 22.02.2019 г. касае претенцията за обезщетение в пари съобразно следващата уточнителна молба на С. Б. от 22.08.2019 г. (подадена в изпълнение на разпореждането на СРС от 15.08.2019 г., с което са дадени указания да се посочи период само на претендираното обезщетение), т.е. осъдителната претенция по т. 2 касае преустановяване на дискриминационното поведение на ответника, продължаващо от посочената начална дата до настоящия момент, като предвид естеството на търсената защита – да се преустанови нарушението и ответникът да се въздържа от него за в бъдеще – несъмнено е, че тя не може да бъде ограничена към минал момент, а предполага да бъде предписано определено поведение на ответника за бъдеще време.

С оглед на изложеното, не може да се приеме, че по делото е предявен отделен иск за установяване на нарушенията по смисъла на чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, нито че е допустимо автоматично превръщане на осъдителната защита по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр в установителна такава по т. 1 при настъпване на определени факти в хода на процеса.

Законът регламентира претенциите за установяване на нарушенията, респ. за осъждане на ответника да ги преустанови и да се въздържа от извършването им в бъдеще, като отделни форми на защита – установителна и осъдителна, като право на ищеца е да избере дали да предяви в условията на кумулативно обективно съединяване всички искове или само част от тях. При липса на изрично предявена установителна претенция по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, в рамките на осъдителния иск по т. 2 съдът следва преюдициално да се произнесе в мотивите налице ли е дискриминационното поведение на ответника, чието преустановяване се иска от ищеца, доколкото това е елемент от фактическия състав на спорното право, който е обуславящ за основателността на осъдителната претенция. Ако съдът установи, че дискриминация е съществувала, но в хода на процеса поведението на ответника в нарушение на правата на ищеца е преустановено и това е необратимо, искът е неоснователен и следва да се отхвърли. В този случай съдът не дължи изрично установяване на дискриминицията в диспозитива на съдебното решение, след като такъв установителен иск не е бил предявен, а изменението на осъдителния иск в установителен е допустимо само при изрично искане от ищеца за изменение на иска по реда и в сроковете по чл. 214 ГПК (каквото в настоящия случай не е било своевременно заявено).

Следователно, в настоящия случай съдът дължи произнасяне само по надлежно предявената осъдителна претенция по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр (съобразно конкретно формулирания петитум от ищеца), като за основателността й следва да бъде доказано описаното от ищеца нарушение на негови права, уреждащи равенство в третирането, извършвано от страна на ответника. Предвид специалната разпоредба на чл. 9 ЗЗДискр относно разпределението на доказателствената тежест между страните, в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След доказване на твърденията, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника, който следва при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае 4 твърденията за дискриминация или да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че С. А. Б. е заемал длъжността „стоковед“ по трудов договор, сключен със „С.“ АД още от 1997 г., като в периода на трудовото правоотношение между страните са проведени множество съдебни производства между тях, описани подробно от първоинстанционния съд, касаещи отмяна на незаконни уволнения и наложени дисциплинарни наказания на ищеца, както и установяване на дискриминационно третиране на ищеца и заплащане на обезщетения за вреди от това третиране за минали периоди. В хода на въззивното производство пред настоящия съд е приет препис на влязло в сила решение от 29.07.2022 г. по в.гр.д. № 1/2020 г. по описа на СГС, IV-Г състав (недопуснато до касационно обжалване с определение № 993/05.05.2023 г. по гр.д. № 4433/2022 г. по описа на ВКС, III г.о.), с което е потвърдено решение № 243197/14.10.2019 г. по гр.д. № 10292/2017 г. по описа на СРС, 52 състав (поправено с решение от 22.10.2020 г. по реда на чл. 247 ГПК) в обжалваната част. Първоинстанционното решение е приложено по делото и е видно, че с него е бил уважен иск на С. А. Б. срещу „С.“ АД по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за сумата от 20355,65 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на дискриминационно отношение при определяне на трудово възнаграждение на ищеца за работа в ответното дружество на длъжността „стоковед“ за периода 25.02.2014 г. – 25.02.2017 г., формирани като разлика от полученото за същия период трудово възнаграждение от 1200 лв. и това на останалите служители в дружеството, заемащи същата длъжност в размер на 1800 лв.