Определение № 346 от 04.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 346 гр. София, 04.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Н.а

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Н.а Касационно търговско дело № 20238002901537 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Н. З. и касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 594/04.05.2023г. по в.гр.д. № 3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по реда на чл.294 ал.1 от ГПК, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №79/06.07.2020г. по т.д. №43/2019г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение.

Касаторът Г. Н. З. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Г. Н. З., заедно със Силвия Венциславова Цолова, дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. следните суми: 1/ сумата от 413 011,16 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г.; 3/ сумата от 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г.; 4/ сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че част от задължението по договора за кредит се дължи, тъй като не е погасено по давност. В тази връзка излага съображението, че погасителната давност е започнала да тече от уведомяването му за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита - на 24.10.2012г. или най – късно на 30.01.2013г., като 1 давностният срок не е спиран или прекъсван. Твърди, че претенцията за договорна лихва е неоснователна, тъй с решение по гр.д.№201/2013г. на Врачански окръжен съд другият длъжник по договора за кредит Силвия Цолова е осъдена да заплати договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012г. в размер на 97896,08 лева и законна лихва за периода след 14.06.2012г., а с обжалваното въззивно решение той е осъден да заплати договорна лихва за периода от 25.07.2010г. до 14.08.2018г. в размер на 314 397,48 лв. и законна лихва върху главницата за периода след 14.08.2018г.

Поддържа, че по този начин по един и същ договор за един и същ период се начисляват и претендират едновременно договорна и законна лихва, за периода от 14.08.2018г. до 08.11.2018г. законна лихва се претендира и се начислява и по двата издадени изпълнителни листове. Твърди още неоснователност на претенцията за договорна лихва, тъй като условията за изменение на базовия лихвен процент са неясни и неконкретизирани. Също въвежда доводи, че банката не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника за изменението на базовия лихвен процент по кредита и на погасителния план. Поддържа, че след изменението на базовия лихвен процент постъпилите за погасяване на задължението суми са неправилно разпределени, като по – голямата част от тях са насочени към погасяване на договорната лихва, вместо за погасяване на главницата.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1. Длъжна ли е въззивната инстанция при решаване на делото и постановяване на решение да обсъди всички доказателства по делото, да обсъди всички възражения във въззивната жалба, както и да постанови собствени мотиви?; 2. Допустимо ли е обявяване на предсрочна изискуемост по кредит с връчване на искова молба на длъжника?; 3. За възможността на банката едностранно да променя лихвения процент по кредита; 4. Допустимо ли е в правния мир един и същ договор да се счита по отношение на единия съдлъжник за прекратен и предсрочно изискуем, а по отношение на другия съдлъжник по същия договор да е редовен?; 5.Допустимо ли е по едно и също правоотношение – договор за кредит, по отношение на единия съдлъжник договорът да се счита прекратен и по вземането по него да се начислява законна лихва, а по отношение на другия съдлъжник договорът да е редовен и да се начислява договорна и наказателна лихви по него? Допустимо ли е за един и същ период по едно и също правоотношение – договор за заем, да се начисляват едновременно законна, договорна и наказателна лихви? Има ли неоснователно обогатяване на кредитора по договора, ако за един и същ период по един и същ договор за кредит се начисляват едновременно законна, договорна и наказателна лихви? Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в протИ.речие с практиката на ВКС, обективирана в решение №8/19.01.2018г. по т.д. №24535/2016г. на ВКС, I I т.о., решение №222/27.03.2018г. по т.д. №505/2017г. на ВКС, I I т.о. и решение 2

№96/03.12.2020г. по гр.д. №1076/2020г. на ВКС, I I г.о.; втори въпрос – в протИ.речие с решение №86/27.10.2020г. по т.д. № 2118/2019г. на ВКС, I т.о., а трети въпрос - в протИ.речие с решение № 95/13.06.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о. и решение №205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на В К С , I т.о. По въпросите по т.4 от изложението сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради очевидната му несправедлИ.ст.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД поддържа, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационният жалбоподател „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от него против Г. Н. З. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г., както следва:

1/ разликата над сумата 413 011,16 лв. до предявения размер от 420 000 лв. – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ разликата над сумата 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г. до предявения размер от 314 397,48 лв., както и договорна лихва за периодите 25.07.2010г.-14.08.2015г. и 20.06.2018г.-14.08.2018г.; 3/ разликата над сумата 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г. до предявения размер от 8767,06 лв., както и лихва за периода 23.09.2013г.-14.08.2015г., 4/ разликата на сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, до предявения размер от 4464,24 лв. за които суми е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и договорни лихви по договор за банков кредит, при уговорено погасяване на отделни погасителни вноски, когато не е обявена, респ. не е настъпила предсрочната изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Твърди още, че цялото вземане по договор за кредит, включващо главницата и лихвите, се погасява с общата петгодишна погасителна давност.

Счита, че договорната лихва, която представлява цената на ползваната парична сума и е включена в дължимата анюитетна вноска се погасява заедно с нея с общата петгодишна давност. С оглед на това счита за неправилни изводите на въззивния съд, че вземанията за договорна и наказателна лихви се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност.

3

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1.

При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 от ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?

Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в протИ.речие с Тълкувателно решение №5/21.01.2022г. по тълк.д. №5/2019г. на ОСГТК на ВКС, решение №50173/13.10.2022г. по т.д. №4674/2021г. на ВКС, I I I г.о., решение №65/06.07.2018г. по т.д. №1556/2017г. на ВКС, I т.о., решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, I I I г.о. и решение №261/12.07.2011г. по гр.д. №795/2010г. на ВКС, I V г.о., а втори въпрос – в протИ.речие с т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д.

№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ВКС, II т.о. и решение № 106/20.06.2017г. по гр.д. № 60152/2016г. на ВКС, IV г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Г. Н. З. не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. „Банка ДСК“ АД е предоставила на Г. Н. З., със солидарен длъжник Силвия Венциславова Цолова, ипотечен кредит за текущи нужни в размер на 420 000 лв., при дължима лихва, формираща се от базов лихвен процент, определян периодично от банката и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“; към датата на сключване на договора БЛП е бил в размер на 4,69 %, а стандартната надбавка – в размер на 3,6 % или лихвеният процент е бил 8,29 %. Констатирал е, че кредиторът е предявил срещу Силвия Венциславова Цолова и Г. Н. З. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по процесния договор, след обявена предсрочна изискуемост, по който иск е било образувано гр.д. № 201/2013г. на Врачански окръжен съд. По това дело предявеният от банката против Г. Н. З. иск е отхвърлен с решение по гр.д. № 50203/2016г. на ВКС, II г.о., поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена от кредитора 4 с уведомление от 13.06.2018г., получено лично от Г. Н. З. на 19.06.2018г. Счел е за неоснователно наведеното от длъжника оплакване за присъждане в полза на Банката на суми в повече от дължимото, поради издаването на два изпълнителни листа, като се е позовал на разпоредбата на чл.122 от ЗЗД, съгласно която предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите длъжници.

По отношение на оплакването за неравноправност на клаузата на чл.7 от договора, касаеща формирането на договорната лихва, апелативният съд е намерил, че за процесния договор за кредит е неприложим Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители /ДВ, бр.59/29.07.2016г./, доколкото е сключен преди влизане в сила на закона, но се прилага Закона за защита на потребителите. Приел е, че възнаградителната лихва е съобразена с разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, като е изложил съображения, че макар в процесната клауза да липсва конкретизация за условията, при които се извършва промяната на базовия лихвен процент, такава е предвидена в разпоредбата на чл.24.3 от Общите условия. Заключил е, че елементите, използвани за формиране на БЛП, не нарушават правата на потребителите, тъй като те и техните стойности не зависят едностранно от волята на управителните органи на банката, а от обективни фактори. Приел е, че не са налице други клаузи, които да бъдат определени като неравноправни. В допълнение, съдът е посочил, че само по себе си предвиждането на възможност лихвеният процент да бъде едностранно увеличаван също не води до нарушаване на правата на потребителите, доколкото в процесния случай тази възможност не е предоставена единствено на волята на Банката и нейните управителни органи. Изтъкнал е обстоятелството, че едностранното увеличаване на лихвения процент е извършено еднократно по силата на взето решение на управителните органи на банката, обективирано в Протокол № 46.