Решение № 314 от 24.10.2025, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. ХАСКОВО, 24.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Ж. Р. Х. като разгледа докладваното от ТОШКА ИВ. ТОТЕВА Въззивно гражданско дело № 20255600500627 по описа за 2025 година от ГПК.

Производството е въззивно - по реда на чл.258 – чл.273 ВЪЗЗИВНИКЪТ – С. В. В. е останал недоволен от

Решение № 48 от 28.03.2025 год., постановено по гр.д. № 1198 / 2023 год. по описа на Районен съд – Харманли, поради което го обжалва в частта, с която е осъден да заплати на Б. Д. Ж. сумата от 7 000 лева – обезщетение за имуществени вреди и в частта за разноските, с искане решението да бъде обезсилено – като такова, постановено по непредявен иск, или като неправилно и необосновано, при нарушение на материалния закон – чл.110 от ЗЗД и вместо него въззивният съд постанови друго, с което отхвърли изцяло иска, а при условията на евентуалност – намали размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди.

ВЪЗЗИВАЕМИЯТ – Б. Д. Ж. оспорва жалбата.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от Б. Д. Ж. против С. В. В. с искане за присъждане на сумата от 12 276.45 лева – обезщетение за имуществени вреди, 1 включваща 11 776.45 лева – стойност от отнетия му автомобил и 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по ДП № 352 / 2018 год. по описа на РУ – Харманли, както и на сумата от 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2023 год. до окончателното изплащане на сумите.

С определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 09.10.2024 год., първоинстанционният съд по искане на пълномощника на ищеца, обективирано в молба, намираща се на л.92 от делото, е допуснал изменение на исковете, като искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да се счита предявен за сумата от 12 000 лева, включваща 11 500 лева – стойност на отнето МПС и 500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, а искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да се счита предявен за сумата от 2 000 лева.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковете за неимуществени вреди в размер на 2 000 лева и за имуществени вреди в размер на разликата над присъдената сума от 7 000 лева до предявения размер от 12 000 лева, е влязло в законна сила поради необжалването му.

Предмет на въззивна проверка е решението, в частта, с която искът за имуществени вреди е уважен за сумата от 7 000 лева.

Като неоснователно съдът намира искането, направено с въззивната жалба за обезсилване на обжалваното решение в частта, с която е уважен иска за присъждане на обезщетение за имуществени реди в размер на 7 000 лева, като такова, постановено по непредявен иск. Действително, в диспозитива на обжалваното решение, първоинстанционният съд не е посочил изрично вида и характера на причинената на ищеца имуществена вреда, претендирана с исковата молба и с молбата за изменение на иска като такава, представляваща стойността на отнетото от ответника МПС, собственост на ищеца, но видно от мотивите към обжалвания акт, съдът е определил размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за имуществени вреди, като такова, представляващо стойността на отнетия автомобил, така, както е поискано с исковата молба, на база заключение, представено по допуснатата при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, съдебно оценителна експертиза, съгласно която стойността на автомобила към датата на деликта е определена в размер на 11 500 лева, предвид и дадения от експерта устен доклад при изслушването му. От определената от експерта сума, като стойност на отнетия автомобил, съдът е присъдил в полза на ищеца сумата от 7 000 лева, определяйки я на основание чл.162 от ГПК, отчитайки състоянието на автомобила – изтощен акумулатор и изхабени гуми и това, че към месец март 2021 год. ищецът е бил наясно с местонахождението на автомобила си и е могъл да го вземе.

С оглед на това и присъждайки в полза на ищеца сума от 7 000 лева като обезщетение за имуществени вреди, размерът на което е определено на основание чл.162 от ГПК и на база ескспертно заключение за стойността на автомобила – така, както е поискано с исковата молба, а не като обезщетение определено на база наем за периода, през който ищецът е бил 2 лишен от възможност да ползва автомобила си – така, както се поддържа във въззивната жалба, съдът намира за неоснователни изложените в нея доводи за недопустимост на обжалваното решение, като такова, постановено по непредявен иск.

Като неоснователно съдът намира заявеното от ответника възражение за погасяване на вземането за обезщетение за имуществени вреди, по следните съображения:

За решаването на този въпрос следва да се установи кой е началният момент на давностния срок, имало ли е предпоставки за прекъсване или спиране на давността, съгласно някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и дали към момента на депозиране на настоящата искова молба давностният срок е изтекъл.

В случая – по отношение на главницата следва да се прилага общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, доколкото не са налице изключенията за прилагане на кратката тригодишна давност за посочените в чл. 111 ЗЗД, вземания.

Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД д авността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал.3 на същата разпоредба, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от открИ.ето на дееца. Съгласно константната практика на ВКС, вземането от непозволено увреждането е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава. В тази насока са и задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 год. на ВКС по тълк.д.№ 5 / 2005 г., ОСГК и ОСТК, с което се приема, че в случаите, когато деецът е известен, давността започва да тече от момента на извършване на деликта, като не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, какъвто е и разглеждания случай, давността тече от момента на извършването, а не от привличане на дееца като обвиняем или от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. В тази насока – досежно началния момент, от който започва да тече пет годишния давностен срок, а именно от датата на извършване на деликта – 09.09.2017 год. са и мотивите, изложени в обжалваното решение, по отношение на който въпрос е нямало спор между страните при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, като в тази насока от страна на пълномощника на ищеца е било заявено единствено становището, че давностният срок е бил спиран с предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, поради което към момента на предявяване на иска, давностния срок не е изтекъл, но не и оспорване на обстоятелството относно началния момент на давността. За пълнота на изложението и в подкрепа на изложените по-горе доводи относно това, че като начален момент на пет годишния давностен срок следва да се приеме датата на извършване на деянието – 09.09.2017 год., доколкото към този момент деецът е бил известен, съдът цени и събраните по делото гласни доказателства, чрез показанията на свидетелите Бозалиев и И., посочени от ответника, от които се установява, че 3 преди извършване на престъплението, ищецът е бил предоставил на ответника управлението на автомобила си като залог, както и това, че към датата на извършване на деянието, МПС, собственост на ищеца е било управлявано от ответника – обстоятелство, което е обосновало и определянето на правната квалификация на престъплението като такава по чл.206, ал.1 от НК.

Установените от показанията на свидетелите, посочени от ответника, фактически обстоятелства не са опровергани от ищеца. Напротив, в подкрепа на същите са и показанията на ищеца, разпитан в качеството на свидетел по ДП № 967 / 2017 год. по описа на РУ – Пазарджик, част от материалите по което са отделени и изпратени на Районна прокуратура – Харманли, въз основа на които е образувано Досъдебно производство № 352 / 2018 год. по описа на РУ – Харманли, ОД на МВР – Хасково, от които се установява, че е дължал пари на ответника, с който имали уговорка за връщане на автомобила след връщане на предоставените парични средства. Впоследствие, след връщане на сумата, ответникът е продължил да управлява автомобила на ищеца заявявайки допълнителни искания за заплащане на разходите, които направил за ремонт на автомобила. В деня на извършване на деянието, въпреки изразената готовност да върне автомобила на ищеца, след като приятели на последствия изразили готовност за връщане на претендираните от ответника суми за ремонт, последният избягал с превозното средство, за което е ангажирана наказателната му отговорност с присъда № 260000 от 09.01.2023 год., постановена по НОХД № 107 / 2020 год. по описа на Районен съд – Харманли, влязла в законна сила на 03.07.2023 год., с която ответникът по иска и въззивник в настоящото производство, С. В. В. е признат за виновен в това, че на 09.09.2017 год. в гр.Харманли, противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил марка „БМВ“, модел „**“, с рег.№ *** на стойност 11 776.45 лева, собственост на ищеца и въззиваем в настоящото производство – Б. Д. Ж., която владеел, поради което и на основание чл.206, ал.1 от НК е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от една година и два месеца, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години.

Изложените по-горе фактическия обстоятелства относно основанието за предоставянето управлението на автомобила от страна на ищеца на ответника и по отнемането на превозното средство, без съгласието на собственика, са подробно обсъдени и в мотивите към цитираната горе присъда.

Така, като начална дата на пет годишния давностен срок следва да се приеме - 09.09.2017 год. – дата на извършване на деликта, доколкото и деецът към този момент е бил известен.

Безспорно е още, че в рамките на Досъдебно производство № 352 / 2018 год., образувано с постановление от 27.06.2018 год. на Районна прокуратура - Харманли, след отделяне на материалите по ДП № 976 / 2017 год. по описа на РУ на МВР – гр.Пазарджик, започнато по реда на чл.212, ал.2 от НПК с протокол за разпит на свидетел от 12.08.2017 год., срещу неизвестен извършител, касаещи евентуално извършени деяния, включително и такова по чл.206, ал.1 от НК, съгласно постановление 19.06.2018 год., по което ответникът В. е привлечен като обвиняем на 4

17.04.2019 год., от страна на ищеца не е бил предявен граждански иск. Това е сторено в съдебната фаза на наказателното производство – с молба с вх.№ 5290 от 25.06.2020 год., намираща се на л.34 от НОХД № 107 / 2020 год. по описа на Районен съд – Харманли, по която съдът се е произнесъл с определение, постановено в съдебно заседание от 23.07.2020 год., с което е приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, предявения от ищеца граждански иск за сума в размер на 11 776.45 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди, търпени в резултат на престъплението.

Така, съгласно чл.116, б.“б“ от ЗЗД, давността е прекъсната с предявяване на гражданския иск в наказателното производство, сторено на 25.06.2020 год., и към този момент не е била изтекла, считано от извършване на деянието – 17.09.2017 год.

Обстоятелството, че с определение от 11.05.2021 год., постановено по същото наказателно дело - НОХД № 107 / 2020 год. по описа на Районен съд – Харманли, след преразпределянето му на друг съдия от състава на същия съд, молбата на ищеца за конституирането му като граждански ищец и за приемане на предявения от него граждански иск, сторено повторно, след като разглеждането на делото е продължило от друг съдебен състав, съгласно Заповед № 28 от 19.01.2021 год. на председателя на съда, поради ползван от предишния докладчик отпуск за временна нетрудоспособност, е оставена без уважение, не обосновава извод в противна насока, а именно за погасяване по давност на иска, предявен пред гражданския съд с искова молба с вх. № 9880 от 15.12.2023 год. по входящия регистър на Районен съд - Харманли, предвид формираната в тази насока константна съдебна практика, обективирана в Решение № 68 от 04.08.2021 год. по гр.д. № 1944 / 2020 год. на ВКС, IV гражданско отделение и Решение № 173 от 06.03.2019 год. по гр.д.№ 22 / 2018 год. на ВКС, III гражданско отделение, постановени по идентичен с разглежданото дело предмет, според които веднъж приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, гражданският иск трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено – хипотеза, в която разглеждания казус не попада. В посоченото решение се приема още, че съгласно чл.115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД, висящият съдебен процес е основание за спиране на погасителната давност и бездействието на кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителната давност. Т.е да има предявен съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК или на граждански иск в съдебната фаза на наказателния процес в пределите на погасителната давност, очертана в разпоредбата на чл.110 от ЗЗД. Както е посочено в мотивите към т.1 от ТР № 1 от 04.02.2013 год. по т.д. № 2 / 2012 год. на ОСНК на ВКС, веднъж приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, искът трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено. За прекратяването на наказателното производство съдът постановява определение. Такова с случая не само, че не е постановено, но е постановена и осъдителна присъда, влязла в законна сила на 5