Определение № 3737 от 25.07.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3737 гр. София, 25.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20248002100626 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., чрез адв. И. против решение № 198 от 8.11.2023 г. по в.гр.д. № 302/2023 г. на Окръжен съд Габрово, с което като е потвърдено решение № 195/22.05.2023 г. по гр.д. № 1707/2022 г. по описа на Районен съд Ловеч, са отхвърлени предявените от касатора против ГД „Изпълнение на наказанията“ София искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване на нарушение, изразяващо се в неравностойно третиране във връзка с иззети на 28.07.2022 г. от затворническата администрация при Затвора – Плевен всесезонни обувки, тип „кубинки“; за осъждане на ответника да преустанови твърдяното нарушение за в бъдеще и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приподписано от адв. И., се 1 поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросът при изискванията на специалните закони – чл.122, ал.3 ЗИНЗС, налице ли е разлика в третирането на ищеца спрямо другите лишени от свобода, изтърпяващи наказанието си в Затвора в Плевен, по утвърдения от началника на затвора ред, чрез изземването на обувките тип „кубинки“, които му били предоставени от затворническата администрация, но без посочване на съдебна практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение противоречи. В изложението, изготвено от касатора се поддържа, че решението е невалидно и недопустимо, както и очевидно неправилно, т.е. че са налице основанията на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Без формулиран правен въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на съдебна практика на ВКС – конкретно посочена в изложението.

Ответникът ГД“Изпълнение на наказанията“ към МП, чрез юрк. Г., в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на доводите на касатора за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК – неправилност и необоснованост на обжалваното решение.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр., въззивният съд е съобразил, че ищецът изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в периода 28.12.2018 г. – 28.07.2022 г. в затвора в гр.Плевен, а впоследствие и към настоящия момент - в затвора в гр.Ловеч, е изложил твърдения, че при привеждането му от едното затворническо заведение в другото, служители от администрация на затвора са иззели предоставените му обувки тип „кубинки“, с което поведение са допуснали дискриминационно отношение спрямо ищеца по признак „лично положение“ по смисъла на чл.4 ЗЗДискр., в сравнение с други лишени от свобода, получили същите обувки, на които било разрешено изнасянето им от затвора за летния сезон. От събраните по делото доказателства, съдът е приел за установени следните факти: по време на изтърпяване на наказанието на ищеца в затвора в Плевен, от Евангелската методистка епископална църква в България е постъпило дарение на обувки за нуждите на лишените от свобода и служителите на затвора в гр.Плевен; ищецът е получил от вещевия склад на затвора чифт от тези обувки, тип „кубинки“; такива е получил и лишеният от свобода М. С. С., 2 изтърпяващ наказанието си в затвора в гр.Плевен; на 28.07.2022 г. ищецът е преместен от затвора в Плевен за изтърпяване на наказанието си в затвора в Ловеч, като по повод на това е извършена проверка на личните вещи и личен обиск на ищеца от служители на затвора в Плевен, като не му е разрешено да изнесе процесните обувките при преместването му, тъй като те принадлежат на затвора в Плевен и съответно е следвало да бъдат върнати в склада, което е сторено на 28.07.2022 г.; на свидетеля М. С., също получил чифт от дарените обувки, е било разрешавано изнасянето им от затвора в Плевен след края на зимния сезон чрез негови близки, които са били на свиждане, а след края на лятото си ги е получавал обратно от тях при последващо свиждане.

При така установената фактическа обстановка и при съобразяване на нормата на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. и на понятието „лично положение“, обусловено от качеството на ищеца на лишен от свобода с влязла в сила присъда, изтърпяващ наказанието си в затвора в Плевен, въззивният съд е приел за неоснователни и недоказани твърденията на ищеца, че е третиран по-неблагоприятно в сравнение с други лишени от свобода при сравними сходни обстоятелства.

Приел е, че неразрешаването от страна на затворническата администрация за изнасяне на предоставените на ищеца обувки при преместването му от едното затворническо заведение в друго, не представлява „пряка дискриминация“ по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. по признак „лично положение“, тъй като процесните обувки не са негови лични вещи, а са предоставени/дарени на затвора в Плевен за нуждите на лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в него. Освен това, недоказани са и твърденията на ищеца, че на други лишени от свобода, при привеждането им от затвора в Плевен в друго затворническо заведение, т.е. при сходни обстоятелства, е било разрешено да изнесат предоставените им от затвора обувки, тип „кубинки“, получени от заведението като дарение за нуждите на изтърпяващите в него наказание „лишаване от свобода“ и на служителите, работещи в него.

При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал 3 материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

В конкретния случай повдигнатият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д.

№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение, т.е. не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда сочения допълнителен критерий. Само за пълнота е необходимо да се посочи, че част от цитираната от касатора съдебна практика не се открива в информационните системи, съдържащи практика на ВС и ВКС, а друга част от тях - решение по гр.д. № 1756/1960 г. на III г.о. и решение № 290/1960 г. на II г.о., е неотносима към настоящия правен спор, доколкото се отнася до въпроса за обсъждането и преценката от съда на събрани по делото свидетелски показания. Обосновката на въпроса е свързана изцяло с доводите за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че в конкретния случай действията на затворническата администрация не представляват дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр., а необосноваността и неправилността на съдебното решение, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност, каквито в настоящия случай не се разкриват от съдържанието на въззивното решение. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт 4 и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при установяване на фактическата обстановка по делото, не представляват хипотези на видимо и „тежко нарушение“ на процесуалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

При съобразяване на разясненията, дадени в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че въззивното решение е валидно - постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите па правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. Обжалваното решение е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на всички положителни предпоставки, съответно липса на отрицателни такива за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, по допустима въззивна жалба и в пределите, очертани с нея.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 198 от 8.11.2023 г., постановено по в.гр.д. № 302/2023 г. по описа на Окръжен съд Габрово.

5

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6