Решение № 2003 от 07.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2003 гр. Пловдив, 07.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330100863 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. С. К. против „Кредит Йес“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т. ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № **/**г., сключен между страните, е нищожна.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните бил сключен договор за паричен заем № **/**г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 600 лева, при месечен лихвен процент от 3,330 % и ГПР в размер на 47,307%. В чл. 6 от договора било предвидено, че договорът следва да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията по чл. 10, ал.2, т.1 от Общите условия към договор и с още едно обезпечение по избор, измежду ипотаке върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемателя. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 8 от договора, ищецът дължал неустойка в размер на 546,76 лева – разсрочено. Ищецът усвоил заемния ресурс, но не заплатил неустойката по договора, доколкото същата била нищожна по следните 1 съображения: с уговаряне на същата се заобикаляли императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, същата противоречала на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и по съществото си представлявала скрито възнаграждение, без да е включена в посочения ГПР. Поради изложеното се претендира да бъде уважена исковата претенция, като в полза на ищеца да се присъдят разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба и за неоснователност на предявената искова претенция. Като нередовност се посочва, че не е посочена банкова сметка, по която ищецът може да заплати претендираните суми. Възразява се, че пълномощното на процесуалния представител на ищеца не е подписано от него. От фактическа страна се признава, че на **г. между страните е сключен договор за паричен заем № **, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 600 лева, която следвало да бъде върната на девет вноски от по 78,25 лева, при договорен месечен лихвен процент от 3,330 % и ГПР в размер на 48,307 лева.

Посочва се, че към датата на сключване на договора ищецът е издал в полза на ответното дружество ценна книга, но не е предоставил гарант, който да отговаря на изискванията на чл. 10, ал.2, т. 1 от Общите условия към договора за заем. В този случай, на основание чл. 8 от договора, същият дължал сумата в размер на 546,76 лева – неустойка. Посочва се, че ищецът заплатил единствено три месечни вноски. От правна страна се излагат съображения, че договорения ГПР попада в обхвата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото не надвишава размер на законната лихва пет пъти. Условието на чл. 8 от договора било индивидуално уговорено, както и размерът на неустойката. Посочената договора била израз на свободата на договаряне.

Обстоятелството, че вземането за неустойка било разсрочено, не водело до извод, че същата представлява скрито възнаграждение. Същата не противоречала на изискванията за добросъвестност, като не водела до неравновесие на правата на страните. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна 2 страна:

По делото е представен сключен между ищеца М. К., като кредитополучател, и „Креди Йес” ЕАД, като кредитодател, Договор за паричен заем № ** от **г. /л.5 – л. 6/, за сумата от 600 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,330 % и годишен процент на разходите – 48,307 %, и срок на договора от 9 месеца Съгласно чл. 6 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения, като при непредоставяне на същото в срок, съгласно чл. 8 от Договора, се дължала неустойка в размер на 546,76 лева.

При тези данни съдът намира, че между ищецът и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № **от **г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита до повече от 57.1 % /ОЛП на БНБ към 01.01.2023 год. е 1.42 %/ предвид размера на главницата – 600 лева, срока на договора, който е по3 малък от една година, и стойността на неустойката от 546,76 лева, който е над 100 % от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 48,307 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит от 57.1 на сто, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Относно разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищеца. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с 4 постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата , в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. С.

К., ЕГН **********, и „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, че клаузата на чл.

8 от Договор за паричен заем № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 546,76 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, ДА ЗАПЛАТИ на М. С. К., ЕГН **********, сумата от 50 лева 5

(петдесет лева), представляваща разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, да заплати на адв. С. Н., АК – **, със служебен адрес: гр. **, ул.

„**“ № **, като пълномощник на М. С. К., ЕГН **********, сумата в размер на 300 лева (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________ 6