Определение № 390 от 10.10.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 390 гр. Пловдив, 10.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Васил Ст. Гатов

Членове:

Милена Б. Рангелова

Елена Й. Захова като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Въззивно частно наказателно дело № 20235000600429 по описа за 2023 година

Производството е по реда на глава двадесет и втора НПК.

С обжалваното определение е оставено без уважение искането на защитниците на подсъдимите Г. И. В., В. А. Д., А. П. У., Д. Г. П. и И. Г. Л. за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на Окръжна прокуратура Пазарджик и искането за изменение на мерките им за неотклонение.

Недоволни от така постановеният съдебен акт останали подсъдимите и чрез защитниците си го обжалвали.

В жалбите са релевирани съображения за неправилност на изводите на съда, свързани с въпросите по чл.248 НПК с предложение определението да бъде отменено и делото върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите според защитниците съществени процесуални нарушения.

Отделно във всяка една от жалбите се атакува и определението в частта, с която са оставени без уважение исканията за изменение на взетите спрямо подсъдимите мерки за неотклонение в по – леки.

Възраженията в жалбите са еднопосочни и позволяват да бъдат разгледани заедно. По съществото си те могат да бъдат обособени в няколко отделни групи. Първото оплакване е за прилагане в делото на писмени 1 доказателства на чужд език, които не са преведени на български език. На следващо място се твърди за неясноти в обвинителния акт относно обстоятелствата кой е подписвал придружаващите инкриминираните фактури документи. Отделно от това се сочи, че в диспозитива на обвинителния акт не е посочено с какви точно действия помагачите Л., Д., У. и П. са спомогнали подсъдимата В. да извърши престъплението по чл.256 НК. Твърди се в жалбите, че в обвинителния акт

В. е посочена едновременно като извършител и като „посредствен извършител“ и това й пречело да се защити.

Възразява се, че подсъдимите са обвинени да са получили и да са направили опит да получат неследващи им се парични суми, но прокурорът не е изложил съображения дали цялата продължавана деятелност е довършено престъпление или е останала във фазата на опита. На последно място с изключение на защитника на подсъдимата В., всички останали защитници твърдят, че предоставеният от разследващите органи за запознаване с материалите по делото в процедурата по чл.228 и чл.229 НПК срок бил крайно недостатъчен и това пречело на организиране на защитата им.

В жалбите на всички подсъдими са релевирани оплаквания, насочени срещу отказа на съда да измени мерките им за неотклонение в по – леки.

Съображенията са ориентирани към продължителния период на задържане, като се предлага същите да бъдат изменени в по – леки такива.

Апелативният съд, като съобрази възраженията в жалбата, провери изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение и за да се произнесе взе предвид следното:

Жалбите са подадени в срок, от активнолегитимирани страни и са процесуално допустими.

Разгледани по същество са неоснователни.

Законосъобразно първата инстанция е намерила за неоснователно оплакването на подсъдимите и на защитниците им за липсата на достатъчен срок и време за запознаване с материалите по време на предявяването на разследването. Обстоятелствата, че времето за запознаване с материалите от досъдебното производство е било недостатъчно, поради което защитниците и подсъдимите не са успели да се запознаят с всички такива, както и, че на част от писмените доказателства не бил изготвен превод на български език могат да бъдат преодолени в производството пред първата инстанция. Съдебната 2 фаза на процеса заема централно място за разлика от досъдебното производство, което има подготвителен характер и първата инстанция следва да гарантира правото на справедлив процес на всички подсъдими, предоставяйки им възможност да се запознаят със събраните до този момент материали по делото. Посочените нарушения са налични, но те са отстраними в съдебната фаза на процеса и в тази насока съображенията на първата инстанция не търпят критика. Наред с това те са в унисон и с практиката на СЕС /голям състав/, който в свое решение от 05.06.2018г. по дело № С 612/2015г. е посочил, че „чл.7, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г. трябва да се тълкува в смисъл, че националния съд следва да се увери, че на защитата е предоставена ефективна възможност за достъп до материалите по делото, като при необходимост този достъп може да се предостави и след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди съдът да започне разглеждането на обвинението по същество и преди началото на пренията пред него, или когато в хода на производството са представени нови доказателства по делото след началото на тези прения, но преди съвещанието, при условие, че съдът вземе мерки за да гарантира спазването на правото на защита и справедлив процес.“ Несъстоятелни са и наведените доводи за неясноти в обвинителния акт относно обстоятелствата кой е подписвал придружаващите инкриминираните фактури документи. Дефицит и неяснота в относимата към предмета на доказване фактология липсва и преобладаващата част от коментарите на защитата касаят доказателствените източници, чиято достоверност не може да бъде коментирана в разпоредителното заседание.

В настоящия процесуален етап, в който се намира делото, въпросите поставени от защитата, касаещи доказателствената обосновка на обвинението на подсъдимите и материалноправната годност на обвинението не могат да бъдат решени. Това може да бъде сторено от решаващият съд единствено в открития състезателен процес, в който прокурорът разполага с целия процесуален инструментариум да защити обвинителната си теза, респ. защитата и подсъдимите да я оборят. Ето защо необосноваността на обвинителния акт не може да доведе до нарушаване на правото на защита на подсъдимия, а по – скоро обратното, би предпоставила процесуални неблагополучия за обвинителната власт в хода на съдебното производство, чийто логичен завършек в такива случаи се явява оправдателната присъда.

3

Диспозитива на обвинителния акт отговаря на условията на чл.246, ал.3 НПК и настоящият състав не съзира твърдяните от защитата процесуални пороци, свързани с непосочване на конкретните действия, с които помагачите Л., Д., У. и П. са спомогнали подсъдимата В. да извърши престъплението по чл.256 НК. Претендираната от защитата фактология следва да намери място в обстоятелствената част, но не и в диспозитива, в който прокурорът е посочил самоличността на подсъдимите, деянията и тяхната правна квалификация според вътрешното си убеждение, датата и мястото на съставянето на обвинителния акт и го е подписал, което удовлетворява напълно критериите за законосъобразност.

Тук е мястото да се отбележи, че доколко и в каква степен посочените факти обезпечават или са относими към правната квалификация на инкриминираното деяние / каквото възражение е поставено в жалбите/ е въпрос, който прокурорът решава единствено и само на базата на формираното си вътрешно убеждение, което не подлежи на съдебен контрол във фазата на разпоредителното заседание, а е въпрос по същество на делото.

Това е така, защото процесуалния акт, очертаващ границите на предмета на доказване и на съдебния процес, който следва да се развие е обвинителния акт. С него обвиняемия разбира окончателно какво е извършил /описателна част/ и за какво престъпление е обвинен /диспозитивна част/. При положение, че в обвинителния акт са описани релевантните за повдигнатото обвинение факти, съобразно преценката на прокурора, то правото на защита на обвиняемите не е нарушено, защото те са запознати както с фактите, така и с правото и съобразно тях са организирали защитата си и по тях ще се бранят в открития състезателен процес.

Правилно защитата отбелязва, че на стр.39, стр.40, стр.71 и стр.75 от обвинителния акт е посочено, че подсъдимата В. е действала като „посредствен извършител“, а в същността си нейната деятелност е на пряко извършителство и това пречи да се разбере ясно каква е нейната процесуална роля, което от своя страна е съществено нарушение на процесуалните правила, ограничаващо правото на защита на нея и на останалите подсъдими.

Тези съображения не могат да бъдат споделени. В съдебната практика остава спорен въпросът коя фигура е „посредствен извършител“? Дали този който действа чрез другиго, ползвайки го като „оръдие“ или лицето, което не 4 съзнава обстоятелствата и от него отговорност не може да се търси? Вярно е, че в настоящия казус подсъдимата В. е посочена като „посредствен извършител“. Това обаче в никакъв случай не нарушава нито нейните права, нито тези на останалите й съпроцесници. Това е така, защото ясно и точно са посочени действията й, а именно че тя е мотивирала св. К. да попълва счетоводни документи, без последната да е съзнавала, че съдържанието им е невярно. Казано с други думи, К. е действала като „оръдие“ в ръцете на подсъдимата В. за осъществяване от последната на престъпните й намерения и постигане на престъпната цел. Това е напълно достатъчно както В., така и останалите подсъдими да разберат добре изразената от прокурора обвинителната теза и спрямо нея да организират адекватно защитата си.

Правилно първата инстанция не е споделила доводите на подсъдимите, че в обстоятелствената част на обвинителния акт престъплението по чл.256 НК е посочено като опит, а в диспозитива е посочено като довършено и това пречи да организират защитата си.

Вярно е, че продължаваното престъпление включва в себе си две или повече отделни изпълнителни деяния, които поради своята еднородност и другите, подробно посочени в разпоредбата на чл.26 НК характеристики оформят един престъпен състав. Това налага всяко едно от изпълнителните деяния да бъде добре фактически очертано откъм време, място и начин на осъществяването му, за да може обвиняемият, респ. подсъдимият да разбере фактите, в които е обвинен и на базата на които му се следва претендираната с обвинителния акт наказателна отговорност, което пък от своя страна му позволява в пълна степен да организира своевременно и адекватно защитата си. Това е сторено от прокурора, който фактически е конкретизирал всяко едно от деянията в общата продължавана престъпна дейност, а в диспозитива на обвинителния акт така очертаното продължавано престъпление е квалифицирано от прокурора като довършено и настоящият състав не намира порок в процесуалната му дейност по този въпрос. Нещо повече, няма пречка при така посочените факти съдът да приеме, че цялостната престъпна деятелност в рамките на очертаното продължавано престъпление е останала недовършена, поради независещи от волята на подсъдимите причини и на тази плоскост да реализира наказателната отговорност.

Всичко посочено по-горе диктува изводът, че обжалваното определение 5 в частта, с която са оставени без уважение искането на подсъдимите и защитата им за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а подадените срещу него жалби да бъдат оставени без уважение.

Не могат да бъдат уважени и исканията за изменение на мерките за неотклонение на подсъдимите в по – леки и в тази си част атакуваното определение е обосновано и законосъобразно.

Първата инстанция правилно е счела, че от последното произнасяне на съда по този въпрос до момента, други нови обстоятелства, които да доведат до изменение на мярката му за неотклонение не са установени.

Опасността подсъдимите да се укрият или да извършат престъпление продължава да съществува реално и няма данни, които да минимизират интензитета й до степен, налагаща изменението им в по – леки.

Не може да се приеме, че е надскочен и „ разумния срок“ определен от правилата на КЗПЧОС и НПК, като изложените в тази връзка съображения от защитата не могат да бъдат споделени. Ритмичното насрочване на съдебните заседания очертава доводите за неразумност на срока като несъстоятелни.

Разпечатката съдържа 35 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d1b55199-7645-470e-94d0-d64ce169e975