Решение № 3628 от 18.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3628 гр. Пловдив, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330104870 по описа за 2025 година

По делото са предявени главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещен иск по чл. 240 от ЗЗД.

Ищецът Г. Ч. Я., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявил против „Неткредит” ООД, ЕИК: 201253421, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” /Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от управителя И. Х.С., иск за прогласяване за нищожна клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит № ***/ 23.10.2023 г., поради нарушение на изискванията на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 23.10.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, за срок от 15 месеца, при фиксиран лихвен процент- 40, 39 % и ГПР- 48, 78 %, при обща сума за връщане- 2 580 лева. Заемът трябвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, като при неизпълнение от ищеца се дължала неустойка от 2 055 лева. Твърди се, че клаузата за неустойка била нищожна, поради нарушение на добрите нрави, като в случая не били спазени принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските отношения. Клаузата била и неравноправна, защото размерът на неустойката надвишавал стойността на кредита и по този начин неоснователно се облагодетелствал кредитора. Вместо да извърши преценка за кредитоспособността на длъжника, кредиторът чрез предвиденото обезпечение прехвърлял 1 върху потребителя риска от собственото неизпълнение на задълженията си. Неустойката не притежавала законовите си функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като водела единствено до неоснователно обогатяване на кредитора. Отделно, клаузата заобикаляла и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото неустойката не била включена в ГПР, а това представлявали разходи и по кредита и по този начин в договора не бил посочен реалният му размер, а по- нисък от действителния, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика. Клаузата не била и индивидуално уговорена, а част от предварително съставени уговорки, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. Моли за признаване на установено, че клаузата за неустойка по кредита е нищожна. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен процесният договор за кредит, както и, че в ГПР не били включени разходите за неустойка. Твърди се, че в ГПР не следвало да се включват разходите, които се дължали поради неизпълнение на задълженията по договора, а неустойката не била нищожна. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се претендира сумата от 1 200 лева, като се посочва, че до момента длъжникът бил върнал само 800 лева. Претендира се присъждане на сумата от 1 200 лева, като частична претенция от 1 780 лева, включваща главница и лихва за периода 24.11.2023 г.- 24.01.2025 г., ведно с лихва за забава. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокат на другата страна.

В срока за отговор по насрещния иск е постъпил такъв, с който се твърди, че договорът за кредит бил нищожен, като предвид нищожността, на основание чл. 23 от ЗПК, се дължала само чистата получена сума, без други разходи. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ***/ 23.10.2023 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 000 лева, при следните условия: вноски- 15 месечни, с краен падеж- 24.01.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 39 % и годишен процент на разходите- 48, 78 %, с общ размер на всички плащания- 2 580 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция в размер на 2 055 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства по делото са приети договора за кредит и погасителния план към него.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е 2 небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузата по договора относно неустойката била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и материалния закон.

В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

Още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено, като общият й размер е 2 055 лева (при отпусната заемна сума от 2 000 лева). Така въведените изисквания в договора за вида обезпечение (банкова гаранция) и срока за представянето му (еднодневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 48, 78 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя 3 относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не позволява преценка за реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер и то повече от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук- клаузата за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, се явява нищожна.

По отношение на насрещния иск- предявява се иск за сумата от 1 200 лева, ведно със законната лихва, като частична претенция от 1 780 лева, включваща главница и лихва за периода 24.11.2023 г.- 24.01.2025 г., а самият кредитор признава, че е била погасена сума по кредита в общ размер на 80 лева. Доколкото обаче съдът намира, че договорът за кредит е недействителен (като съдържащ нищожна клауза за неустойка, с която той не отговоря на императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК), то отношенията между страните вече следва да се уреждат в хипотезата на неоснователно обогатяване. След като между тях няма валидно действащо правоотношение по договор за кредит, е без значение дали е настъпил крайният падеж, защото вече погасителният план в случая е ирелевантен. Както вече се посочи, кредиторът признава, че длъжникът му е заплатил сумата от общо 800 лева, като това са неизгодни за страната обстоятелства и следва в тази връзка те да се приемат за доказани. При недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между 4 получено и платено. Главницата по кредита е 2 000 лева, платени са 800 лева и има остатък от 1 200 лева, т.е. искът е основателен до тази сума, но не като част от обща претенция от 1 780 лева, включваща главница и лихва, а само като разлика между получено и платено по нищожния кредит, по който се дължи единствено чистата стойност, без каквито и да е други разходи- лихви, такси и т.н. Сумата, за която се уважава иска (1 200 лева), се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск- 17.04.2025 г., доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.