Решение № 1254 от 13.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1254 гр. София, 10.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100507802 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20016659 от 24.02.2022 г. по гр.д.№ 55157 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 143-ти състав се: ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора в гр.Пазарджик срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминацията, с който се иска да се признае за установено спрямо ответника, извършването на нарушение на чл.4, ал.2 от Закона за защита от дискриминацията по отношение на ищеца, изтърпяващ наказание „Доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора в гр.Пазарджик, изразяващо се в различна продължителност на престой на открито на ищеца, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ в периода от 14.4.2014 година до 7.9.2015 година; ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в 1

Затвора в гр.Пазарджик срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.2 от Закона за защита от дискриминацията, с който се иска да се осъди ответника да преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ - различна продължителност на престой на открито на ищеца при престой му в Затвора в гр.Пазарджик, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

В тежест на ищеца са възложени разноските по делото.

Постъпила е въззивна жалба от Н. Н. А., ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Същото било постановено в нарушение на КРБ и ЗСВ, както и с практиката на Комисията за защита от дискриминация, вкл. и решенията на ВАС. С последните ответника бил задължен да въведе единни стандарти по отношение престоя на открито за всички лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“, без оглед на мястото за изтърпяване на наказанието, където се намират лицата. Счита, че е налице дискриминация по признак „лично положение“; претенциите му били доказани. По делото било установено, че за периода от 14.04.2014 г.- 07.09.2015 г. на територията на затвора в гр.Пазарджик, ищецът не бил извеждан за престой на открито със същата продължителност, както затворниците, изтърпяващи същото наказание в затвора в гр.София. Позицията на съда не кореспондирала с чл.4, ал.1 вр. с пар.1, т.7 от ДР на ЗЗдискр. Освен това по делото било установено и, че ищецът бил неравно третиран и в самият затвор в гр.Пазарджик .

Последното се установило от разпита на свидетеля Д.Г., който също изтърпявал наказание „Доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр.Пазарджик. В хода по същество процесуалния представител на въззивника се позовава на практика на КС на РБ относно равенството в правата на гражданите на Р България.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и претенциите му да бъдат уважени.

Въззиваемият /ответник пред СРС/ - ГД „Изпълнение на наказанията“ депозира отговор, в който изразява становище за 2 неоснователност на въззивната жалба и за правилност на така постановеното решение. Счита, че ищецът не може да бъде сравняван с лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, което било срочно, тъй като той изтърпява една от формите на наказание „доживотен затвор“. Затова доводите във въззивната жалба били неотносими по отношение на ищеца. Позовава се на чл.197, ал.1 и чл.71, ал.3 ЗИНС в които самият законодател бил уредил различни условия за изтърпяване на наказанието, наложено на ищеца. Счита, че по отношение на ищеца не е налице нито пряка, нито непряка дискриминация. В този смисъл била и съдебната практика на ВКС по подобни казуси. Счита, че ищецът не е в сходно положение с лицата, изтърпяващи наказания в затвора в гр.София. Позовава се на чл.86, ал.1,т.1 от ЗИНС, уреждащ престоят на открито. В случая ищецът бил третиран както и останалите лишени от свобода, представляващи в този затвор, т.нар. чужда делегация или временно пребиваващи. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 09.03.2022 г.- лично и на 11.03.2022 г. чрез процесуалния си представител.

Въззивната жалба, подадена лично е с дата на 23.03.2022 г. /по пощата/ следователно същата е в срок по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба, подадена от процесуалния представител е с дата на 29.03.2022 г.

Настоящата инстанция приема, че е сезиран с една въззивна жалба като тази чрез процесуалния представител представлява допълнение на доводите по първата въззивна жалба, подадена лично от ищеца пред СРС.

С обжалваното решението не са уважени предявените о т въззивника искове по чл.71, ал.1,т.т.1 и 2 от Закона за защита от дискриминация , следователно е налице правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 3

16.01.2019 ПО АДМ. Д. № 1/2016 Г., ОСС ОТ ГК ОТ ВКС И ОСС ОТ I И II

КОЛЕГИЯ НА ВАС , исковете по 71, АЛ. 1, Т. 1 И Т. 2 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ са подсъдни на районите съдилища.

С оглед определение № 47 от 29.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 1663 по описа за 2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че за основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. За ответника била доказателствената тежест да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено.

Ищецът претендирал дискриминационно отношение от страна на ответника на основата на признака „лично положение”. Последният по смисъла на константната практика на Комисията за защита от дискриминация и ВАС представлявал – „поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, различно третиране в сравнение с другите лица, които да се дължат на съзнателно целенасочено поведение, базиращо се на признака „лично положение”, което да е имало за цел или да е създало не добра, среда за дискриминация“. В практиката се приемало, че признака „лично положение” няма еднозначно изначално прието обективно съдържание, а предполагало и налагало установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволявал да бъде прилаган еднакво и който отчитал универсалния (материален и персонален) обхват на закона. За да бъдела преценена основателността на претенцията на ищеца, съдът на първо място следвало да отговори на въпроса налице ли е за него защитимо право, което е нарушено.В случая безспорно между страните било обстоятелството, че ищецът е осъден с влязла в сила присъда на наказание свързано с изтърпяване на наказание свързано с „Лишаване от свобода“ – „Доживотен затвор“, което наказание изтърпява в затвора в гр.Пазарджик. В тази хипотеза - при изтърпяване на наказания „Лишаване от свобода“ и „Доживотен затвор“, дискриминацията можела да обхваща твърде 4 разнообразни по форма, предмет и субекти случаи на неблагоприятно третиране във връзка с действията по контрол и изтърпяване на тези наказания. Тя можела да бъде осъществена чрез действия, бездействия, фактически отношения, правни норми, практики по прилагането им и т.н.

Житейски възможно и юридически предвидимо било и различното третиране по повод изтърпяване на наказание, свързано с лишаване на осъдения от свобода, стига резултатът от последното да е от естеството си да третира неравно пострадалия в сравнение с други сравними лица и така да нарушава дадено негово право. Именно за това се говорело за самостоятелно право на недискриминация и равенство на възможностите като СРС се е аргументирал с разпоредбите на чл.2 от ЗЗдискр. вр. чл.6, ал.2 от Конституцията на Р.България. В тази насока следвало да се има предвид, че съгласно чл.197, ал.1 от ЗИНЗС и чл.213 от ППЗИНЗС наказанието „Доживотен затвор без замяна“ и „Доживотен затвор“ се изтърпявали в отделни затвори или в обособени зони към другите затвори с повишена сигурност. Осъдените лица се държали в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана.

Т.е. законодателят бил предвидил различни условия, при които да се изтърпяват тези две наказания в сравнение с останалите осъдени на лишаване от свобода. От значение за установяване на дискриминация по някои от признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗдискр. било обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността. Установяването на дискриминация било необходимо да бъде направено при преценка и сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. От съществено значение било да се доказва дискриминация при сравними сходни обстоятелства, при които са поставени лицата. В случая това били лица, поставени при условията на лишаване от свобода при изтърпяване на наказанията „Доживотен затвор“ и „Доживотен затвор без право на замяна“.

Правото на престой на открито било уредено в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, като съгласно чл. 86, ал 1, т.1 от същия закон - лишените от свобода имали право на престой на открито не помалко от един час. Безспорно установено по делото било, че на ищеца бил осигуряван престой в продължение на минимум един час по време на процесния период в затвора в гр.Пазарджик, като периодът на престой на открито варирал между един час и 1 час и 30 минути. От събраните 5 доказателства било безспорно установено, че в затвора в гр.Пазарджик било имало въведен график, съобразно който се осъществявали престоите на открито, като този график бил разделен на отделни карета и времето определено на всеки затворник било в зависимост от това в кое каре се намирал, като нямало индивидуални графици за всеки отделен затворник. От показанията на свидетелите, както и от събраните писмени доказателства се установявало, че времето за престой на открито в Затвора в гр.София и останалите затвори в случая било различно, като не било налице еднакво определено време във всеки затвор. Ключов бил въпросът дали следва да бъде сравнено положението на ищеца спрямо затворниците с неговото наказание и режим, които се намират в същия като него затвор в гр.Пазарджик или спрямо всички затворници на територия на Р. България. СРС е приел и споделил съдебната практика, че сравними сходни обстоятелства ще има винаги, когато се сравняват лишени от свобода със същите наказания в един затвор, но не и в различни. Това било така, тъй като затворите в отделните населени места имали различен капацитет, различен брой затворници в тях, различни графици относно престоя навън и с оглед на това и на други обективно обусловени причини предоставяли различни условия за осъдените.

Затова не можело да се приеме, че има сравними сходни обстоятелства между осъдените, изтърпяващи съответното наказание „лишаване от свобода“ в различни затвори, респективно осъществена дискриминация като се е позовал на съдебната практика, обективирана в решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д.№ 534/2012 г., IVг.о. на ВКС, определение № 291/27.02.2014 г. по гр.д.

№ 6840/2013 г., IV г.о. на ВКС, решение № 3449/14.05.2013 г. по в.гр.д.№ 3470/2013г. на СГС/.