Определение № 518 от 04.08.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 518 гр. Шумен, 04.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. ХаджиИ. Въззивно частно гражданско дело № 20233600500332 по описа за 2023 година

Производство по чл.413, ал.2 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАДгр.София, представлявано от изпълнителния директор Ю.Х.Ю., действащо чрез юрисконсулт К.... против определение № 304/26.05.2023г. по ч.гр.д.№376/2023г.год. на НПРС, с което е оставено без уважение искането за издаване на заповед за изпълнение по заявлението на дружеството срещу длъжника Т. В. И.. Частният жалбоподател намира съдебният акт за неправилен и незаконосъобразен. Счита, че договорът за цесия не е необходим на съда на етапа на заповедното производство, достатъчно било заявителят само да се позове на такъв договор. Производството се развивало само на базата на твърдения на страните, без да е необходимо да бъдат представяни доказателства относно материалните предпоставки за основателност на претенцията, тъй като характерът на производството и неговите цели са да се види дали вземането ще е спорно. Нормата на чл.410, ал.3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019г./ следвало да се разглежда съвместно с нормата на чл.411, ал.2, т.31 като двете имали за цел да дадат възможност на съда, до който е подадено заявлението по чл.410 от ГПК да извърши служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В заповедното производство по чл. 410 ГПК не се изисквало съдът да събира доказателства за това дали заявителят е действителният носител на заявеното материално право – вземане, а проверявал служебно само съдържанието на договора, сключен с потребителя. Представянето на договора, сключен с потребител, било необходимо с оглед преценка дали е налице неравноправна клауза, а договора за цесия нямал отношение към установяване съществуването на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Поради това непредставянето на договора за цесия не се явявала нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК.

Моли въззивният съд да отмени атакуваното определение и да се поизнесе по същество.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от легитимирана страна /заявител/ и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт и приложимите по казуса материалноправни и процесуалноправни норми, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Ч.гр.д. №376/2023г на НПРС е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД-гр.София, за издаване на заповед по чл. 410 ГПК срещу длъжника Т. В. И. за сумите: 1200 лв. главница; 30.82лв. договорна лихва за периода от 10.11.2020г.-03.12.2020г., обезщетение за забава в размер на 1011.35лв. за периода 04.12.2020г. до датата на депозиране на заявлението, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане, както и за присъждане на разноски в размер на 44.84лв. държавна такса и 50 лв. възнаграждение за юрисконсулт, като вземанията произтичали от анекс от 10.11.2020г. към договор за кредит №9795464006/05.08.2020г., сключен между „4финанс“ ЕООД и Т. В. И..

С разпореждане №687/28.04.2023г. съдът е оставил заявлението без движение и е дал указания на заявителя за представяне на договор за цесия от 18.10.2022 г.и приложение №1/18.10.2022 г. от „4финанс„ ЕООД, отразяващ прехвърляне на задълженията на длъжника Т. В. И. от гр. Нови пазар, като е посочил и последиците от неизпълнение на указаниятаотхвърляне на заявлението.

Съобщението за разпореждането е получено от заявителя на 10.05.2023г. В срок, на 11.05.2023 г., е изпратена на електронната поща на съда, подписана с КЕП, молба от последния, в която сочи, че подаденото заявление е редовно, тъй като съгласно закона не се изисква прилагане на договора за цесия. Не е приложен договор за цесия, както и доказателства за нейното съобщаване длъжника. Излагат се аргументи защо кредиторът не е длъжен да представя книжата за цедиране на задължението.

С определение №304/26.05.2023г. съдът е отхвърлил изцяло заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу Т. В. И..

Съдът е приел, че заявителят не е представил доказателства за осъществената цесия.

Настоящият състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд.

Посоченият от НПРС недостатък на заявлението по чл. 410 от ГПК, няма основание да се третира като недостатък по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК. Нормата на чл. 410 ал.3 от ГПК /нова, ДВ бр.100/2019 г./ следва да се разглежда съвместно с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3 /нова, ДВ.бр.100/2019 г./, като двете норми заедно имат за цел да дадат възможност на съда до когото е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК да извърши служебно проверка за това дали е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или пък е налице обоснована вероятност за това. Затова именно чл. 410, ал. 3 от ГПК въвежда едно изключение от правилото да не се изискват поначало доказателства за съществуването на вземанията, за които се подава заявление по чл. 410 от ГПК, като това изключение касае само и единствено договорите сключени с потребител. Тази норма изчерпателно изброява писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя и няма основание тя да се тълкува разширително, извън буквалния й смисъл. Според нея към заявлението трябва да се представят договорът с потребителя, ако е сключен в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Очевидно е, че целта на законодателя е да направи достояние на съда конкретния договор, сключен с потребител, заедно с неговите приложения и изменения, за да може да се извърши проверка на съдържанието му за това дали в него има неравноправни клаузи, които да са и нищожни по тази причина. От това следва, че не е необходимо изискването и представянето на други писмени доказателства за възникването и изискуемостта на претендираното със заявлението вземане, извън изрично посочените в чл. 410, ал. 3 от ГПК, а договорът за цесия и уведомлението на длъжника за нея не са сред тях.

Прехвърлянето на едно вземане с договор за цесия води до промяна по отношение на една от страните по облигационното правоотношение, материализирано в съответния договор, сключен с потребител, но това изменение става със сключването на съвсем различен, нов договор , който се сключва с трето лице – цесионер, без да е необходимо 2 участието на длъжника по облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор. В този смисъл договора за цесия не може да се третира нито като договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 ГПК, за да бъде изискван и той. Следва да се посочи и това, че договора за цесия е неформален, т.е. не е предвидена в закона форма за неговата действителност, следователно не е задължително този договор да е непременно в писмена форма. Писмената форма ще е необходима с оглед евентуално доказване пред съда на съществуването на договора за цесия на стойност над 5000 лв., а за такова доказване може да става дума само в един бъдещ исков процес, който би могъл да се развие само след подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Едва тогава цесионерът ще следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че е придобил даденото вземане посредством договор за цесия. Пак в тази връзка следва да се посочи, че ако все пак съдът държи да провери активната легитимация на заявителя по заявлението по чл. 410 от ГПК, когато той се позовава и на договор за цесия, то достатъчна индиция в тази насока е фактът, че заявителят разполага с документите, установяващи вземането /след като ги представя/, което в общия случай означава, че тези документи са му били предадени от цедента. Поради тези съображения, съдът намира, че в случая посочения в заявлението договор за цесия не попада в хипотезата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, доколкото в тесен смисъл не представлява изменение на съдържанието на договора за кредит, а само води до промяна на едната страна по облигационното правоотношение, която промяна обаче става чрез сключването на съвсем друг договор /договор за цесия/, по отношение на който съдът няма задължение да проверява наличието на неравноправни клаузи, тъй като договорът за цесия не е договор с потребител. В този смисъл договора за цесия се явява ненужен от гледна точка на посочената по-горе цел на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 410, ал. 3 от ГПК.

В таи връзка следва да се отбележи, че според настоящия състав и липсата на приложено към заявлението доказателство за уведомяване на длъжника по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането само по себе си също така не е основание да се откаже издаването на заповед за изпълнение. На първо, място нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, която изчерпателно изброява какви приложения следва да представи заявителят, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, не предвижда представянето на такова уведомление да длъжника. Освен това, въпросното уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл не е условие за неговата действителност и за прехвърлителното действие на договора за цесия по отношение на процесното вземане. Изследването на този въпрос /дали длъжникът е уведомен за цесията/ изобщо не е предмет на заповедното производство, а би имало значение само в едно бъдещо исково производство за установяване на вземането и то само в случай че длъжникът в това исково производство направи възражения, че е платил част от дълга или целия дълг на предишния кредитор, преди да е бил уведомен за цесията. В случая са налице твърдения в депозираното заявление, че длъжникът е уведомен за извършената цесия преди депозирането му в съда.

Постановките на т.4г от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, касаят хипотеза на издаване за заповед за незабавно изпълнение в полза или срещу правоприемника на лицето, посочено като кредитор /длъжник/ в документа по чл.417 ГПК, каквато в разглеждания случай не е налице.

В настоящия случай НПРС е излязъл извън границите на проверката, предмет по чл.410 ГПК, тъй като единственото доказателство, което следва да бъде представено е договорът за потребителски кредит съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, тъй като чл.411, ал.2, т.3 ГПК изисква проверка за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договор. В конкретния случай заявителят е изпълнил това изискване, като е представил сключения 3 потребителски договор, поради което настоящата инстанция дължи произнасяне по депозираното заявление.

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411, ал. 2 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.