Решение № 2760 от 03.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2760 гр. Пловдив, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330117649 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искови молби от З. А. З., ЕГН: **********, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съедини установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал.1 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * г., клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ № * г., клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № * г., както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №* г.

Ищецът твърди, че на посочените в исковите молби дати сключил с ответника процесните договори за потребителски кредит по силата на които му били предоставени в заем парични средства. Сочи, че в процесните договори за потребителски кредити били уговори клаузи за представяне на обезпечение по подробно описаните в същите начини, като в случай на неизпълнение на задължението на ищеца да предостави на ответника уговореното обезпечение на същия била начислена неустойка. Твърди се, че процесните клаузи предвиждащи заплащане на неустойка по договорите за кредит са недействителни, поради противоречието им със закона, евентуално поради противоречието им с добрите нрави. Моли се за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

1

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК са постъпили писмени отговори на исковата молба от страна на ответника, с които се поддържа становище за неоснователност на предявените искове.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не е спорен фактът на сключване на процесните договори за потребителски кредит, както и техните параметри. Не се спори също, че в клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * г., клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ № * г., клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № * г., както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №* г. са уговорени неустойки, дължими от ищеца З. З. при непредставяне на обезпечение в уговорения срок.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които процесните клаузи от договора възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки 2 или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР в договорите за кредит, но от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в договорите, като обща сума за заплащане от потребителя е посочена конкретна сума. В тази величина, обаче, не е включена дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесните договори е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесните договори за паричен заем са недействителни на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което недействителни са и процесните клаузи за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение.

При този изход на спора, право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат на 200 лева за държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото е провеждано само едно открито съдебно 3 заседание, в което пълномощникът на ищеца не се е явил, намери, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 600 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между З. А. З., ЕГН:

********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * г.; клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ № * г.; клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № * г.; както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №*г. СА НЕДЙСТВИТЕЛНИ поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати на З. А. З., ЕГН: ********** сумата от 200 лева /двеста лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на ЕАД Е.

И., с ЕИК: 180978004 сумата от 600 лева с ДДС /шестстотин лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца З. А. З., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4