Решение № 2512 от 22.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2512 гр. Пловдив, 22.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330115757 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа искова молба от Р. Й. П., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.*** № * против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет.

5, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл.

55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 20 лв., представляваща платена без основание сума по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ****** от ****** г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване, както и осъдителен иск с правно основано чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 лв., представляваща платена без основание сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ****** от ****** г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.

С протоколно определение от 24.04.2025 г. е допуснато изменение на размерите на предявените искове чрез тяхното увеличаване, като искът за заплащане на недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва да се счита предявен за сумата от 167,78 лв. а искът за връщане на недължимо платена по клауза за неустойка да се счита предявен за сумата от 768,28 лв.

В исковата молба се твърди, че на ****** г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № ******, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1200 лева, разпределен на 8 месечни погасителни вноски, като две от тях били за сумата от 40,05 лева и 1 шест погасителни вноски в размер на 224 лева. Съгласно договора заемната сума се олихвявала с фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и фиксиран годишен процент на разходите по заема от 48,73 %. Страните се споразумели, че договорът за заем щял да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител съгласно чл. 6 от договора, който следвало да отговаря на чл. 23 от ОУ по договора за кредит. Договорното обезпечение следвало да се представи в тридневен срок от сключване на договора или ищцата дължала неустойка по силата на чл. 8 от договора за заем в размер на 1079,90 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно описан в погасителния план към договора за заем, като първите две вноски се оскъпявали със сумата от 272,95 лева, а следващите погасителни вноски били в размер на 89 лева, като общо вноската била в размер на 313 лева. Смята се, че договорената неустойка, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Сключеният договор носил белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Твърди се, че претендираните суми не се дължали от ищцата по нищожните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка, тъй като били начислени при начална липса на основание. Тяхната нищожност произтичала както от обстоятелството, че целият договор бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, така и от обстоятелството, че двете клаузи противоречали на добрите нрави, на материалния закон и заобикаляли закона. Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент.

Договорът бил недействителен и понеже възнаградителната лихва била нищожна- клаузата противоречала на добрите нрави. Договорът бил недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсвало посочване в договора от какви пера била съставена дължимата сума. Договорът бил недействителен и на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК ,тъй като не било посочено в погасителен план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Смята се, че договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени- двукратния размер. В уточнителна молба се сочи. че процесният договор бил изплатен изцяло на ответника, като сумите били заплатени за периода от 12.03.2022 г. до датата на исковата молба в съда.

Точният размер на възнаградителната лихва и неустойка ищцата не би могла да посочи, тъй като не си пазела платежните документи. Въз основа на посоченото се иска в условията на кумулативно обективно съединяване на исковете да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 20 лева, недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна лихва по процесния договор; както и да бъде осъден ответника да заплати сумата от 30 лева, недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по процесния договор. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете като предявени в условията на злоупотреба с права и неоснователни. Смята се, че ищцата е упражнила правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Тя била депозирала пред ПдРС 4 напълно идентични искови молби, с които оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните били уговорили неколкократно в сключените между тях общо 2

16 договора. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка. Сочи се, че така насрещната страна злоупотребила с правото си да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел да генерира разноски. Заради това се иска съдът да съедини посочените от ответника нерешени дела в едно производство и да постанови общо решение по тях. Иска се, ако делата не бъдат съединени по желания от ответника начин, то при решение, с което се уважават исковете на ищеца, на същия да не бъдат присъждани разноски. Твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.

Нищожността на отделна клауза от договора не водела до недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, понеже не била част от съществените елементи на договора. Валидността на договора произтичала от основаните му параметри- главница и лихва, които били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Били съобразени всички изисквания на ЗПК. Клаузата, с която била определена приложимата лихва, била индивидуално уговорена като фиксирана за целия период и съставена на ясен и разбираем език, поради което изложените аргументи за нарушение на чл.

11, ал. 1, т.9 ЗПК били напълно несъстоятелни. По отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК и не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включена в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката се дължала във връзка с непредставяне на обезпечение след сключването му и било изначално невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР.

Сочи се, че възнаградителната лихва била цена, която се дължала за ползването за определена време на предоставени от страна на заемодателя парична сума или други заместими вещи. В процесния случай тя била фиксирано уговорена за целия срок на договора. Смята се, че доводът, че конкретното съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва противоречал на закона, не може да намери основание, доколкото подобен лимит не бил законодателно уреден. Противоречието с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка. Смята се, че доколкото възнаградителната лихва била част от ГПР, чийто максимален размер към датата на сключване на договора бил 50%, то и максималният възможен размер на възнаградителната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено. Излага се, че оспорената неустойка била действителна. Тя била уредена като санкция за неизпълнение на ангажимент на ищцата. Кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора. Не било налице противоречие с добрите нрави. Ищцата сключила общо 16 договора с дружеството при идентични условия и клаузи, като имал за цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителността им и връщане на платените суми над главницата. Било налице индивидуално договаряне с потребителя на конкретните условия на договорите, като по всеки кредит ищцата получавала преддоговорна информация и сама избирала да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорно знание за икономическите последици на тези уговорки.

3

Счита се, че договорът бил действителен, поради което осъдителните искове били неоснователни, доколкото сумите били получени на валидно правно основание. Ищцата не била представила никакви доказателства за плащане на процесните суми. Въз основа на посоченото се иска съединяването на гр. дела по описа на РС Пловдив с номера гр.д.

№15755/2024г.; гр. д. №15757/2024г.; гр.д. №15761/2024г.; гр. д. №15759/2024г. в едно общо производство поради наличието на предпоставките на чл. 213 ГПК. В случай, че това не се случи, се иска отхвърляне на предявените искове като неоснователни.

Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

На ****** г. между ответника в качеството на кредитополучател и СИТИ КЕШ ООД е сключен договор за паричен заем № ******, по силата на който на ответника е предоставена в заем сумата от 1200 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва в размер от 224,10 лв. или общо сумата от 1424,10 лв. чрез заплащане на 8 броя месечни вноски за периода от 12.03.2021 г. до 12.10.2021 г. Видно от приетия договор, уговореният годишен лихвен процент е в размер от 40,05%, а ГПР е в размер на 48,73 %.

Съгласно чл. 4, ал.1 от договора кредитополучателят Р. П. с полагането на подписа си удостоверява, че надлежно е получила в брой заемната сума в размер на 1200 лв., като договорът служи за разписка за получената сума. В чл.6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията в договора за заем. Съгласно чл.8 от договора, е отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 6. от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1079,90 лв. с начин на разсрочено плащане, като неустойката се начислява автоматично с подписване на договора.

Към договора за заем е налице Приложение № 1- погасителен план с включена неустойка и без включена неустойка.

От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че общо платената сума по договора за кредит е в размер от 2136,06лв., като с тази сума са погасени главница в размер от 1200 лв., лихва в размер на 167,78 лв. и неустойка в размер на 768,28 лв.

С оглед възражението на ответника, че ищецът не е материално затруднено лице и не са налице предпоставките за оказване на безплатна адвокатска защита е допуснато събиране на доказателства.

От приетото като писмено доказателство удостоверение от Община Пловдив се установява, че ищецът няма декларирани недвижими имоти и ППС.

От приетата справка от ТД на НАП – Пловдив се установява, че трудовото 4 правоотношение на ищеца е прекратено на 01.09.2024 г., като начисленият месечен облагаем доходо до този момент е в размер на средно 1000 лв. Към датата на депозиране на исковата молба, ищецът не е била в трудови правоотношения.