Присъда № 22 от 03.07.2025, Апелативен съд - София

МОТИВИ към въззивна (нова) присъда № 22/03.07.2025 г., по в.н.о.х.д. № 774/25 г. на САС (НО, III с.).

Подаден от Заместник-окръжния прокурор на гр. Враца по реда и в срока по чл.

319 НПК протест[1] е станал повод за извършената от САС въззивна проверка (гл. 21 НПК) на Присъда № 8/22.04.2025 г. по н.о.х.д. № 189/25 г. на Врачанския окръжен съд (ВрОС).

С първоинстанционната присъда, след проведено от ВрОС съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 НПК, в което подсъдимият Н. П. Д. признал изцяло фактите по обстоятелствената част на обвинението, същият бил оправдан за това - да е извършил престъпление по чл.304, ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК (опитан на 23.10.24 г. чрез сумата от 100 лв. активен подкуп на длъжностно лице от ОДМВР/гр. Враца); веществените доказателства по делото (2 бр. банкноти с номинал по 50 лв.) са върнати на Д., а разноските от досъдебното производство са оставени за сметка на държавата.

Искането в протеста, неподдържан от участвалия пред САС прокурор, е за осъждане на Д. (чл. 336, ал.1, т.2 НПК), а писмените доводи към него са сведени до несъгласие с доказателствения анализ на ВрОС, който е приел, че в случая от субективна страна деецът не е знаел за поставените в комплекта документи банкноти, предадени на гишето в ОДМВР/гр. Враца на служителя И. В..

За потвърждаване на оправдателната присъда в откритото заседание пред втората инстанция пледират също подсъдимият и неговият служебен защитник (адв.

К.).

В рамките на „съответния“ протест (чл. 336, ал.2 НПК) въззивният съд намери основания да ревизира оспорената присъда. При постановяването й ВрОС е допуснал съществено процесуално нарушение, което е ограничило правомощието на прокурора (като страна в съдебното производство) да поддържа в цялост обвинителната си теза (чл. 348, ал.3, т.1 НПК). В разрез със задължителните разяснения по т.7 и т.8 от Т.р.

1/09-ОСНК, първата инстанция е приела за установени различни фактически положения от тези, които самият подсъдим доброволно е признал при желанието си да се проведе съкратено съдебно следствие и с това е опорочила процедурата по чл. 373, ал.2, вр. чл. 371, т.2 НПК.

Ако трябва да се обобщи накратко, възникналата процесуална ситуация е следната: в обвинителния акт прокурорът ясно е дефинирал фактическите си твърдения, че между предадения набор от документи на гишето в ОДМВР/гр. Враца подс. Д. „…бил сложил и сгънати два броя банкноти с номинал по 50 лв.“ [2]; след изрично информирано съгласие, в присъствието на защитника си Д. е заявил, че признава „…изцяло фактите и обстоятелствата, изложени в обвинителния акт…[3]“, а Окръжният съд е направил дължимата констатация по чл. 372, ал.4 НПК, че „самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства“[4]. Въпреки този процесуален ход на делото, от мотивите към присъдата става ясно, че причината за оправдаването на подс. Д. не е юридическата несъставомерност на предявените с обвинението и признати от дееца факти, а тяхната недоказаност, която първата инстанция е обосновала, като е приела: а) че няма доказателства подс. Д. лично да е поставил в прозрачния плик инкриминираната сума;[5] б) че показанията на св. П. П. (баща на подсъдимия), според които той, а не Д., е сложил двете банкноти в плика и синът му не знаел за тях, следва 1 да бъдат оценени с доверие[6]; в) че в признанията си подсъдимият „…заявява, че намерените банкноти не са поставени от него в полиетиленовия джоб с документи;[7] и г) че незнанието на дееца за факта, че предава на длъжностното лице парична сума води до липса на субективната страна на активния подкуп[8].

С така проявения процесуален подход по установяването на фактите САС не би могъл да се съгласи. Подсъдимият сам се е поставил в положението да е обвързан с признатите от него обстоятелства, които прокурорът е предявил като съдържание на обвинението. Отричането на тези факти с присъдата и приемането на други (несъвместими с тях) фактически положения несъмнено е ограничило процесуалните права на прокурора (по смисъла на чл. 348, ал.3, т.1 НПК), но допуснатото в първата инстанция нарушение не налага делото да бъде връщано за ново (повторно) разглеждане от ВрОС. Касае за порок, който може да бъде отстранен във въззивното производство (по аргумент от чл. 335, ал.2 НПК), защото в процедурата по чл. 371, т.1 НПК, каквато се развива и към настоящия момент, втората инстанция, също като първостепенния съд, е изцяло обвързана от признатата фактическа обстановка по обвинителния акт и няма възможност да я отрича и да я замества с друга.

Следователно, напълно допустимо е в случая със съдебния си акт САС да приложи правилно процесуалния закон (чл. 373, ал.3 НПК), като приеме за установени признатите от подс. Д. факти, които след това да подложи и на правна оценка.

Подсъдимият Н. П. Д., с ЕГН: **********, е роден на ******** г. в гр. *** и към инкриминирания период живеел в с. *** (обл. ***) заедно с баща си (св. П. П.), който поради заболяване бил с ампутиран крак. За да може да се придвижва комфортно, в края на м. септември 2024 г. св. П. закупил (чрез доставка до дома му в с. ***) товарна електрическа триколка (модел „HТ-ET12“), която следвало да бъде регистрирана в сектор Пътна полиция към съответната ОД на МВР.

В началото на м. октомври 2024 г. подс. Д. направил три неуспешни опита да регистрира въпросната „триколка“ на името на баща си поради различни бюрократични пречки. При първото му явяване в ОДМВР/гр. Враца носел със себе си получените при доставката на превозното средство документи (договор за покупкопродажба от 24.09.24 г., фактура от същата дата, касов бон, сертификат за производство, декларации от доставчика „Изософт“ ЕООД за съответствие и за номера на митническата декларация за нов внос, приемо-предавателен протокол от 24.09.24 г.), но регистрацията била отказана, тъй като адресът на баща му бил в гр. София. След като св. П. променил целенасочено адресната си регистрация в с. ***, Д. отново се явил в ОДМВР/гр. Враца, но този път бил върнат поради липса на пълномощно. След набавянето на нотариално заверено пълномощно от св. П., на 08.10.24 г. подсъдимият за пореден път посетил сградата на ОДМВР, където на гише № 4 пред св. Б. представил описаните по-горе документи, ведно с пълномощното, но този път бил установен друг пропуск, наложил отново регистрацията да бъде отказана – нямало приложена от молителя митническа декларация за внос и фактура за това откъде е закупено и внесено превозното средство, които документи били задължителни поради данните, че се касае за стока, закупена от държава, която не е член на Европейския съюз.[9]

Четвъртият път, в който подс. Н. Д. се явил в ОДМВР/гр. Враца в опит да регистрира закупената от баща му електрическа триколка, бил на 23 октомври 2024 г.

Малко след 13.00 ч. същият застанал на гише № 1, като този път – освен вече цитирания дотук набор от документи (отново без тези по чл. 12а, ал.1, т.7 от Нар.№ 145/24.03.2000 г.), в прозрачния найлонов джоб предварително бил поставил и две сгънати банкноти, всяка от които - с номинал по 50 лв. (със серийни номера: БУ 4122961 и ГМ 21700306). Документите, ведно с прикритата между тях сума от 100 лв., 2 предал на св. И. В. (системен оператор в група „Регистрация и отчет на пътните превозни средства, собствениците им и водачи“ към сектор „Пътна полиция“).

Служителят В., която прегледала документите отново констатирала тяхната непълнота (липса на митническа декларация и фактура за вноса) и в същото време възприела наличието на една от банкнотите. Попитала Д. какво е това, но последният единствено се усмихнал, без да отговори, след което уведомила за случая двама от своите колеги (свидетелите Ц. П. и Д. Д.). При детайлния преглед на документите била открита и втората банкнота от 50 лв., а св. Д. (началник група „Регистрация и отчет на превозни средства“) се намесил и попитал подсъдимия какво е това, но този път Д., усмихвайки се, казал, че не знае.

Окръжният съд е имал основание да приеме, че признанието на подсъдимия се подкрепя от досъдебните доказателствени материали, поради което не е допуснал нарушение при постановяване на определението си по чл. 372, ал.4 НПК. С този свой акт на практика първата инстанция е преклудирала и възможността Д. да оттегли изявленията си по чл. 371, т.2 НПК, а според САС така признатите факти продължават да имат своята доказателствена обосновка.

От показанията на св. П. П.[10] (баща на подс. Д.), съпоставени както с казаното от свидетелите Б.[11] и В.[12] (служители по регистрацията на ППС в ОДМВР/гр.

Враца), така и със съдържанието на доброволно предадения[13] за нуждите на разследването набор от документи[14], съпътствали закупената електрическа триколка, стават напълно ясни обстоятелствата около датите, на които Д. се е явявал в Областната дирекция на МВР в опитите си да регистрира превозното средство; документните, които е носил със себе си; и причините, поради които няколкократно е бил връщан. Частична подкрепа при обосновката на тези обстоятелства се открива и в заснетата от една от охранителните камери информация, която е била изследвана чрез видео-техническа експертиза[15] и е възпроизвела явяването му в ОДМВР/гр. Враца в обедните часове на 08.10.2024 г. Приложеното по делото удостоверение за служебния статус на св. В.[16] и актуалната за позицията й типова длъжностна характеристика[17] също имат значение за делото, доколкото потвърждават длъжностното й качество по смисъла на чл. 93, т.1, б. „а“ НК.

Що се отнася до фактологията около конкретното деяние, сведено до предадения от подс. Д. на св. В. плик с документи, съдържащ и сумата от 100 лв., обстоятелствата на случая се потвърждават от свидетелските разкази на самата В.[18], от версията на колегите й П.[19] и Д.[20], които са възприели непосредствено не само реакцията на В. при откриването на парите, но и въпросните банкноти, както и от съдържанието на протокола, с който още на 23.10.24 г. И. В. ги е предала доброволно[21] на разследващия орган в хода на неотложно образуваното наказателно производство.

Спорният по делото момент, който е дал повод на ВрОС да се отклони от признатите от подсъдимия факти, касае впоследствие лансираната версия, че Д. не знаел за поставените в плика пари и че това е било извършено от баща му.

Като се остави настрана проблемът, че съдът не е имал право да подлага на оценка показанията на св. П.[22], които съдържат твърдения, влизащи в конфликт с направеното признание по чл. 371, т.2 НПК[23], изявленията на въпросния свидетел в тази им част не разкриват нищо друго, освен опит да изградят някаква защитна теза в полза на сина му. Тяхната недостоверност личи най-вече от съпоставката им с обясненията на самия подсъдим, защото направеното впоследствие пред първата инстанция признание на фактите по обвинителния акт не е негово изненадващо и изолирано поведение, а логично продължение на добросъвестно изложената от Д. още в досъдебното производство версия за хода на събитията. Макар и лаконично, още при 3 разпита си пред разследващия орган на 20.02.25 г. в присъствието на защитник подс.

Д. е разяснил[24] защо е постъпил „така глупаво“, предоставяйки документите с парите след три неуспешни опита за регистрация на превозното средство; изразил е искрено съжалението си за случилото се и дори изрично е уточнил, че мълчанието му след като св. В. е възприела наличието на банкнотите се дължи на изпитаното от него притеснение. Никъде в този разпит подсъдимия не твърди липса на знание, че в плика е имало пари, нито дава някакво друго логично обяснение за тяхното наличие и предназначение. А то е повече от очевидно, ако фактът на откриването им бъде съпоставен с правилата на житейската и формалната логика, развитието на събитията до този момент (три неуспешни опита на Д. да получи елементарна административна услуга вследствие на усложнените бюрократични процедури) и обстоятелствата около времето, мястото и обстановката, в които парите са били предадени (поредно явяване на подсъдимия в опит да регистрира превозното средство на баща си, отново със знанието, че наборът от документи не е пълен, защото липсват документи, удостоверяващи митническия внос).