Решение № 213 от 04.05.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. Благоевград, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от София Икономова Въззивно гражданско дело № 20251200501380 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 27272/14.11.2025 г., подадена от Община Благоевград с адрес гр.Благоевград, пл.„***“ № 1, представлявана от кмета М.Б., чрез юрк.Б.Б., против Решение № 844/30.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 3522/2024 г. по описа на Районен съд-Благоевград, с което е признато за установено по отношение на Община Благоевград, че А. К. А., ЕГН **********, е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, адрес с.Бучино, махала „Богданци“, общ.Благоевград, обл.Благоевград, с площ 3598 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска; начин на трайно ползване: пасище, при съседи – имоти с идентификатори ***, ***; ***, ***; ***; ***, 0716818.515;

***; 07168.18344, въз основа на давностно владение по смисъла на чл.77, ал.1, предл. второ ЗС във връзка с чл.79, ал.1 ЗС.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Благоевград е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните 1 правила, и необосновано, както и формирано при непълно и незадълбочено изследване на събраните по делото доказателства.

Според въззивника, от ангажираните от ищеца в производството свидетелски показания не се установява по безспорен и категоричен начин осъществявано от ищеца и неговия баща владение върху процесния имот. В тази насока се отбелязва, че двамата свидетели, доведени от ищеца са описали дворно място, в което има изградена жилищна сграда /къща/, в която са живеели родителите на ищеца и което дворно място не е предмет на иска.

Заявява се, че свидетелите не са установили кога родителите на ищеца са започнали да ползват и земеделска земя, намираща се около дворното място, нито точно в какви граници и площ, и по какъв начин е ползвана. Обръща се внимание на наличието на съществени противоречия в свидетелките показания относно обстоятелствата с каква площ е мястото, което се твърди да е ползвано от родителите на ищеца, какви са били неговите граници - кога, от кого и къде е оградено мястото и за какво се е използвало. Акцентира се върху липсата на тъждество по отношение на ползването на имота след 2000 г.

/когато са починали родителите на ищеца/, дали ищецът е засадил дръвчета или такива е имало още преди това, засадени от родителите му, както и по отношение на това кога и кой е оградил имота и какви са неговите граници, дали те са се запазили на мястото през целия период от време, в който се твърди да е упражнявана фактическа власт.

В жалбата се оспорват и изводите на РС във връзка с установеното от вещите лица по изслушаните експертизи. Според въззивника, от всички изображения, приложени към СТЕ, ясно се вижда обособено с жив плет място от северозапад, което е напълно отделено от мястото, в което се появяват дръвчета, като в исковата молба като граница на имота от запад е посочен жив плет. Заявява се, че установеното от вещото лице, че едва през август 2019 г. за първи път се наблюдава някаква намеса върху фактическото състояние на имота - същият е почистен в по-голямата си част, а едва през 2021 г. е засаден с дръвчета в почистената част, е в противоречие със събраните по делото гласни доказателства.

С оглед на това се прави извод, че дори и родителите на ищеца да са владеели част от мястото, то след 2005 г. до 2019 г. имотът не е стопанисван, т.е. след смъртта на родителите си, ищецът не е продължил фактическото 2 ползване на имота. Освен това се поддържа становище, че владение, упражнявано само върху част от имот не може да има за последица придобиване правото на собственост по давност върху целия недвижим имот.

Като неправилни и необосновани се определят изводите на първоинстанционния съд, че процесният имот е изключен от приложното поле на ЗСПЗЗ и не е установено същият да е държавна или общинска собственост, поради което няма пречка да бъде придобит по давност, тъй като по отношение на него не намират приложение нормата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ и забраната на чл.86 от ЗС. Сочи се, че тези изводи на съда са формирани при неправилно и незадълбочено изследване на доказателствата по делото, както и при неправилно приложение на материалния закон. Според въззивника, в случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоприемство, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Поради това се заявява, че включването на такива земи във фонда по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона.

Въззивникът поддържа изложеното в депозирания писмен отговор на исковата молба, а именно, че без данни за собственика на земята преди образуване на ТКЗС, е невъзможно пряко да се установи дали земята е била отнета или включена в кооперативно земеползване, като справка за внесени в ТКЗС земи може да бъде извършена само по име на член-кооператор, защото съхраняваните данни за опис-декларациите са поименни, а отделно описаните в тях земеделски земи не съответстват по никакъв начин на имотите към настоящия момент. Въззивникът се позовава на различните редакции на чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ, от които прави изводъ, че първоначално възстановяването на собствеността е обусловено от включването на земите в съответните селскостопански организации, но след последната редакция на посочената норма, по този ред се възстановява собствеността върху земи, които към момента на обобществяването са били със земеделско предназначение и характер, независимо от това дали са били включени в ТКЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. В подкрепа на становището си, въззивникът сочи и съдебна практика. С оглед на това се 3 твърди, че е неправилно и несправедливо да се вменява на общината тежестта да доказва обстоятелства, за които не разполага и не може да се снабди с данни, при което общината бива поставена в обективна невъзможност да докаже единствено по данни за имот от КККР дали същият е бил внасян в ТКЗС и т.н.

Въззивникът извежда доводи от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, в насока, че процесният имот е собственост на Община Благоевград на основание чл.2, ал.1, т.7 от Закона за общинската собственост и чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ във вр. с Протоколно решение № 3/25.07.2008 г. на комисията по чл.19, ал.2 от ЗСПЗЗ и във връзка с чл.25, an.1 от ЗСПЗЗ, както и във връзка с чл.2 ал.2, т.5 от ЗОС /в първоначалната редакцията до 05.11.1999 г./, т.е. придобиването на правото на собственост върху имота от общината е станало по силата на закона. Твърди се, че с Протоколно решение № 3/25.07.2008 г. на комисията по чл.19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, процесният имот е включен в Приложение № 1 към раздел I, т.1 от протоколното решение „Земи общинска собственост на основание чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ“, като е образуван от части на част от включените в приложението имоти. Поддържа се, че във всичките процедури по отразяване на процесния имот в различните карти и тяхното одобряване (КВС 1995 г.-1998 г., КККР 2019 г., изменена 2022 г.) не са налице данни имотът да е собствен на конкретно лице, като същевременно няма постъпили възражения при одобряването на плановете. В тази насока, въззивникът се позовава и на допълнителното заключение на вещото лице по СТЕ, което е установило, че към 1962-1963 г. процесният имот е представлявал пасище-гора, а не дворно място. По тази причина се оспорват изводите на съда, че от заключението на вещото лице се установява, че още към 1962 г. имотът е ползван като овощна, зеленчукова градина и дворно място, в която насока са и свидетелските показания. Въззивникът не оспорва, че към тези години има изградени сгради в територията, в която се намира и процесният имот, видно от ЕТК, но според него тези сгради са в границите на отразеното в картата дворно място, а процесният имот към този момент представлява пасище-гора.

Във въззивната жалба се правят оплаквания и че неправилно е преценена нормата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, в която е предвидено, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или 4 държавата, е общинска собственост, а собствеността на общините върху мерите и пасищата е публична. Сочи се, че в случая към момента на влизане в сила на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, няма данни процесният имот да е имал собственик и да е заявен за възстановяване от такъв, поради което е изпълнена хипотезата на посочената норма и общината е придобила собствеността на това законово основание. Като неправилен се определя извода на РС, че още към момента на влизане в сила на чл.25, ад.1 от ЗСПЗЗ имотът е бил на граждани.

Въззивникът заявява, че районният съд изобщо не е обсъдил хипотезата на чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС /в редакция до 05.11.1999 г./, според която общинска собственост са недвижимите имоти, на територията на общината, чиито собственик не може да бъде установен, както и разпоредбата на чл. 6 от ЗС, в първата му редакция /ДВ бр. 92/16.11.1951 г./, съгласно който държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. Въззивникът отново подчертава, че при отразяването на имота в одобрената КВС, за същия не са налице данни да е собствен на конкретно лице, както и в цялата процедура по установяване собствениците на земеделските земи по ЗСПЗЗ и правилника по прилагането му, за процесния имот не са установени собственици - същите не са заявили възстановяване на притежавани от тях земи, не са се явили при анкетиране, същевременно не са установени собственици, които са запазили собствеността и владението върху своите земи. С оглед на това се сочи, че общината е придобила собствеността върху имота.

Във въззивната жалба се навеждат доводи и за приложение на разпоредбата на чл.86 от ЗС, която предвижда забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска собственост, вкл. и с изменението на нормата публ. в ДВ, бр. 33/1996 г. - публична държавна или общинска собственост. Цитира се и нормата на чл.7, ал.1 от ЗОС /в първоначалната редакция до 09.11.1999 г./, според която не могат да се придобиват по давност имоти общинска собственост, а след изменението - публична общинска собственост. В тази насока въззивникът излага подробни съображения.

По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени решението на РС-Благоевград и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира се присъждане и на направените в двете 5 инстанции разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна. Въззиваемият изразява становище за правилност на обжалвания съдебен акт, като постановен съобразно буквата на закона и събрания доказателствен материал, както и при спазване на процесуалните правила.

Възраженията на въззивника се определят като неоснователни.

Въззиваемият твръди, че е установил със събраните пред РС доказателства упражнявано от него и неговия праводател владение в предвидения в закона срок. В тази насока се позовава на събраните гласни доказателства, с които според него е установено, че въззиваемият и неговото семейство владеят непрекъснато като свой процесния имот от 1979 г. до днешна дата, като след смъртта на баща си К.И. А. през 2007 г., ищецът е продължил владението на процесния имот сам, с което е изпълнил фактическия състав на чл.82 от ЗС. Заявява се, че въззиваемият владее като един общ имот следните поземлени имоти: процесния поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор ***, като имотите не са разделени помежду им с ограда. Сочи се, че с гласните доказателства са установени местонахождението, границите и площта на процесния имот, начинът на ползването му, както и ограждането му.