Решение № 167 от 04.08.2026, Апелативен съд - Велико Търново
- Съд
- Апелативен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 38/2026
- Вид
- Решение № 167
- Подписан
- 04.08.2026
- Състав
- МАЯ ПЕЕВА, АНЕТА ИЛИНСКА, ЖЕНЯ ИВАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, т. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 2, пр. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 23-25 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 23-25 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 24, ал. 1 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 24, ал. 1, т. 8, т. 9 и т. 11 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 24, ал. 1, т. 8 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 24, ал. 1, т. 9 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 23-25 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 29 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 29, ал. 2 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 38 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- § 1, т. 17 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 4, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 167 гр. Велико Търново, 04.08.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)
ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: МАЯ ПЕЕВА
Членове:
АНЕТА ИЛИНСКА
ЖЕНЯ И.А при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20264000500038 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 481/01.12.2025 г., постановено по гр.д. № 20254400100201 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от В. П. П. срещу „Юробанк България“ ЕАД, гр. София, ЕИК 000694749, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД във връзка с чл. 38 ЗКНИП за прогласяване нищожността на договор за кредит № HL90296/27.03.2018 г., сключен между страните за сумата 117 000 лв., както и предявеният от същия ищец срещу същия ответник иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, сключен на 28.03.2018 г., обективиран в нотариален акт № 161, том II, рег. № 2601, дело № 257/2018 г. по описа на нотариус С. И.а, рег. № 016 на НК, с район на действие Районен съд – Плевен, с който е учредена ипотека за обезпечаване на вземанията по договора за кредит.
Против това решение е подадена е въззивна жалба от В. П. П., чрез адвокат Б. Л., с която същото се обжалва в цялост като неправилно. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове за прогласяване нищожността на договора за ипотечен кредит и на обезпечаващата го договорна ипотека. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказано 1 безплатно процесуално представителство пред двете съдебни инстанции.
В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковете, като е приел за неоснователни двете поддържани основания за нищожност на договора за кредит – нарушение на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП относно условията и процедурите за промяна на лихвения процент и нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП относно годишния процент на разходите, като се твърди, че изводите на съда противоречат на принципите на потребителската закрила и на правото на Европейския съюз, уреждащо задължението за прозрачност и информираност на потребителя.
По първото оплакване се поддържа, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП, тъй като не съдържа ясни условия, периоди и процедури за промяна на лихвения процент. Излага се, че към момента на сключване на договора банката е разполагала с информация, че считано от 01.07.2018 г. индексът СОФИБОР ще преустанови прилагането си, но въпреки това не е предвидила в договора по какъв начин ще бъде заместен този индекс, при какви условия ще се извърши замяната и какви ще бъдат последиците за лихвата и годишния процент на разходите. Според жалбоподателя по този начин потребителят е бил лишен от възможността предварително да предвиди икономическите последици от договора. Оспорва се като неправилен изводът на първоинстанционния съд, че измененията в ЗКНИП, влезли в сила от 01.07.2018 г., преодоляват липсата на договорна уредба към момента на сключване на договора, като се поддържа, че още действащата към този момент редакция на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП е изисквала ясно уреждане на условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В подкрепа на изложените доводи се сочи практика на Съда на Европейския съюз относно задължението договорните клаузи да бъдат формулирани по ясен, разбираем и прозрачен начин, така че потребителят да може предварително да прецени икономическите последици от договора.
По второто оплакване жалбоподателят поддържа, че е нарушено изискването на чл.
24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП относно годишния процент на разходите, като твърди както неправилното му представяне, така и неправилното му изчисляване. В тази връзка се излага, че договорът не съдържа достатъчно ясна информация относно компонентите, включени при формирането на ГПР, тъй като е нА.це несъответствие между посочените в договора такси и разходите, възприети от вещото лице при изчисленията, включително относно месечната такса за обслужване на сметка и първоначалните разходи по кредита. Поддържа се още, че не е посочена по прозрачен начин таксата за вписване на ипотеката като компонент на общите разходи по кредита, поради което потребителят не е могъл да установи кои разходи участват при формирането на ГПР. В подкрепа на тези доводи се сочи практика на Съда на Европейския съюз и на националните съдилища относно необходимостта договорът да съдържа ясна информация за компонентите, въз основа на които е определен годишният процент на разходите.
Наред с това се поддържа, че годишният процент на разходите е неправилно изчислен. Твърди се, че вещото лице е използвало електронен калкулатор вместо нормативно 2 установената формула по Приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 ЗКНИП, неправилно е приложило правилата за закръгляване на резултата, включило е в изчисленията разходи, които не произтичат от договора за кредит, както и разход за банкова сметка, който според жалбоподателя не следва да бъде включван при опреД.е на ГПР, тъй като произтича от отделен договор за пакетна банкова услуга. Поддържа се още, че съдът не е обсъдил направените възражения относно използваните от вещото лице компоненти при изчисляването на ГПР и неправилно е приел за незначителна констатираната разлика между получения резултат и посочения в договора годишен процент на разходите.
В жалбата се релевира и оплакване за съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказа на първоинстанционния съд да допусне поисканото допълнително експертно заключение, както и във възприемането на заключение, изготвено чрез използване на електронен калкулатор вместо чрез прилагане на нормативно установената методика за изчисляване на ГПР. Поради това се прави доказателствено искане пред въззивния съд за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, която да извърши изчисленията по императивната формула на закона при различните варианти, подробно посочени във въззивната жалба.
С подадения писмен отговор „Юробанк България“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено като правилно и законосъобразно. На първо място се релевира възражение за недопустимост на производството поради преклузия (сила на пресъдено нещо), а при условията на евентуалност се излагат възражения за неоснователност на оплакванията по същество, както и срещу направеното пред въззивната инстанция доказателствено искане.
I. Възражение за недопустимост – преклузия (сила на пресъдено нещо) поради предходно заповедно производство:
Ответникът поддържа, че правото на ищеца да предяви настоящите искове е преклудирано с влизането в сила на Заповед за незабавно изпълнение № 981/22.05.2020 г., издадена по ч.гр.д. № 1874/2020 г. по описа на Районен съд – Плевен, тъй като в рамките на това производство съдът е бил длъжен да извърши служебна проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК относно евентуалната неравноправност на клаузите в договора, като издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист представлява произнасяне по този въпрос.
Позовава се на Определение на Съда на Европейския съюз от 18.12.2023 г. по дело С-231/23 и на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че въпросите относно действителността на договора и евентуалната неравноправност на неговите клаузи не могат да бъдат разглеждани повторно между същите страни, доколкото по тях вече е осъществен съдебен контрол в рамките на заповедното производство. Поради това се иска прекратяване на производството като недопустимо.
II. При условията на евентуалност – възражения по същество срещу оплакванията във въззивната жалба:
3
При приемане, че производството е допустимо, банката оспорва въззивната жалба като неоснователна, като поддържа, че изложените в нея оплаквания не намират опора в събраните по делото доказателства и в заключенията на приетите съдебно-счетоводни експертизи. Поддържа още, че въззивникът неправилно приравнява правния режим по Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители с този по Закона за потребителския кредит, въпреки че последният е неприложим към договорите за кредит, обезпечени с ипотека (чл. 4, ал. 2 ЗПК), поради което значителна част от цитираната във въззивната жалба съдебна практика се сочи като неотносима към настоящия спор.
1. По оплакването относно лихвения процент и референтния индекс (чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП):
Ответникът поддържа, че въззивникът се позовава на редакция на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП, която не е била действаща към датата на сключване на договора за кредит, тъй като договорът е сключен на 27.03.2018 г., а сочената редакция е в сила от 01.07.2018 г. Поради това счита, че към момента на сключване на договора банката не е имала задължение предварително да посочва алтернативен бенчмарк. Излага, че възнаградителната лихва е определена по формула, включваща фиксирана договорна надбавка и референтен индекс SOFIBOR, който се определя по правила и процедури на БНБ въз основа на пазарни показатели, поради което не се дължи предоставяне на допълнителна методика относно неговото изменение, като в самия договор са уредени правилата относно формирането на лихвения процент.
Във връзка с преустановяване прилагането на индекса SOFIBOR, считано от 01.07.2018 г., вследствие на Регламент (ЕС) 2016/1011, банката поддържа, че е изготвила и публикувала план по чл. 28, § 2 от Регламента, както и че са приложими договорните уговорки, включително чл. 10, ал. 1 от договора, както и разпоредбите на чл. 25, ал. 6–8 ЗКНИП, приложими по силата на преходните и заключителните разпоредби и към договорите, сключени преди 01.07.2018 г. Твърди се още, че след отпадането на SOFIBOR банката не е изменяла годишния лихвен процент извън изрично предвидените в договора хипотези, като увеличението му е настъпило единствено вследствие неизпълнение на договорните задължения на кредитополучателя и прилагане на договорената санкционна надбавка, установено и от заключението на вещото лице. Поддържа се още, че въззивникът неправилно се позовава на практика на Съда на Европейския съюз, доколкото соченото решение се отнася до въпроси относно разходите и годишния процент на разходите, а не до начина на формиране на възнаградителната лихва по договор за ипотечен кредит.
2. По оплакванията относно годишния процент на разходите (чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП):
Банката поддържа, че част от доводите, изложени във въззивната жалба, са наведени за първи път във въззивното производство и като такива не следва да бъдат разглеждани.
Оспорва твърденията, че ГПР е неправилно представен и неправилно изчислен, като поддържа, че същият е определен съобразно изискванията на ЗКНИП, всички относими разходи са индивидуА.зирани в договора, а правилността на изчисленията е потвърдена от 4 приетите съдебно-счетоводни експертизи.
Излага се още, че практиката, на която въззивникът се позовава във връзка със Закона за потребителския кредит, е неприложима към процесния договор, тъй като чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК съдържа различни и по-подробни реквизитни изисквания в сравнение с чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. Според банката последната разпоредба изисква единствено посочване на размера на ГПР и на разходите, включени в общите разходи по кредита, без да е необходимо подробно описание на методиката за неговото формиране в обема, предвиден за договорите по ЗПК.
По отношение на конкретните възражения относно включването на отделни такси и начина на закръгляване на ГПР ответникът поддържа, че въззивникът неправилно тълкува правилото за изразяване на резултата „с точност до поне един знак след десетичната запетая“, тъй като използването на повече от един знак не противоречи на закона. Оспорва се и твърдението за неправилно включване на отделни разходи, като се поддържа, че всички дължими разходи са били включени при изчисляването на ГПР, което е потвърдено от вещото лице.
Разпечатката съдържа 34 от 164 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d1753a81-d8f3-4458-b08d-b99f3a465314