Определение № 1447 от 27.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1447 гр. София, 27.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Д. Касационно гражданско дело № 20238002102438 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 820/13.01.2023 година, подадена по пощата на 12.01.2023 година, от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т. , против решение № 1430/27.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 874/2022 година.

С постановеното от него решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение

№

266 918/13.12.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, 18-ти състав, постановено по гр. д. № 12 246/2020 година като е отхвърлил предявените от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т., против Гаранционен фонд гр. София искове с правно основание чл. 558, ал. 5, във връзка с чл. 557, ал. 1, г. 1 от КЗ, за заплащане на сумите от по 5000.00 лева на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на смъртта на тяхната баба С. С. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 03.01.2018 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2020 година до окончателното плащане.

В подадената от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и 1 законен представител М. В. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от тях против Гаранционен фонд гр. София искове с правно основание чл. 558, ал. 5, във връзка с чл. 557, ал. 1, г. 1 от КЗ да бъдат уважени до размера на по 5000.00 лева за всеки един от тях. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд гр. София е подал отговор с вх. № 11 645/19.05.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1430/27.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 874/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение.

М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., действащи чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т. са били уведомени за обжалваното решение на 12.12.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 820/13.01.2023 година, като е подадена по пощата на 12.01.2023 година.

Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийския съд е приел, че бил сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от М.

М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т., 2 против Гаранционен фонд гр. София за присъждане на обезщетения в размер на по 26 000.00 лева на всеки от тях, представляващи неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба С. С. Т., починала при ПТП, настъпило на 03.01.2018 година, заедно със законната лихва върху сумите от 30.09.2020 година до окончателното изплащане. От данните по делото било видно, че ищците били сезирали ответника с молби[1]претенции за изплащане на обезщетения и той бил определил сумите от по 3500.00 лева на всеки от тях, обезщетение за неимуществени вреди. Пред въззивната инстанция не се спорело, че на 03.01.2018 година, в гр.София, около 18. 30 часа, лек автомобил с неизвестна марка и регистрационен номер, управляван от неизвестен водач, при движение по ул. „О. п. от бул. „Е.“ към автомагистрала „Л., в района на № , реализирал ПТП с пресичащата пътното платно пешеходка С. С. Т., която починала. Не се спорело, че виновен за настъпване на произшествието бил водачът, напуснал местопроизшествието, който бил ударил пешеходката.

Пред въззивната инстанция не било спорно, а това се установявало и от приетата по делото САТЕ, че пострадалата, за да предотврати произшествието не следвало да предприема пресичането на пътното платно на ул. „О. п.“ в тъмната част на денонощието. Несъмнено ищците били родственици-внуци на починалата. За претърпените от тях неимуществени вреди и връзката им с починалата били събрани гласни доказателства пред първата инстанция. В производството пред Софийския апелативен съд Гаранционен фонд гр. София поддържал становище за неоснователност на исковете, евентуално занижаване на определения размер на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съдебен състав намирал възражението на въззивника за основателно. В задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, било прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък били лицата, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което било създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпяло от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъждало при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди.

3

При изясняване смисъла, вложен в понятието „особено близка връзка“, в мотивите на тълкувателния акт било изтъкнато, че: В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, били част от най‑близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризирали с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността била станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците била причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо било да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик;

В тези случаи за получаването на обезщетение нямало да е достатъчна само формалната връзка на родство, а щяло да е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да бил понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61 година и № 5/69 година на Пленума на ВС-че в случай на смърт право на обезщетение имали само най-близките на починалия. Тези съображения налагали категоричния извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в ППВС № 4/61 година и № 5/69 година, се присъждало само по изключение, при кумулативното наличие на две предпоставки-да е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и претърпените от ищеца неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка била налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението била станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че била привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд. Първоинстанционният решение било постановено в отклонение от задължителната съдебна практика. Фактите, установени от показанията на разпитаната по делото свидетелка М. И., че отношенията между ищците и починалата им баба са 4 били много близки, че тя се била грижела за тях, поради това, че майка им не се била прибирала, че между тях била съществувала особено силна връзка и че поради това внуците били понесли морални болки и страдания, поинтензивни и продължителни от нормалните за тези отношения, сочели на голяма привързаност и уважение между ищците и починалата, на сърдечност и топлота в отношенията между тях. Подобни отношения, обаче, не можели да се преценят като изключителни и нетипични за българския бит и душевност. Точно обратното. Това, че тя се била грижила в голяма степен за тях, поради неустановеното отсъствие на родителите на ищците, не било основание да се приеме, че била налице изключително силна връзка. Освен това, не се установявала и втората задължителна предпоставка‑страданията на ищците да били значително по-големи от тези, които би изпитал всеки човек при загуба на обичан близък роднина. В производството и пред въззивната инстанция не се доказало от ищците, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността им с починалата е била толкова силна, че те търпели от смъртта й морални болки и страдания над обичайните (нормално присъщите) за съответната родствена връзка, които от гледна точка на справедливостта да обосноват в достатъчна степен основание да се направело изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежало само на най-близките на починалия. Не било установено връзката да била изключителна, изпълнена с особено силен емоционален и духовен заряд, а не да била типична за традиционните за българското общество отношения между баби/дядовци и внуци, с характерната за тези отношения взаимна обич, привързаност, уважение, подкрепа и т. н. В случая не били установени такива обстоятелства, които да обосновавали изключението от разрешението, залегнало в Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд, като били приложени разясненията и изводите, дадени с ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. М. Т., Б. М. Т. и П.

М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при разрешаване на въпроса за изключителната привързаност между ищците и починалата им баба и за 5 установяване на страдания при ищците, които са значително по-големи от тези които би изпитал човек при загубата на обичан близък родствени.

Така поставения въпрос според касаторите е включен в предмета на спора и е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 372/14.01.2019 година, постановено по т. д. № 1199/2015 година и решение №92/17.11.2020 година, постановено по т. д. № 1275/2019 година, дете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въпросът е бил включен в предмета на спора, обсъждан е от въззивния съд при постановяване на решението му, като е обусловил правните му изводи са липсата на задължение на Гаранционен фонд гр. София. Поради това въззивното решение следа да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на съответствието му с посочената от касаторите съдебна практика на ВКС.