Решение № 174 от 19.02.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 174 гр. Бургас, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. С. при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Златомира М. С. Въззивно гражданско дело № 20232100501808 по описа за 2023 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от С. Я. С. с ЕГН ********** и С. Я. С. чрез адв. Светла Гонкова-Трайкова, БАК срещу Решение №208/08.09.2023г., постановено по гр.д. №771/2022г. по описа на Районен съд Карнобат, с което е отхвърлен искът на ищците срещу ответниците Й. Д. В. и И. Д. В.- Г. с ЕГН **********, с който се претендира да бъде прието за установено, че ищците са собственици на недвижим имот, находящ се в село Грозден, Община Сунгурларе, обл. Бургаска, а именно: дворно място с площ от 1800 кв.м., празно – незастроено, образуващо УПИ № XVII – 201 в кв. 15 при граници: улица, Г. С., Ст. Д. и Ст. С. и ищците са осъдени да им заплатят направените в първоинстанционното производство разноски.

Жалбоподателите намират, че решението е неправилно, постановено е в нарушение на материалния закон – чл. 68, чл. 69 и чл. 79, ал. 1 от ЗС, при съществено нарушение на процесуалните норми и необоснованост. Твърди се, че крайният извод на съда, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност, тъй като не са доказали намерението си да държат имота като свой, е неправилен. Считат, че съобразно чл. 69 от ЗС (владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго) не е било необходимо ищците да доказват 1 намерението си да своят имота, както неправилно е приел съда, а ответниците е следвало да докажат, че през годините ищците са държали имота за другиго.

Такива твърдения и данни в процеса не са навеждани и събрани, доколкото защитната теза на ответниците е била изобщо да отричат осъществявана от ищците власт върху имота. Фактът, че имотът е бил деклариран от ответниците, а ищците са плащали данъци само за двора, за който имат нотариален акт нямало значение за намерението да се държи имота като свой.

Без значение за субективния признак на осъществяваното от ищците владение били и издадените документи от Община Сунгурларе по искане на Й. Д.удостоверение за търпимост №130/10.10.2011г. и скица на имота. Излага се, че съдът не е обсъдил доказателствата в цялото им съдържание и взаимна връзка. Оспорва се начинът, по който съдът е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели като е направен подробен анализ на сведенията, предоставени от всеки един от тях. Твърди се, че за да обоснове акта си, съдът се е позовал на грешно възприети твърдения на страните в съдебното производство. Неправилно съдът е приел, че са налице данни, че ответниците са посещавали имота. Твърди се, че липсват установени действия, които да са смущавали владението на ищците, като се изтъква заинтересоваността на показанията на свидетелите на ответната страна.

Счита, че показанията на свидетелите на ищците били категорични, че нито Д., нито неговите наследници са идвали в имота и че същият не е бил заграден или заключен. В заключение сочи, че от събраните по делото доказателства се установявало, че фактическата власт, упражнявана от съпрузите С.и върху процесния имот е била подкрепена от субективно намерение за своене, изразено и манифестирано пред собствениците на имота и всички останали лица. Сочи се, че ищците са извършвали лично или чрез свои близки, действия по поддържане, грижа, обработка, ремонт на сграда, заключвали са имота и са ограничили достъпа на външни лица до него.

Фактическата власт е била упражнявана непрекъснато и необезпокоявано, доколкото по делото не са ангажирани доказателства давностното им владение да е било прекъснато след м. януари 2007г. по някой от начините, посочени в чл.116 ЗЗД. Срокът на владение е продължил над десет години и на основание чл.79 ал.1 от ЗС породил през м.януари 2017г. правото на собственост на ищците, респ. погасил правото на собственост на ответниците.

Излага се, че ответниците не са успели да проведат насрещното доказване за опровергаване на презумпцията по чл.69 ЗС. Това, че ищците не са декларирали МДТ няма отношение към владението като факт, а би имало значение за възникване и реализиране на административно-наказателна отговорност за нарушаване задълженията по фиска след придобиването на имота. Във въззивната жалба не са заявени доказателствени искания.

Претендират се разноски в двете съдебни инстанции.

В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпило становище от ответниците И. Д. В.- Г. и Й. Д. В. чрез пълномощника адв. Георги Стоянов.

Неправилно се приемало във въззивната жалба, че ищците не е следвало да 2 доказват намерението си да своят имота спрямо ответниците, а последните е трябвало да докажат, че през годините ищците са държали имота за другиго като този извод противоречал на цялата константна практика на съдилищата, в т.ч. и на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тъдк. д. № 4/2012г., ОСГК. Сочи се, че този, който иска да свои чужд имот като свой, следва да уведоми това лице за своите намерения, а това лице от своя страна трябва да търпи това неправомерно поведение в предвидения от закона период, за да може да настъпи юридическия факт на придобивната давност.

Сочи се, че ищците в нито един момент не са манифестирали спрямо ответниците или спрямо праводателя им, че владеят имота като свой и че са имали намерение за своене. Обстоятелството, че в имота е имало ограда, която е съборена от ищците, за да могат животните им да пасат в двора, не било обстоятелство, което сочи манифестиране и владеене на имота като свой, а говорело за самоуправни действия. По делото било установено, вкл. и от показанията на св. Д., наличието на телена ограда между двата имота, която е била съборена от ищците непосредствено преди делото. Сочи, че в производството били представени множество доказателства, показващи ангажираността на ответниците с процесния имот. Същевременно липсвали доказателства за ползването му от ищците, а представените справки от ВиК и ЕВН касаели друг имот. Аргументира се, че дори да се приеме тезата на ищците, че са владеели имота и че са манифестирали това спрямо ответниците, то придобивната давност не е могла да породи действие предвид желанието им през 2015-2016г. да закупят процесния имот, с оглед на което давността била прекъсната. Твърди се, че извършеният във въззивната жалба анализ на свидетелските показания на ищците пресъздава и перифразира събраните по делото доказателства както въззивниците ги виждат и искат да бъдат възприети от съда, но същите не са категорични, а противоречиви, поради което тезата им е останала недоказана в производството.

Същевременно ангажираните от ответниците свидетели, макар и заинтересовани, били в синхрон с представените по делото писмени доказателства. По същество моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Не се сочат нови доказателства.

В съдебно заседание въззивниците, чрез процесуалния им представител адв. Гонкова-Трайкова, поддържат въззивната си жалба, а въззиваемите чрез процесуалния представител адв. Стоянов поддържат подадения писмен отговор на жалбата.

Съдът съобрази следното:

Производството пред Районен съд Карнобат е образувано по повод предявен от С. Я. С. и С. Я. С. против Й. Д. В. и И. Д. В. иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се претендира да бъде установено, че ищците са собственици на недвижим имот, находящ се в село Грозден, Община Сунгурларе, обл.

Бургаска, а именно: дворно място с площ от 1800 кв.м., празно – незастроено, образуващо УПИ № XVII – 201 в кв. 15 при граници: улица, Г. С. , Ст. Д. и Ст. С.. Ищците-съпрузи твърдят, че в началото на 2007г. закупили от Д.И.В.

3 недвижим имот, находящ се в с. Грозден, представляващ дворно място с площ 2450 кв.м. заедно с построените в неговата североизточна част жилищна сграда, навес, лятна кухня и баня. Сочат, че дворното място било отразено в действащия ПУП на селото, одобрен със заповед № 935/16.08.1974 г., като УПИ № I- 202 в кв. 15 с площ 650 кв.м., в който са нанесени гореописаните постройки и УПИ № XVII- 201 в кв. 15 с площ 1800 кв.м. празно-незастроено, като между двата УПИ липсвала ограда и те се владеели като един общ имот, който имот Д.В. продал на ищците. Твърди се, че при извършването на сделката В. удостоверил правата си върху продавания имот с Нотариален акт № 37 том 2 дело № 425/19.09.1978г. на PC гр. Карнобат, който се отнасял до част от продаденото дворно място, съответна на УПИ № I- 202 в 1 кв. 15 и построените в него сгради, като продавачът твърдял, че не може да открие документ за собственост за УПИ № XVII – 201 в кв. 15, поради което покупко-продажбата била оформена документално само за УПИ № I- 202 в кв. 15 и сградите в него с Нотариален акт № 130 том 1 рег.№ 622 дело № 76/ 29.01.2007г. Излагат, че в деня на сделката В. предал на ищците владението на цялото дворно място от 2450 кв.м. включващо и УПИ № XVII201 в кв. 15 и от този момент ищците се намирали във владение на УПИ № XVII – 201 в кв. 15. Двата имота били оградени с ограда, която се заключвала и препятствала свободния достъп на други лица. Ищците владеели имота като свой, обработвали двора чрез свои близки и добивали продукция от царевица, картофи и др., като никой не оспорвал владението им, вкл. праводателят В..

Неговите наследници не се интересували от имота. Ищците упражнявали владение върху имота несмущавано и непрекъснато повече от десет години като на 29.01.2017 г. придобили правото на собственост върху него. През лятото на 2022 г. решили да се снабдят с документ за собственост за УПИ № XVII- 201 в кв. 15, но в хода на изготвяне на документите се установило, че по реда на ЗМДТ последният бил деклариран от ответниците на основание давност по Нотариален акт № 45/1993г. Тогава ищците разбрали, че плащали данъци не за цялото дворно място, а за частта от него, за която имали документ за собственост. Твърди се, че ответниците са изгубили правото си на собственост и черпят формално права от този нотариален акт, с който наследодателите на Д.В. - И.Д.В. и Й.К. В. били признати за собственици на УПИ № XVII- 201 в кв. 15. Ангажирани са писмени доказателства.

Предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. второ вр. с чл. 79 от ЗС.

В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са депозирали два отговора на исковата молба, идентични по съдържание, с които оспорват твърдението, че техният наследодател през 2007г. е предал на ищците владението на цялото дворно място, както и че същият не можел да намери нотариалния акт за процесния имот. Изтъкват, че ако желанието на В. е било да прехвърли и процесния имот на ищците, то той е можел да го направи, доколкото е разполагал с документ за собственост, а ако е бил изгубен и можел да се снабди със заверен препис от службата по вписванията. Оспорва се, че от 4

29.01.2007г. ищците били във владение на имота и никой нямал претенции за него. Твърди се, че през 2011г. дъщерята на Д.И.В. -Й. В. се е снабдила с удостоверение за търпимост на сградата, която е построена в дворното място.

Пак през 2011г. ответниците са се снабдили със скица на имота, като в скицата е цитиран нотариален акт от 1993г. През 2011г. ответниците декларирали процесния имот в данъчната служба, придобит по наследство.

През целия този период от 1993г. и до настоящия момент ответниците (и техните праводатели) владеели процесния имот и заплащали и данъците за него, без да знаят за претенциите на ищците. Имотът бил посещаван няколко пъти през годините от В., а след това и от ответниците.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните, както и събрания по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от Нотариален акт № 37 том 2 дело № 425/19.09.1978 г. на PC гр.Карнобат И.Д.В. и съпругата му Й.К. В. са били признати за собственици по давностно владение на дворно място от 650 кв.м., представляващо парцел I-202 в кв. 15 по плана на с. Грозден, при граници: от две страни улица и от две страни – М.Ж., заедно с построената в него масивна жилищна сграда и стопански постройки.