Решение № 535 от 27.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 535 гр. София, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000500019 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищците пред първата съдебна инстанция срещу решение № 5465 от 27.08. 2025 г., по гр.д.№ 8053 по описа за 2023 г. на СГС,ГО, І-19-ти състав, с което са отхвърлени предявените от тях срещу ответника П. П. Г., кумулативно съединени колективни искове по чл.379 ГПК.

Излагат се доводи за недопустимост на първоинстанционното производство в частта, в която решението е постановено по отношение на Ц.

Б. Г., тъй като производството по отношение на нея било прекратено с определение от 28.04.2025 г. По същество се излагат доводи да неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Сочи се че решението било постановено при допуснати съществени процесуалния нарушения, първото от които – отказ на председателя на първоинстанционния съдебен състав да се отведе. Намира, че са били налице предпоставките за отвод, тъй като съдията бил предубеден и бил изразил предварително мнение. Последното се 1 потвърждавало от процесуалното му поведение в о.с.з на 28.04.2025 г., найвече в частта, в която съдът бил отделил безспорното по делото. Сочи се, че неаргументирано в о.с.з. на 07.07.2025 г. съдът отказал да се отведе като преди това прекъснал процесуалния представител на ищците, който не могъл да изложи по-подробно аргументите си. Предубедеността на съда се установявала и от мотивите на обжалваното решение. Особено в частта, в която съдът обсъждал биографията на ответника. Счита, че този въпрос е неотносим към съществото на спора. Следвало да се обсъдят доводите и възраженията на ищците. Неправилно било прието, че казаното от ответника представлява защитено право на изразяване и разпространение на мнение.

Подчертава се, че при сезирането на съда с исковата молба ищците били изхождали от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Именно с това било свързано правното очакване на ищците за уважаване на претенцията им. Неправилно съдът бил приел, че този закон е декларативен. Считат, че изказванията на ответника неприкрито нарушавали чл.39, ал.2 КРБ и горецитирания закон. Така приетото от първоинстанционния съд представлявало угроза за демокрацията в страната. Първоинстанционният съд бил допуснал процесуално нарушение като отказал да допусне гласни доказателства /свидетели-историци/, които да установят обективната историческа истина касателно Народния съд. Това било необходимо и с оглед изразеното от СГС в мотивите му неразбиране по отношение на това какво представлява „Народния съд“. Историческата истина била една и когато спрямо родствениците на колективните ищци били извършени престъпления посредством т.нар. „народен съд“, в 21 век никой, особено публична личност като ответника В., на издръжката на наследниците на жертвите на този „Народен съд“, нямал право за възхвалява и призовава за „нов Народен съд“.

Изразява се несъгласие с мотивите на СГС за липсата на противоправно поведение от страна на ответника в първата му публикация от 09.09.2017 г.

Изводите на съда се опровергавали от прочита на безспорната публикация.

Считат, че изказванията на ответника са неприкрито приканване към промяна на установения конституционен ред чрез преврат и насилие и подбуждане на насилие спрямо личността на определена част от българското население. За неправилен намират извода на СГС, че в случая изказването представлявало призив за промяна на „статуквото“. Изводите на съда били нетърпими за която е да е правова държава. Аналогични доводи се изразяват и по отношение 2 приетото от съда досежно втората публикация – тази от 21.02.2018 г. Като се имало предвид големия списък на подсъдимите в България, както и това, че „Народния съд“ бил създаден по заповед на Москва и за осъждане на несъгласните с комунистическия диктат, се следвал извода, че не може да се прави паралел между „Народния съд“ в България и Нюрнбергските трибунали.

Считат, че с изказванията си ответника поругавал родовата памет на ищците.

Не се приема изразеното от СГС, че отразеното в статията на ответника, е „правнозащитима реч“. Следвало да се вземе предвид и, че като източник на статията било посочено БНР, което се финансирало от данъкоплатците. Не се споделят и мотивите на СГС по отношение на третата публикация- тази от 01.02.2023 г. Позовават се на приетото в решение № 19473 от 26.11.2023 г. по гр.д.№ 33611 по описа за 2023 г. на СРС, 28-ми състав, което било приложено по делото. Действително, това решение не било влязло в сила, но отразеното в мотивите му относно целта за създаване на „Народния съд“ следвало да бъде възприето. СГС не се бил съобразил, че изказванията в трите статии на ответника, са направени в качеството му на обществена личност – представител на БНР и то на знакови за България, дати. Това доказвало несъстоятелността на тезата на СГС в мотивите на обжалваното решение, че ответника В. се вдъхновявал от идеите за демократизиране на българското общество. Следвало да се вземе предвид и, че понастоящем ответника е видна политическа личност, както и европейски народен представител поради което неправилно СГС бил разгледал спора като обикновен деликт по чл.45 ЗЗД.

Противоправността на трите статии с оглед тяхното съдържание намират за доказана. Отразеното в същите противоречало и на Етичния кодекс на българските медии, както и от Редакционните стандарти на БНР; позовава се на решение на ЕКПЧ Bedat срещу Швейцария и цитираната в него практика.

Същите били приложими, тъй като самият ответник се определял като журналист, публицист и продуцент. Извършеното от ответника попадало в обхвата на упражняваното от него занятие независимо от това, че тезите му не били публикувани от неговия работодател – БНР. Считат, че поругаването на паметта на жертвите представлява противоправно засягане на честта и доброто име на техните живи роднини. Позовават се на приетото в пар.122 в решението на ЕСПЧ по делото Ж. срещу България относно характера на Народния съд като институция. Налице било и господстващо разбиране в историческата наука относно „необходимостта“, „справедливостта“ и 3

„съответността“ на Народния съд на конкретните обществено-икономически условия. С тезата си, изложена в трите статии ответника възхвалявал едно от най-големите престъпления срещу българския народ и то в цялата ни история.

Ответникът сочел, че чрез „Народния съд“ „виновниците са си получили заслуженото“. Тези „виновници“ били роднините на ищците. Наред с това освен самите обвиняеми, осъдени били и техните семейства. Следвало да се вземе предвид, че присъдите на „Народния съд“ са отменени от ВКС. По делото били представени 18 бр. присъди, от които се установявало, че нито един от осъдените не е бил „фашист“. Позовават се и на чл.32, ал.1, изр.2 от КРБ относно правото на личен и семеен живот. Следвало на ответника да бъде забранено за в бъдеще да прави публично подобни отцеругателни твърдения за факти, които дълбоко засягат десетки хиляди невинни жертви и техните семейства, изстрадали 45 години един престъпен по своята същност режим.

На твърденията на ответника следвало да се противопостави и общочовешкия аргумент, че наличието на предходно насилие или престъпление не е и не може да бъде оправдание за убийства и репресии. Следвало да се има предвид, че всички „репресии“ спрямо българските комунисти преди 09.09.1944 г. били в изпълнение на законни присъди от учредени по действащата конституция и законодателство съдилища, а след 09.09.1944 г. се касаело до създаден „извънреден съд“. Относно това имало ли е „фашизъм“ в България се позовава на статии, които били поместени на страницата на БАН, както и на Търновската конституция, действала до 1947 г. С оглед историческата истина в България нямало виновници за въвличането на страната във Втората световна война. Невярно било, изнесеното от ответника, че България е била „сателит“ на Нацистка Германия, арг. се със спасяването на българските евреи. Отбелязва се и, че човекът, допринесъл в най-голяма степен за спасяването на българските евреи – Д. П., също бил осъден от Народния съд на 15 г. затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“.

Обсъжда се и въпроса за т.нар. „Бял терор“ преди 09.09.1944 г. като е наложен извод, че такъв е нямало. Твърди се, че в случая било налице причиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, които били свързани обективно помежду си и били осъществени в непродължителен период от време, в която хипотеза обезщетението се определяло глобално. Аргументират се с приетото в ТР №3/22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.11 и т.13, както и в ТР №1/27.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, постановени 4 във връзка с производства по ЗОДОВ. Възражението за погасителна давност било неоснователно, тъй като предявените искове били колективни и затова не се погасявали по давност.

Иска се обжалваното решение да бъде частично обезсилено и да се прекрати производството по отношение на Ц. Б. Г., а в останалата му част да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите им да бъдат уважени. Претендират се разноски.

По въззивната е подаден отговор от насрещната страна - П. П. Г., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от съда, решение. Относно довода за частична недопустимост на съдебния акт, се излага становище, че не се касае до недопустимост, а до очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК. Относно доводите за липса на отвод на съдебния състав се сочи, че такова искане от ищците не било правено, а и същото било неоснователно като по отношение на последното се аргументира със съдебна практика на ВКС. Противно на соченото от въззивниците, съдът не бил изразил предварително мнение по съществото на спора в о.с.з. на 28.04.2025 г., а очертал предмета на спора. Не представлявало основание за отвод посоченото от СГС, че „възприемането дейността на Народния съд в българското общество и политически среди е повод за дискусии и политическо противопоставяне, както и плод на различни интерпретации". Това представлявало и акт на процесуална икономия, тъй като по този начин се спестявала необходимостта от разпит на свидетели, каквито били поискани и от двете страни. Невярно било отразеното във въззивната жалба, че съдът бил отделил като обществено известен факт, че Народния съд бил „необходимо и неизбежно правосъдие“. Касаело се до посочване от съда на известна му статия, публикувана на 13.02.2018 г. със съдържанието на която обосновал противоречивото възприемане от обществото на създаването на Народния съд. В този смисъл неверни били и доводите на въззивниците във връзка с позоваването от страна на съда на публикувана статия от 13.02.2025 г. ; въззивниците извеждали приетото от съда от контекста. В случая самата въззивна жалба съдържала доводи не по съществото на спора, а се пресъздавали вижданията на ищците и процесуалния им представител за историческата истина относно политическото управление на страната в периода преди и след 09.09.1944 г.

5

Тези виждания били в пълна неотносимост към предмета на доказване по настоящия правен спор. Процесът не бил политически. Обратното щяло да наруши принципа на разделение на властите. Правилно СГС бил направил обобщение за наличието на различни виждания в българското общество, както и за различната оценка на процесните исторически събития. Правилно било възприетото от съда досежно заявлението за необходимост от нов Народен съд за съдене на сега управляващите като израз на идеите за промяна и относно статуквото в днешно време. Правилно бил оценен от СГС факта, че ответника не е бил член на политическа партия към датите на процесните изказвания.

Последните отразявали личното мнение на ответника, на човек с активна гражданска позиция и журналист. Същите представлявали израз на възмущението му от начина, по който се управлява държавата понастоящем.