Определение № 3372 от 18.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3372 гр. София, 18.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело № 20258002103819 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Т. И. М. и на А. И. М. срещу въззивно решение № 204 от 19.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 873/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С решение № 1383 от 21.12.2023г. поправено с решение № 1353 от 06.11.2024г., постановени по гр. д. № 4341/2021 г. на Пазарджишкия районен съд, е изнесен на публична продан допуснатият до делба имот – жилище с площ от 175,45 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се на първия етаж в сграда с идентификатор ****, която е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно с 1/8 ид. част от поземления имот с площ от 327 кв. м, и е постановено след извършване на проданта получената цена да се разпредели между съделителите А. И. М., Т. И. М. и И. И. М. поравно, като са отхвърлени възлагателните претенции на първите двама съделители по чл. 349, ал. 2 ГПК.

Със същото решение съделителите А. И. М. и Т. И. М. са осъдени да заплатят на съделителя И. И. М. по 1998,54 лв. обезщетение за лишаването му от правото да ползва общата вещ за периода от 11.02.2021 г. до 20.09.2022 г., ведно с мораторна лихва за този период в размер на по 154,97 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 20.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като претенцията на И. И. М. по чл. 346 ГПК е отхвърлена над уважените размери и до претендираните размери, съответно от 2005,93 лева за главницата и от 468,40 лв. - за мораторната лихва, както и за периода от 09.02.2021 г. до 11.02.2021 г.;

1 постановено е на основание чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното приключване на делбата А.

И. М. и Т. И. М. да заплащат на И. И. М. по 103,50 лв. месечно, считано от влизане в сила на определението, ведно със законната лихва за забава.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил посочените решения на районния съд, като предмет на въззивната жалба на А. М. е било първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията й за възлагане на делбения имот по чл. 349, ал. 2 ГПК и имотът е изнесен на публична продан, както и в частта, с която е уважена предявената срещу нея претенция по чл. 346 ГПК и са й възложени разноски в това производство, а на тази на Т. М. – само в частта, с която е отхвърлена претенцията му за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК и имотът е изнесен на публична продан.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 595 от 31.05.2022г. по гр. д. № 4341/2021 г. на Пазарджишкия районен съд е допусната делбата на процесния жилищен имот между тримата съделители при равни права. Същите са наследници по закон /деца/ на И. С. М., починал на 01.11.2020 г., който е притежавал имота.

От заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-технически експертизи е установено, че делбеният имот, състоящ се от хол с кухненски бокс, три спални /две от тях негодни за обитаване поради недовършеност/, баня с тоалетна, помещение за втора баня, коридори, две тераси и складово помещение, е реално неподелям. Съгласно представените по делото справки от [община] съделителите А. М. и Т. М. имат вписан в НБД „Население“ постоянен адрес в [населено място], [улица], ет.*, ап. * от 07.06.2005 г. и настоящ адрес в [населено място],[жк]от есента на 2017 г. Постоянният адрес на тяхната майка С. Т. Н. е също в [населено място], [улица], ет. *, ап. *, като от 03.08.2017 г. за неин настоящ адрес е посочен адресът на процесния делбен имот - [населено място], [улица], ет. 1 и за него й е издаван пропуск за местодомуване на лично МПС от 2019 г. до 2022 г. Според представеното по делото уверение от Технически университет в гр. Дъблин, Ирландия, А. М. е записана в трета академична година, считано от септември 2022 г. По делото са разпитани и четирима свидетели за установяване обстоятелството кой е живял в процесното жилище към момента на смъртта на наследодателя. След извършената преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд е достигнал до извода, че никой от двамата съделители, предявили възлагателни претенции по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, не е живял в процесното жилище към момента на откриване на наследството, поради което не е изпълнено едно от посочените в тази разпоредба условия за възлагане. При преценка за наличието на тази предпоставка съдът е взел предвид задължителните разяснения, дадени с т. 7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които, за да се приеме, че е налице тази предпоставка, наследникът следва да е живял в имота постоянно, продължително, т.е. да е налице трайно фактическо състояние, което да е продължително във времево отношение и да се изразява в установяване, пребиваване в делбения имот с цел използването му по предназначение за задоволяване жилищните нужди на съделителя, като законът не изисква той да е живял с наследодателя в едно домакинство. Посочено е, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, 2 когато се е завръщал в страната, е живеел в същото жилище, но в случая, макар че към момента на откриване на наследството А. М. е била записана в технически университет в [населено място], Ирландия, и се е намирала там с цел обучение, по делото не е установено с необходимата степен на категоричност, при условията на пълно и главно доказване, дали след заминаването си да учи висше образование през 2016 г. /първо в [населено място], а след това и в Ирландия/ същата се е завръщала в страната, както и дали през престоя си тук е живеела в процесния имот. По отношение на възлагателната претенция на съделителя Т.

М. също е прието, че по делото не е доказано той да е живял в жилището към посочения момент, като съдът е кредитирал показанията на свидетелите К. и Н., имащи непосредствени впечатления къде е живеел този съделител тогава, а именно в жилището, находящо се в [населено място], [улица]. С оглед на това съдът е приел, че единственият способ за извършване делбата на неподеляемото жилище е публичната продан.

Ответникът по жалбите И. И. М. е подал писмени отговори, в които е взел становище за тяхната частична недопустимост, респ. неоснователност.

Ответникът по жалбата на А. И. М. – Т. И. М. е подал отговор, в който е изразил становище за нейната частична основателност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и двамата касатори сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато имаме по начало изцяло или частично негодна за ползване според нейното предназначение вещ допустимо и/или основателно ли е да се присъжда обезщетение, при положение че има изрично назначена, изготвена и приета по делото експертиза, която доказва негодността на вещта, предмет на делото, да бъде по начало изцяло или частично използвана според нейното предназначение; В частния случай по настоящето производство, когато това е вещ, която е предназначена за жилище и е изцяло или частично негодна за ползване според предназначението й, допустимо и основателно ли е съдът да разглежда и се произнася (уважава) по искане за обезщетение за ползване от един собственик за сметка на друг собственик, и в конкретния случай претенцията на съделител – наследник по чл. 344, ал. 2 ГПК; Налице ли е липса на предмет на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК, когато вещта, за чието ползване се иска присъждане на обезщетение, е изцяло или частично негодна за ползване според предназначението си (например поради незавършеност па строителството); 2. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 26 ЗЗД за нищожност поради липса на предмет на договора (за наем) на определена вещ поради това, че съответната вещ не е годна за използване според предназначеното си, при приложението и преценката на основателността па исковете по чл. 344, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС за определяне (присъждане) на обезщетение за ползване и по какъв начин. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 /бланкетно/ и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по извършване на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от 3 разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посочването на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора, който определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице, тъй като касаторите не са формулирали правен въпрос /посочените по-горе въпроси не се отнасят до решението по извършване на делбата/, който според тях е решен в противоречие с практиката на ВКС или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В допълнение следва да се отбележи, че сочената от касаторите във връзка с доводите им за очевидна неправилност на решението задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1964 г., т. 13, ППВС № 7/1973 г., т. 5 и ТР № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл. 292 ГПК /отм./, респ. чл. 353 ГПК, няма никакво отношение към настоящия случай с оглед установената по делото реална неподеляемост на процесния имот на три дяла и противоречие с нея не е налице, нито същите са изложили някакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Наред с това от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение в частта му по извършване на делбата, респ. за отхвърляне на възлагателните претенции не следва да се допуска до касационно обжалване.