Решение № 6995 от 18.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6995 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100501907 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника С. Х. В. срещу решение № 10217 от 30.05.2024 г., постановено по гр. дело № 68494/2022 г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу този ответник искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е признато за установено, че С. Х. В. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1422,90 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 252,40 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 18,77 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2019 г. до м.

04.2021 г., ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. до окончателното плащане.

В жалбата на ответника В. са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, доколкото първоинстанционният съд не е обсъдил представените от ответника доказателства за плащане на претендираните суми. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

По делото е постъпила и въззивна жалба на ответника П. П. Д. срещу решение № 10217 от 1

30.05.2024 г., постановено по гр. дело № 68494/2022 г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу този ответник искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е признато за установено, че П. П. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 71,14 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 12,62 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 0,94 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. до окончателното плащане.

В жалбата на ответника Д. са развити оплаквания за недопустимост на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са я лишили от защита, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, доколкото първоинстанционният съд не е обсъдил събраните писмени доказателства, от които се установявало, че единствен собственик на имота е С. В., който го е придобил по завещание и давност, а въззивницата П.

Д. не е била съсобственик и потребител на топлинна енергия в имота през процесния период. Въззивницата поддържа, че не са й били връчвани редовно книжа в първоинстанционното производство, като срокът й за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК не е започнал да тече, поради което навежда възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговори на въззивните жалби, с които изразява становище за тяхната неоснователност, като счита, че решението на СРС в обжалваните части е правилно и следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивните жалби.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, тъй като не се констатират пороци, обуславящи изводи за нищожност на съдебния акт. Същото обаче е недопустимо в обжалваните части, поради следните съображения:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното 2 начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г.о., и др.

В настоящия случай първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителни искови претенции за осъждане на ответниците по делото при условията на разделна отговорност да заплатят съответна част от стойността на доставена в процесния имот топлинна енергия, такса за услугата дялово разпределение и мораторни лихви върху тях. Видно от петитума на исковата молба, формулираното от ищеца до съда искане касае осъждане на наследниците на Т.М.Б. и Д.П.Б. да заплатят търсените суми, като впоследствие след дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК и въз основа на издадени служебни справки от НБД „Население“ за починалите лица, ищцовото дружество е подало молби-уточнение от 04.01.2023 г., от 27.01.2023 г., от 14.02.2023 г., от 04.09.2023 г. и от 21.11.2023 г., с които е индивидуализирало законните наследници на починалите потребители на топлинна енергия и ги е посочило като ответници по делото, срещу които отново е формулирало осъдителен петитум. Срещу посочените лица не е проведено заповедно производство за търсените суми, поради което и предявяването на установителни искове по реда на чл. 422 ГПК би било недопустимо.

В противоречие с искането, с което е бил сезиран, първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по установителни искове, каквито не са предявени в настоящото производство.

Претенциите са докладвани като установителни с определението по чл. 140 ГПК от 04.12.2023 г., което е обявено като окончателен доклад по делото в откритото съдебно заседание пред СРС, като по същия начин са разгледани с окончателния съдебен акт, с който първоинстанционният съд е признал за установени в определен размер вземанията срещу П.

П. Д. и С. Х. В., а не е осъдил ответниците да заплатят посочените суми. В случая не може да се приеме, че е налице допусната от СРС очевидна фактическа грешка в решението, доколкото исковите претенции са докладвани като установителни през цялото исково производство. В допълнение следва да се отбележи, че с определение от 17.09.2024 г. въззивният съд първоначално е прекратил производството и е върнал делото на СРС за назначаване на особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника П. П. Д., както и за извършване на преценка за наличие на ОФГ в решението, но първоинстанционният съд не е провел производство по чл. 247 ГПК, поради което следва да се приеме, че не е налице несъответствие в мотивите на съда и отразената в диспозитива на решението негова действителна воля.

3

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че с обжалваното решение СРС е разгледал различни от предявените искови претенции. Видно е, че с подадената искова молба „Топлофикация София“ ЕАД е предявило осъдителни искове срещу ответниците, но първоинстанционният съд е постановил установителен диспозитив на решението, въз основа на който, при липса на предходно проведено заповедно производство, не биха могли да бъдат реализирани правата на ищеца чрез издаване на изпълнителен лист за установените парични вземания. От изложеното следва извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове – положителни установителни искове за парични вземания, вместо по заявените и допустими осъдителни претенции за тези вземания, като по този начин е излязъл от спорния предмет на делото в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, поради което решението е процесуално недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК в обжалваните части (решение № 364/11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС; решение № 340/11.10.2011 г. по гр. д. № 870/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др.).

По изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение в обжалваните части следва да се обезсили, като делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по предявените от ищеца срещу С. Х. В. и П. П.

Д. осъдителни искове за сумата от 1422,90 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 252,40 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 18,77 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2019 г. до м.

04.2021 г., претендирани от С. Х. В., както и за сумата от 71,14 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 12,62 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 0,94 лв., такса за дялово разпределение за периода от м.

11.2019 г. до м. 04.2021 г., претендирани от П. П. Д..

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 10217 от 30.05.2024 г., постановено по гр. дело № 68494/2022 г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която е признато за установено, че С. Х. В., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 1422,90 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.

05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 252,40 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 18,77 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. до окончателното плащане, в частта, с която е признато за установено, че П.

4

П. Д., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 71,14 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., сумата от 12,62 лв., лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2020 г. – 25.11.2022 г., както и сумата от 0,94 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която С. Х.

В., ЕГН **********, е осъден да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 458,96 лв., разноски в производството, и в частта, с която П. П. Д., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 22,95 лв., разноски в производството.