Решение № 7116 от 24.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7116 гр. София, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100502008 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. З. Ц. срещу решение от 28.11.2024 г. по гр.д. №24635/2022 г. на Софийския районен съд, 74 състав, в частта, в която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Кредит Инс” АД на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.6 ЗПФУР вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД сумата от 394,69 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ №92472/18.10.2019 г., ведно със законната лихва от 28.05.2021 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №30456/2021 г., по описа на СРС, 74 състав, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен поради липса на форма и съгласие, респ. не е налице облигационно правоотношение, както и че не е установено получаване на процесната заемна сума.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Кредит Инс” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъди потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният установителен иск за главница е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, и в частта, в което предявените установителни искове за възнаградителна лихва и лихва за забава са отхвърлени изцяло, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен 1 акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК, за което и по делото не се спори.

Съгласно чл.10 ал.1 ЗПК, формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно пар.1 т.10 ДР на ЗПК, „траен носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.5 ал.9 ЗПК, кредиторът трябва да предостави на потребителя т. нар.

„стандартен европейски формуляр“, съгласно приложение №2. Съгласно чл.5 ал.13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на ЗПФУР, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал.10 – при използването на телефон като средство за комуникация или на друго средство за гласова комуникация от разстояние, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал.2 /стандартния европейски формуляр, съгласно приложение № 2/ незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР. Съгласно чл.6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително и само средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на пар.1 т.2 ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и потребителя. В пар.1 т.1 ДР на ЗПФУР се съдържа дефиниция на понятието „финансова услуга“, съгласно която това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги.

Съгласно чл.18 ал.1 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже следните обстоятелства: изпълнил е 2 задълженията си предоставяне на информация на потребителя; спазил е сроковете по чл.12 ал.1 или ал.2; получил е съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно чл.18 ал.2 и ал.3 ЗПФУР, за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага разпоредбата на чл.293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис /сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги – ЗЕДЕУУ/; преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

Съгласно чл.3 ал.1 ЗЕДЕУУ, в редакцията му към 31.10.2018 г., електронен документ е електронен документ по смисъла на чл.3 т.35 Регламент /ЕС/ №910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО /OB, L 257/73 от 28 август 2014 г./ – т.е. електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. С оглед разпоредбата на чл.13 ал.3 ЗЕДЕУУ, следва извод, че законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл.3 т.10 Регламент /ЕС/ №910/2014 – т.е. електронен подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В разпоредбата на чл.13 ал 4 ЗЕДЕУУ изрично е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните, т.е. законодателят допуска по съгласие на страните на обикновения електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен такъв.

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл.180 ГПК и чл.18 ал.3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184 ал.1 изр.1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /така решение №70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 868/2012 г., IV ГО/.

В представените по делото ОУ на „Кредит Инс“ ООД, приложими към договорите за потребителски кредит, е предвидено, че договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /интернет страницата на кредитора/, като сключването на договора за потребителски кредит става по инициатива на кредитополучателя, като за да получи кредит той подава заявка чрез приложената в страницата регистрационна форма, въвежда личните си данни и с маркиране на полето „Съгласен с Общите условия“ и натискане на бутона „Потвърди“, кандидатът изрично се съгласява с действащите към момента ОУ и обработването на личните му данни. След потвърждаване на заявката кандидатът получава електронно писмо на посочената от него електронна поща, с което се уведомява дали е одобрен за отпускане на кредит за сумата и условията, за които е кандидатствал. Посоченото писмо съдържа линк към „Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, като след потвърждаването му от кандидата /с което се изразява и желанието му за незабавнопровеждане на сумата по кредита по банковата му сметка или получаването в брой, съобразно посочения от него начин при попълване на регистрационната форма/ се счита, че между него и „Кредит Инс“ 3

ООД има сключен договор за потребителски кредит.

Съобразявайки се с горните правни изводи, легалните дефиниции на понятията „електронен документ“ и „електронен подпис“, дадени в чл.3 т.35 и т.10 Регламент /ЕС/ №910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., и с оглед представените и приети по делото заявка №92472/18.10.2019 г. и договор за потребителски кредит „Екстра“ №92472/18.10.2019 г., съдържащи подробна информация относно личните данни на ответницка, включително трите имена, ЕГН, номер на лична карта, настоящ адрес и адрес по лична карта, електронен адрес, телефон, месторабота, съдът приема, че процесният договор е бил сключен именно от нея, като същата се е съгласила на отправеното предложение от ищеца – кредитодател, предоставяйки му личните си данни.

Ето защо, следва да се приеме за доказано по делото наличието на сочения от ищеца договор за потребителски кредит. В случая, договорът за потребителски кредит се счита сключен не в момента на подписването му на хартиен носител, а в момента на изразяване на съгласието на ответника чрез потвърждение в съответния линк.

В подкрепа на извода за възникнало между страните заемно правоотношение, породено от процесния договор за потребителски кредит, сключен като част от системата на предоставяне на финансови услуги от разстояние, са и данните, следващи се от представената по делото разписка №2000000193092373 от 18.10.2019 г., издадена от трето за процеса лице – „Изипей“ АД. В същата е удостоверено получаването на сумата от 2000,00 лв. с наредител ищцовото дружество и с вписано основание за получаване на сумата именно „договор №92472/18.10.2019 г.“. Този извод се подкрепя и от представените разписка за извършено плащане чрез „Изипей“ АД на 17.01.2020 г., неоспорена от ответника, по която последният е наредител, а получател дружеството-ищец, с посочено основание на превода „лихвено плащане Е. З. Ц., ЕГН **********“, за сумата от 146,00 лв. При липса на оспорване на последната в срока по чл.131 ГПК и липсата на твърдения за наличие на други правоотношение между страните по делото, съдът намира, че представената разписка, удостоверяваща частично плащане от страна на ответницата, по своята правна същност представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно сключването на процесния договор.

Разпечатката съдържа 30 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d160a1bd-debc-4df1-aa11-201e284384a9