Решение № 10 от 19.01.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Сливен, 19.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20212200500559 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №100/25.06.2021г. по гр.д.

№829/2020г. на Новозагорски районен съд, с което е осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД, „Микро Метал 73“ ЕООД, *** да заплати на ИВ. Г.

ЮР. сумата от 6520,10лв., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2020г. до окончателното й изплащане и на страните са присъдени разноски по съразмерност.

С Решение №187 от 18.11.2021г. по гр.д.№829/2020г. на Новозагорски районен съд е отстранена ОФГ в Решение №100/25.06.2021г. по гр.д.№829 /2020г. на Новозагорски районен съд, като в края на първи абзац от диспозитива, се допълва и да се чете: „като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 11200.10лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН“ и в мотивите на решението на стр.12, ред 16 числото „11020.10“ да се чете „11200.10“, а числото „4500.00“ да се чете „4680.00“.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство „Микро Метал 73“ ЕООД, *** и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в неговата осъдителна за дружеството част.

По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК от ИВ. Г. ЮР. против Определение №412/07.09.2021г. по гр.д.№829/2020г. на НЗРС, с което е прекратено гр.д. №829/2020г. по описа на НЗРС в частта на молбата на адв. Т. с правно 1 основание чл.248 от ГПК, поради наличие на произнасяне.

Във въззивната си жалба „Микро Метал 73“ ЕООД, *** чрез пълномощника адв.

О.Д. от АК – Пловдив твърди, че първоинстанционното решение в осъдителната му част е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че извода на съда, че „договорът между страните е прекратен така или иначе“ е неправилен. Договорът се прекратявал само на договорни и законови основания, каквито в случая не били установени. Между страните бил сключен валиден договор за изпълнение на СМР, по който има изпълнени от ответника и приети от ищеца СМР, за които ищецът е платил на основание сключения договор. Ищецът не доказал твърдението си за прекратяване на договора. За да се прекрати писмения договор по взаимно съгласие е следвало да има изпращане на писмено волеизявление до другата страна, която да го приеме. Поради това договорът не е прекратен на това основание. Не следвало да се обсъжда твърдението, заявено от ищеца в становището по същество, че договорът е прекратен, тъй като оградата била завършена. Изчерпването на предмета на договора не водило да прекратяването му. Не било установено прекратяване на каквото и да е основание. Освен това прекратяване на договора по взаимно съгласие не водило до задължение на ответника за връщане на полученото по договора на отпаднало основание. Поради това счита, че претенцията е изцяло неоснователна и недоказана. Посочва, че платените по договора суми са платени за реално извършена работа, те са получени на правно основание – сключения договор за СМР от 18.08.2017г. Посочва и че освен изпълнената работа, посочена в СТЕ по ч.гр.д. №15171/2019г. на РС – Пловдив, са изпълнени в повече и допълнителни СМР, посочени в жалбата и оценени от в.л. в размер на 8600лв. С тази сума посочва, че не иска прихващане, а твърди, че тази сума е платена за реално извършени СМР и вложени материали. Въззивникът посочва, че по договора той няма задължение за осигуряване на оборудване за разчистване на терена, каквото направил, а за изпълнение на обекта – направата на ограда. Имайки предвид платената от ищеца сума, тази, установена за извършени СМР по делото в РС - Пловдив и тази за допълнително извършени работи, следвало извода, че няма надплатени от ищеца суми.

С оглед изложеното, въззивното дружество моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част и да постанови ново, с което отхвърли исковата претенция изцяло. Претендира присъждане на разноските пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ИВ. Г. ЮР., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

Няма подадена жалба против Решение №187 от 18.11.2021г. по гр.д.№829/2020г. на Новозагорски районен съд за отстраняване на ОФГ в обжалваното Решение 2

№100/25.06.2021г. по гр.д.№829/2020г. на Новозагорски районен съд.

С отговора на въззивната жалба, насрещната по нея страна - ИВ. Г. ЮР. чрез пълномощника адв. Т. от АК – Пловдив, оспорва изцяло изложените в жалбата съображения. Посочва, че районният съд правилно приел, че договора между страните е прекратен. Неправилно било прието, че договора е развален. Посочва, че изпълнителят сам е прекратил работата на обекта, а СМР ищецът извършил с друг изпълнител и към момента на подаване на исковата молба обекта бил довършен с материали и средства на ищеца. Евентуално следвало да се приеме, че най-късния момент на разваляне на договора бил с подаването на исковата молба в съда. Счита, че назначената от районния съд СТЕ не следва да се цени от съда. Това искане било излишно, тъй като нямало възражение за прихващане, нито предявен насрещен иск.

Ответникът следвало да докаже, че има право да задържи авансово платената му сума, но такова твърдение не било въведено с отговора на исковата молба. Поради това, въззиваемият намира въззивната жалба за неоснователна е моли съда да я остави без уважение. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Възразява на приемането на представения от адв. Д. договор за правна защита и съдействие, тъй като било видно, че подписа на клиент не е на управителя на „Микро Метал 73“ ЕООД, съгласно образеца от подписа му.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

С определението по чл.267 от ГПК въззивният съд е изискал от РС – Пловдив ч.гр.д. №15171/2019г. по описа на ПРС, по което по реда на чл.207 от ГПК са обезпечени доказателства чрез СТЕ, което дело е прието като доказателство по настоящото дело с нарочно определение от проведеното открито съдебно заседание.

В с.з., дружеството въззивник „Микро Метал 73“ ЕООД, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. Д. от АК – Пловдив, който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Оспорва подадената от насрещната страна частна жалба и моли за оставянето й без уважение.

В с.з. въззиваемият ИВ. Г. ЮР. , редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпила молба от процесуален представител по пълномощие адв. Т., която посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора съображения и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част. Претендира присъждане на направените по делото пред всички съдебни инстанции разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от 3 процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е частично незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

По отношение на правните изводи:

Искът, с който първоинстанционния съд е бил сезиран е за връщане на сума в размер на 11200,10лв., представляваща разликата между авансово заплатена сума по договор за извършване на СМР от 18.08.2017г. и стойността на извършените СМР, която изпълнителят няма правно основание да задържи.

СлОС намира, въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, че правната квалификация на предявения иск е по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД – връщане на сума, платена на начална липса на основание, а не по чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД – връщане на сума, платена на отпаднало основание.

Ищецът сочи, че претендираната от него сума е разликата между авансово платената от него сума по договора за извършени СМР и стойността на действително извършените от ответника в изпълнение на същия договор строително-монтажни работи /позовава се на неточно изпълнение в количествено и качествено отношение/, т.е. платеното е при начална липса на основание. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/1979 г., Пленум на ВС/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Разглежданата хипотеза е налице и при недължимо платено и получено, като например: изпълнение на съществуващо задължение, но с превишаване на действителния му размер, неправилно изпълнение на съществуващи задължения или до изпълнение на несъществуващо задължение, платена цена за услуги, които в действителност не са били осъществени, 4 несъответствие между изискванията на правно-релевантния факт /договора/ относно количеството на предметната престация /с оглед на която е извършено плащането/ и действително полученото количество стока или услуга и пр. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени от първоинстанционния съд /т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес/. В случая е налице хипотеза на недължимо платено, когато се изпълнява съществуващо задължение, но се надвишава действителния му размер.

Следва да се посочи, че видно от изложените в исковата молба факти, исковата сума не е претендирана като такава, дължима на отпаднало основание – на база обратното действие на прекратяването на договора, каквото би имало единствено и само неговото разваляне. Ищецът не е твърдял, нито с исковата молба, нито в хода на първоинстанционното производство, че се е възползвал от предвидената в чл.29.2 от договора възможност за развалянето му, поради виновно неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя. Такова изявление не е направено с исковата молба и изрично с отговора на въззивната жалба е посочено, че извода на районния съд за разваляне на договора е погрешен. Твърдението на ищеца е единствено за прекратяване действието на договора по взаимно съгласие през м.май 2019г., което твърдение обаче по делото не се доказа. Обратно действие, съгласно чл.88, ал.1 от ЗЗД, има само развалянето на договора, каквото в случая не е налице и не е и твърдяно от ищеца с исковата молба. Поради това и предявеният иск не може да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Изрично ищецът е посочил, че иска връщане на разликата между платените предварително и извършени по договора СМР, което е всъщност връщане на сума, дадена при начална липса на основание, както бе посочено по-горе.