Решение № 380 от 23.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 380 гр. София, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана М. Генжова

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20211100508590 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20102048/22.04.2021г., постановено по гр.д. №19172/2019г. по описа на СРС, 24 състав, е отхвърлен предявеният от С. К. Н. срещу „И.Ф.“ ЕООД иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.143 от ЗЗП за признаване за установено между страните, че клаузата на чл.3 от договора, в частта, с която е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение в тридневен срок е нищожна, като неоснователен и недоказан.

Осъден е С. К. Н. да заплати на „И.Ф.“ ЕООД разноски по делото в размер на 300 лева.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца С. К. Н., чрез пълномощника адв. К.

С., срещу решението, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен и незаконосъобразен, изведен при съществено нарушение на съдопроизвоствените правила извода на първоинстанционния съд, че доколкото по делото не е представен твърдения договор, то не може да бъде установено наличието на твърдяната от ищеца клауза.

Излага доводи, че първоинстанционният съд е задължил ответника да представи заверен препис от договора за кредит, сключен между страните, но дадените 1 указания не били изпълнени, поради което следвало да бъдат приложени последиците на чл.161 от ГПК. Освен това не било спорно между страните, че между тях е сключен процесният договор за потребителски кредит от 30.11.2018г., както и съдържанието на клаузата на чл.3 от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение, изразяващо се в банкова гаранция или физическо лице – поръчител, като при неизпълнение на това задължение, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1388,38 лева, платима разсрочено заедно с погасителните вноски. Тези обстоятелства били изрично признати от ответника с отговора на исковата молба. Също така договорът бил представен по делото в електронен формат на магнитен носител.

Излага доводи, че клаузата на чл.3 от процесния договор за потребителски кредит е нищожна като уговорена в противоречие с добрите нрави във вреда на ищеца – кредитополучател като неотговаряща на изискването за добросъвестност. С така въведената отговорност за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение се целяло заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК за въвеждане на допълнителни плащания, които законът забранява. Задължението за предоставяне на обезпечение имало вторичен характер и неизпълнението му не засягало пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора. По този начин се натоварвал потребителят със задължения, гарантиращи на ответника облаги – печалби извън вече договореното възнаграждение, което водело до неравновесие в съдържанието на договорното правоотношение и неоснователното обогатяване на ответника. От всички договорки в процесния договор била ясна икономическата неграмотност на ищеца, която недобросъвестно била ползвана от ответника. Оспорената клауза не била индивидуално уговорена и ищецът нямал възможност да влияе върху съдържанието

. От своя страна ответникът бил търговец, упражняващ специфична търговска дейност, за която са предвидени специални законови предпоставки и критерии, на които следва да отговаря, като ответникът следвало при упражняване на дейността си и в отношенията си с потребителите да прилага грижа и добросъвестност, надхвърляща обичайната грижа на добрия търговец.

Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „И.Ф.“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт А.Г., с който се изразява 2 становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемата страна посочва, че действително е признала наличието на договорно правоотношение между страните и наличието на определени клаузи, но това не замествало задължението на ищеца да докаже точното съдържание на клаузата, която счита за нищожна. По делото не били установени нито точното съдържание на клаузата, нито основания за нейната нищожност. Договорът бил сключен по ЗПФУР, поради което не можело да се представи друг договор, различен от предоставения от ищеца. Освен това договорът за кредит се съставял в два екземпляра, поради което ищецът също разполагал с договора и разпоредбата на чл.161 от ГПК не намирала приложение.

Ищецът не доказал, че е направил надлежно волеизявление за сключване на договора.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.3 от сключен между страните договор за потребителски кредит от 30.11.2018г., предвиждаща заплащане на неустойка в случай на неизпълнение на задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение – банкова гаранция или физическо лице – поръчител в тридневен срок от сключване на договора.

За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че не е установено от ищеца съдържанието на оспорената клауза, въпреки че не е спорно между страните, че между тях е сключен процесният договор за потребителски кредит от 30.11.2018г. Този извод на първоинстанционния съд не се споделя от въззивната инстанция.

3

Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК е писмена - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Законодателят е дал дефиниция и на понятието "траен носител" в §1, т.10 от ДР на ЗПК, а именно това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. В настоящият случай договорът е сключен по електронен път. Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2, ал.1 и ал.2 от ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13, ал.3 от ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен - арг. чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.

Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл.180 от ГПК и чл.18, ал.3 от ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1 от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая с определение от 29.09.2020г., връчено на ответника на 05.10.2020г., първоинстанционният съд го е задължил да представи в едноседмичен срок от получаване на съобщението заверен препис от договора за кредит, сключен с ищеца на 30.11.2018г., като тези указания не са изпълнени от ответника. Поради това във въззивното производство с определение от 07.10.2021г., връчено на 11.10.2021г., ответникът е задължен повторно да представи в двуседмичен срок от получаване на съобщението заверен от страната препис от договор за потребителски кредит, като същият е предупреден, че при 4 неизпълнение на указанията могат да бъдат приложени последиците по чл.161 от ГПК. В предоставения му срок ответникът не е представил документа, поради което въззивната инстанция приема, че са налице основанията за прилагане на последиците по чл.161 от ГПК, като се приеме за установено, че оспорената клауза е със съдържанието, посочено в исковата молба. Следва да се отбележи, че съдържанието на процесната клауза не е оспорено от ответника в настоящото производство. Освен това от приложеното към исковата молба приложение №2 към чл.5, ал.2 от ЗПК, относимо към процесния договор за кредит, неоспорено от ответника, е видно, че в погасителния план към договора за кредит е включена неустойка по чл.3, ал.2 от договора при непредставяне на обезпечение, разсрочена съобразно погасителния план, а в чл.8 се посочва, че изискваните обезпечения са както следва: потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

1/ банкова гаранция в полза на кредитора за общия размер на всички плащания по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, или 2/ физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лева, да работят по трудов договор без определен срок, да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.Ф.“ ЕООД, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „редовен“, да подпишат договор за поръчителство. Поради това при съвкупната преценка на представените по делото доказателства и процесуалното поведение на страните, въззивната инстанция приема за установено по делото, че оспорената клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е част от съдържанието на договора за кредит.

Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за 5 всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Разпечатката съдържа 31 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d15eef85-100f-444e-b0ae-591433249b75