Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 202 от 09.01.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6695/2019
Вид
Решение № 202
Подписан
09.01.2020
В сила
09.01.2020
Състав
КАЛИНА КРЪСТЕВА АНАСТАСОВА, ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ВАСИЛЕВ, КОНСТАНТИНА МИТКОВА ХРИСТОВА

Цитирани разпоредби

Р Е

Ш Е Н

И Е

№……………… гр.

София, 09.01.2020 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

КАЛИНА АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА

ХРИСТОВА при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 6695 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 29180/01.02.2019 г., постановено по гр. д. № 53683/2017 г. по описа на СРС, 28 състав е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД по отношение на В.Г.С., ЕГН ********** и Р.Ф.С., ЕГН **********,***, че дължат на "Т.С." ЕАД, *** , ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от по ½ от 1 223.04 лв. за доставена топлинна енергия за имот на адрес ГР.СОФИЯ, ЖК ЛЮЛИН 4, БЛ. *******, аб.№ 193133 за периода от 07.06.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.06.2017 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№ 37167/2017. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, като са отхвърлени исковете за разликата над сумата 1 223.04 лв. до пълния предявен размер от 1 804.72 лв. като неоснователни; признато е за установено на основание чл.422 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, че В.Г.С., ЕГН ********** и Р.Ф.С., ЕГН **********,*** дължат на "Т.С." ЕАД, *** , ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от по 1/2 от 250.00 лв. - лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.05.2017 г. г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 37167/2017. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, като са отхвърлени исковете за горницата над 250.00 лв. до пълния предявен размер от 315.26 лв. като неоснователни.

С постановеното решение, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК са осъдени В.Г.С. и Р.Ф.С. да заплатят на "Т.С." ЕАД, ***, сумата от 29.46 лв. разноски за държавна такса и 34.74 лв. разноски за процесуално представителство по гр.д. № 37167/2017. по описа на СРС, ГО, 28 с-в /заповедно производство/; сумата от 416.76 лв. разноски по гр.д.№ 53683/2017 г. по описа на СРС, 28 с-в /исково производство/; разноски по компенсация в размер на 303.85 лв.

С постановеното решение, на основание чл.78, ал.3 ГПК е осъден ответника "Т.С." ЕАД да заплати на В.Г.С. и Р.Ф.С. сумата от 112.91 лв. –разноски по делото.

Решението е постановено при участието на

"Т.С." ЕООД, ***, като трето лице- помагач на ищеца.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответниците В.Г.С. и Р.Ф.С., в която се излагат съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в частта, в която са уважени предявените искове. Същото се оспорва с оплаквания за нарушения на материалния закон и на съществени процесуални правила. Изложено е становище, че в проведеното производство пред СРС не е установено, че са изцяло собственици или ползватели на имота през процесния период. Представеният договор за ипотечен кредит не установявал тези обстоятелства. Освен това, в разрез с процесуалните правила първоинстанционния съд е кредитирал заключенията на СТЕ и ССЕ без да съобрази, че експертите са работили по документи, които не са приобщени по делото. По този начин ответниците са били лишени от право да оспорят тези документи. Вещите лица не са посетили имота, за да установят, че ответниците не ползват ТЕ отдадена от сградна инсталация. Поради това същите не дължат заплащане на нейната стойност. При условията на евентуалност заявяват, че не дължат заплащане на стойността на стока или услуга, която не е поискана /Директива на ЕС 2011/83 Е на Европейският парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. Претендират разноски.

Въззиваемият "Т.С." ЕАД не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба. В представеното становище от 05.12.2019 г. заявява, че подадената въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендира разноски и прави искане за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение на ответниците съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора /чл.78, ал.5 ГПК/.

Третото лице помагач на страната на ищеца - "Т.С."

ЕООД не е изразил становище по подадената въззивна жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Собствеността върху топлоснабдения имот предпоставя наличието на възникнало по реда на чл. 106а, ал. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), чл.150, ал.1 от ЗЕ облигационно правоотношение с „Топлофикация София” с предмет: доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общите условия за продажба на топлинна енергия на Т.С. ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР в сила от 13.02.2008 г. и одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР в сила от 12.03.2014 г. при отсъствие на сключено индивидуално споразумение между страните по реда на чл.106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ (отм.) или чл. 150, ал. 3 от ЗЕ).

Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия". Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".

В проведеното производство, съобразно правилно разпределената от първата инстанция тежест на доказване, ищецът е установил своите фактически твърдения, че ответниците са собственици на имота, за който са били доставяни количества топлоенергия възлизащи на исковата стойност.

Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че за отпуснатия на ответниците В.Г.С. и Р.Ф.С. заем за жилищно строителство е учредена и вписана на 02.04.1991 г. законна ипотека върху собствения им имот – апартамент № 13, находящ се в ГР.СОФИЯ, ЖК *******, с аб.№ 193133.

При липса на ангажирани доказателства за промяна в собствеността на имота, правилни и законосъобразни са изводите на СРС, че през процесния период апартаментът е бил собственост на ответниците.

В производството са ангажирани и доказателства, за това че сградата, в която се намира този имот е топлоснабдена. Тези обстоятелства са правопораждащи за установяване наличие на облигационна връзка с ответника за доставяне на топлинна енергия за битови нужди, чиято стойност е била начислявана от ищеца, съответно която е била включена в издаденото от последния съобщение към фактура с оглед нейното заплащане.

Така, чрез представения пред първата инстанция договор

№ 060/26.04.2002 г. се установява, че етажните собственици в сградата, находяща се в гр.София, ЖК *******/където се намира и ап.№ 13/, като възложители, и „Т.с."ЕООД, като изпълнител, са постигнали съгласие да бъдат обвързани от правоотношение, според което изпълнителят приел да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата, а възложителите приели да поставят индивидуални разпределители. Договорът е сключен в изпълнение на прието решение на общото събрание на етажните собственици по протокол от 15.04.2002 г., в който е положен подпис от страна на ответника В.С.. Не са ангажирани доказателства в производството, че приетото решение от ОС на ЕС от 26.08.2002 г. е било оспорено пред съда по реда на чл.13 ПУРНЕС /отм. ДВ, бр.6/2009 г./, съответно, че е било отменено.

Установява се, че за процесния период – м.05.2014 г.-м.04.2016 г. услугата топлинно счетоводство в сградата – ЕС е била извършвана от „Т.с."ЕООД.

Посочените обстоятелства се потвърждават и от констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира по реда на чл.202 ГПК, като обоснована и обективна.

Начинът на извършване на дялово разпределение е уреден в чл. 139-148 от ЗЕ и подзаконови нормативни актове.

С оглед изложеното, съдът намира че ответниците се явяват потребители на енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153. (1) от ЗЕ, според който всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.

С оглед установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявените искове за главното вземане са основателни.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от ответника на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения. Съдът следва да отбележи, че възникването на правоотношението между доставчика на топлинна енергия и потребителя е детайлно регламентирано в закона, като всички юридически факти, съставляващи в своята съвкупност фактическия състав по възникване на облигационната връзка са нормативно установени и са се осъществили. В този смисъл настоящият състав счита, че не е необходимо да има изрично сключен писмен договор между страните.

В настоящето производство не са били ангажирани доказателства за неправилно отчитане на средствата за дялово разпределени, както и за тяхната неизправност. Индивидуалните разпределители на топлинна енергия са по смисъла на § 1, т. 57 от ДР на ЗЕ "средства за отчитане на дяловото потребление на топлинна енергия", които са част от сградната инсталация и отклоненията към нея. Същите се намират в имота на всеки отделен потребител и са негова лична собственост.

Действително с решение № 4777 от 13.04.2018 г. на

ВАС се отменя методиката за дялово разпределение, но съгласно чл. 195 от АПК, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, а правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение. Съгласно Тълкувателно Решение № 2 от 2014 г. ОСГТК на ВКС ефектът на решението на административния съд е преустановяване занапред действието на съответните правни норми поради отричане на юридическата им сила. Поради това евентуалната отмяна на визираната методика не може да се отрази върху вече възникналите отношения за исковия период.