Решение № 2023 от 28.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2023 гр. Пловдив, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330115677 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата Д. И. А., ЕГН: **********, от ****, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от управителите С. Н. и Н.Л., иск за прогласяване като нищожна клаузата от договор за кредит № ***** г., обективирана в глава VI и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга ФАСТ в размер на 200 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *****г., по силата на който на лицето бил предоставен заем в размер на 500 лева, при фиксиран ГЛП- 40, 90 % и ГПР- 48, 35 %. Съгласно глава V от договора на клиента се предоставила услугата ФАСТ- право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, за която според глава VI се предвиждало възнаграждение в размер на 200 лева. Кредитът бил усвоен, но тази такса не се дължала. За да заобиколят изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика за поставяне на кандидатстващите за кредит лица изискванията, на които не могат да отговарят- поръчителство при неизпълними условия или банкова гаранция. При неизпълнение се предвиждали санкции- заплащането на неустойки или такси за услуги. Така небанковите финансови институции си осигурявали 1 допълнителна печалба, която била калкулирана във възнаградителната лихва. При преценката за действителността на таксата следвало да се вземе предвид принципът на справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Възнаграждението за допълнителната услуга било размер на близо половината от стойността на отпуснатия кредит. Това било източник на допълнителна печалба, като таксата не зависела от вредите от неизпълнението. Тя се кумулирала към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което пък влизало в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Възнаграждението за закупената услуга било в нарушение на изискването за добросъвестност и представлявало допълнителна печалба за кредитора в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Печалбата и разходите на търговеца трябвало да са включени във фиксирания лихвен процент, чийто стойности обаче не отговаряли на действителните параметри по договора. Предявява се иск за признаване за нищожна тази клауза за такса по допълнителната услуга „Фаст“. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се счита за недопустим. Твърди се, че във връзка със същия договор за кредит ответникът, но в качеството си на заявител, подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което се образувало частно гр. дело № 17492/ 2023 г. на ПРС, XVII гр. с-в. С издадената заповед за изпълнение обаче заявлението било отхвърлено в частта относно клаузите по договора „фаст“ и „флекси“ и те били обявени за нищожни, поради противоречие със закона. В тази връзка се твърди, че по действителността на процесната клауза вече имало произнасяне от страна на съда този въпрос не можело да бъде изследван отново. Отделно, заповедното производство било приключило, длъжникът не бил подал възражение против заповедта, бил издаден изпълнителен лист за присъдените суми и се образувало изпълнително дело. В тази връзка се твърди, че настоящата претенция на ищеца била преклудирана, доколкото се касаело за непререшаемост на вече разрешен спор. Моли за прекратяване на производството по делото като недопустимо, претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява и не взема становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *****г., при следните условия: сума- 500 лева, срок- 11 месеца, ГПР- 48, 35 %, ГЛП- 40, 90 %, обща сума по кредита- 601, 93 лева, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“- 200 лева и за „Флекси“- 300 лева.

Като писмени доказателства са представени договора за паричен заем и погасителен план към него.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира 2 следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за допълнителна услуга „Фаст“, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Според ОУ на кредитора всеки клиент, който е закупил допълнителната услуга „Фаст“, получава приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на кредит, преди останалите, които не са закупили тази услуга, в рамките на 1 час от постъпване на искането. Изрично е посочено, че услугата се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на договаряне обаче не означава, че клаузата не може да бъде обявена за нищожна, ако се намира в противоречие със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита.

Макар и оформена като „допълнителна услуга“ по договора, със самостоятелен характер, която не е задължителна, тази услуга по естеството си е свързана с усвояването и управлението на кредита. Правото на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- побързо разглеждане на искането за кредита, по- бързото отпускане на исканата сума, побързото оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, 3 които потребителят има, което обаче е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Още повече, че по делото ответникът не доказва, че именно в рамките на фиксирания един час от постъпване на искането финансовата институция е разгледала заявката на ищеца и е дала становище, т.е. не се установяват предпоставките за начисляване на подобна такса.

Предвид горните съображения, възнаграждението за допълнителната услуга „Фаст“, която реално е такса по кредита предвид естеството си и представлява допълнително плащане, следва да бъде включена в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Като не е направено това, се получава заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит до петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тази сума към високия лихвен процент ще оскъпи кредита с много и така ще се надвиши значително границата от около 50 %, при посочен ГПР от 48, 35 %. Изрично е предвидено в чл. 21 ал. 1 от ЗПК, че клаузи в договора за потребителски кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни. Именно поради нищожността им предвидените по тях суми се явяват недължими и ищецът не дължи тяхното изпълнение.

В заключение се налага извода, че искът е основателен, като по договора се установи наличието на нищожна клауза поради противоречието й със закона и добрите нрави, което води като последица до уважаване на предявената претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева/ 25, 56 евро, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 200 евро, платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от С. Н., Я. Я. Ч., Ц. С. и Я. Ч., от една страна и Д. И.

А., ЕГН: **********, от *****, от друга, че е нищожна клаузата от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ***** г., обективирана в глава VI и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга ФАСТ в размер на 200 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.