Решение № 6262 от 16.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6262 гр. София, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА Въззивно гражданско дело № 20241100510418 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6685/28.04.2023 г., постановено по гр.д. № 19291/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, са частично уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. Й. А. обективно кумулативно съединени установителни искове по чл.

422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С първоинстанционното решение е признато за установено, че Р. Й. А. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 2475,59 лв., представляваща незаплатена цена за доставена топлинна енергия за периода от 22.12.2018 г. до 30.04.2020 г. за топлоснабден имот — апартамент № 22, находящ се в гр. София, ул. „Постоянство“, бл. ****, аб. № 35255, ведно със законната лихва от 22.12.2021 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 48,18 лв., представляваща цена за извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г. Предявеният иск за цена на топлинна енергия е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 2831,37 лв. и за периода от 01.05.2018 г. до 22.12.2018 г., а исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и върху цената за дялово разпределение са отхвърлени.

С Решение № 12431/24.06.2024 г., постановено по същото дело, СРС е оставил без уважение исканията на ответника по чл. 247, чл. 248 и чл. 250 ГПК.

Срещу основното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Р. Й. А., с която се иска прогласяване нищожността на решението, евентуално обезсилването му като недопустимо, евентуално отмяната му като неправилно. В жалбата се поддържа, че делото е разгледано от незаконен съдебен състав, че районният съд е следвало да се отведе, че не е налице валидно облигационно правоотношение между страните, тъй като липсва подписан писмен договор, че Общите условия не обвързват ответника, че в тях има неравноправни клаузи, че потребител на топлинната енергия е етажната собственост, а не отделният 1 собственик, че не е доказано количество и качество на доставената топлинна енергия, че експертизите са изготвени въз основа на едностранно предоставени данни от ищеца, както и че Методиката за изчисляване на топлинната енергия е отменена и не следва да бъде прилагана. Навеждат се и възражения относно заповедното производство, индивидуализацията на вземането, размера на държавната такса, приложението на правото на Европейския съюз и необходимостта от отправяне на преюдициално запитване.

Срещу Решение № 12431/24.06.2024 г. е постъпила и въззивна жалба, с която ответникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е отказал поправка, допълване и изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор, с който оспорва въззивните жалби и моли първоинстанционните съдебни актове да бъдат потвърдени. Претендира разноски.

Третото лице — помагач „Директ“ ЕООД не изразява становище по въззивните жалби.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта — в обжалваната част, както и по правилното приложение на императивния материален закон, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Възраженията за нищожност, основани на твърдения за незаконен съдебен състав, нарушение на случайното разпределение, необходимост от отвод на районния съдия и допуснати нарушения в заповедното производство, са неоснователни. Делото е разгледано от надлежен съдебен състав, постановеният съдебен акт съдържа изискуемите от чл. 236 ГПК реквизити и изразява воля на съда по предмета на спора. Твърдените процесуални нарушения не обуславят нищожност на съдебния акт, а подлежат на преценка единствено като основания за неправилност, доколкото са относими към предмета на въззивния контрол.

Неоснователни са и възраженията, че допуснати нарушения в заповедното производство водят до недопустимост на предявения иск. Производството по чл. 422 ГПК има за предмет съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, като при подадено възражение защитата на длъжника се реализира именно в исковия процес. Поради това твърденията за нередовност на заявлението, непълнота на представените към него документи, неправилно определена държавна такса или необходимост от провеждане на открито заседание в заповедното производство не водят до недопустимост на иска. Същите са неотносими към съществуването на спорното материално право, което се установява в настоящия исков процес.

Възникването и прекратяването на правоотношението по доставка и продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда — етажна собственост съгласно чл. 150 и чл. 153 ЗЕ е свързано с придобиването, респ. изгубването на вещното право на собственост или вещно право на ползване върху имот в топлоснабдена сграда — етажна собственост.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, като по силата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ тези общи условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изричното им писмено приемане от потребителите.

По отношение на качеството на ответника като собственик на процесния имот районният съд е достигнал до правилен извод. От представения нотариален акт за собственост върху недвижим имот в сграда, построена върху държавна земя от ЖСК 2

„Юлика“ — София, № 171, том XXXXVI, нот. дело № 7562/1991 г., се установява, че П.М.Й. е признат за собственик на процесния апартамент. От удостоверението за наследници се установява, че след смъртта си П.М.Й. е оставил за наследник А. П.М., който е починал на 30.08.2011 г. и е оставил за свой наследник ответника Р. Й. А.. Освен това по делото е представен нотариален акт № 107, том III, нот. дело № 402/2015 г. по описа на нотариус С.Ф., с който ответникът е учредил договорна ипотека върху процесния недвижим имот за обезпечаване на заем, отпуснат от „Банка ДСК“ ЕАД. Този нотариален акт съдържа извънсъдебно признание за притежаваното от него право на собственост. Въззивникът не е ангажирал доказателства, че се е разпоредил с имота преди или през процесния период.

Поради това правилен е изводът, че през процесния период ответникът е имал качеството на клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ЗЕ.

Позоваването на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ не обосновава извод за необходимост от индивидуално подписан договор между топлопреносното предприятие и всеки отделен собственик на имот в топлоснабдена сграда — етажна собственост. Разпоредбата урежда принципно договорния характер на продажбата на топлинна енергия, но не дерогира специалния режим на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ, съгласно който продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично известни общи условия, а клиенти са собствениците и титулярите на вещно право на ползване върху имотите в сградата.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия по чл. 150 ЗЕ, като писмената форма не е форма за действителност, а форма за доказване. ВКС приема още, че собствениците и титулярите на вещно право на ползване върху топлоснабдените имоти са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР и публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество те са страна по продажбеното правоотношение и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Същият извод следва и от Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда — етажна собственост се прилагат специалните разпоредби на ЗЕ, като същите не се дерогират от правилата на ЗЗП относно непоисканата доставка. Ето защо липсата на индивидуално подписан договор не изключва възникването на облигационна връзка между топлопреносното предприятие и собственика на топлоснабдения имот. Този извод се подкрепя и от Решение № 5/22.04.2010 г. по к.д. № 15/2009 г. на Конституционния съд, с което е отхвърлено искането за обявяване на противоконституционност на чл. 153, ал.

1 и ал. 6 ЗЕ. Конституционният съд приема, че сградната инсталация е обща част и собствениците в етажната собственост следва да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата .

Неоснователно е и позоваването на въззивника на Директива 2011/83/ЕС, Директива 93/13/ЕИО, Регламент 2006/2004 и Регламент 805/2004 като основания за недопустимост или неоснователност на предявените искове. Посочените актове на правото на Европейския съюз не дерогират специалната национална уредба на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ относно възникването на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда — етажна собственост. Съгласно тази уредба качеството клиент на топлинна енергия произтича от правото на собственост или вещното право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда, а продажбата се извършва при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР и влезли в сила по реда на чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите не изключва приложението на специалния режим на топлоснабдяване в сгради — етажна собственост. Отношенията по 3 доставка на топлинна енергия в такава сграда са обусловени от особеностите на общата сградна инсталация и от колективния характер на присъединяването към топлопреносната мрежа. Поради това не може да се приеме, че липсата на индивидуално изразена воля на всеки отделен собственик при всяко начисляване превръща доставката в непоискана по смисъла на потребителското право.

Неоснователно е и позоваването на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи. Съдът съобразява служебното си задължение да провери дали приложимите към спора клаузи от Общите условия създават значителна неравнопоставеност във вреда на потребителя. В случая обаче уважените главници не произтичат от клауза, която едностранно и необосновано разширява отговорността на клиента, а от специални законови разпоредби — чл. 150, чл. 153, чл. 139 и сл. ЗЕ, както и от извършеното дялово разпределение. Въззивникът не сочи конкретна приложена клауза от Общите условия, която да е неравноправна и чието отпадане би довело до недължимост на главниците за топлинна енергия и дялово разпределение. Доколкото претенциите за мораторна лихва са отхвърлени от първоинстанционния съд и липсва въззивна жалба от ищеца, доводите относно клаузите за падеж и забава не могат да обусловят по-благоприятен резултат за въззивника.

Регламент 2006/2004, на който се позовава въззивникът, урежда механизми за сътрудничество между националните органи, отговорни за прилагането на законодателството за защита на потребителите, и не съдържа материалноправно правило, което да изключва приложението на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ или да води до недължимост на процесните вземания. Неотносим е и Регламент 805/2004 относно европейското изпълнително основание за безспорни вземания, тъй като настоящото производство не е производство по издаване или удостоверяване на европейско изпълнително основание, а исково производство по чл. 422 ГПК, образувано след подадено възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение.