Решение № 3739 от 25.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3739 гр. Пловдив, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20235330113342 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 против Т. В. И., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди сключен договор за потребителски кредит от 31.03.2021 г., ведно с анекс № 1 от 02.07.2021 г. и анекс № 2 от 15.07.2021 г. Била отпусната сума от 1500 лева, платима ведно с договорна лихва. Било дължимо възнаграждение и за избрани доп. услуги – за услуга „фаст“ от 375 лева и за услуга „флекси“ от 900 лева.

Била погасена сумата от общо 1257,60 лева.

Поради преустановяване на плащанията и на осн. чл. 12.3 ОУ, вземанията били обявени за предсрочно изискуеми от 04.12.2022 г.

Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4378/29.06.2023 г. по ч.гр.д. № 9412/23 г. за неплатените суми от: 1223,43 лева – главница; 408,46 лева – договорна лихва за периода 15.12.2021 г. – 04.12.2022 г.; 265,59 лева – възнаграждение за закупена услуга „фаст“; 649,24 лева – възнаграждение за закупена услуга „флекси“; 160,19 лева – обезщетение за забава за периода 04.12.2022 г.

– 27.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на 1 заявлението в съда – 28.06.2023 г. до окончателното погасяване, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Моли за уважаването им. Претендира разноските в двете производства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди договорът да е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, при което на връщане подлежала само чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Съобразно задължителни указания на ПОС с Определение по в.ч.гр.д. № 45/24 г., VII гр.с., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение и исковете подлежат на разглеждане по същество. Възражението за недължимост е подадено в срок, исковете - също.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за потребителски кредит от 31.03.2021 г. с отпусната сума от 1500 лева, която е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 751/16.01.2025 г. – л.92-93/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Според договора е предоставена сума от 1500 лева, уговорена дог. лихва, фиксиран лихвен процент 41,00, ГПР – 48,86 %, после с анекси – 45,22 %, платим на месечни вноски, с общ размер на плащанията 3497,29 лева. Уговорено е и закупуването на доп. услуги – фаст и флекси – 375 и 900 лева.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 2

07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ответника доводи за недействителност на договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът приема, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо 3 по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Изискването на сочената норма е нарушено и с оглед допълнителната уговорка за дължимост на суми за възнаграждения за допълнителни услуги.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Услугите представляват действия по усвояване на кредита във времево 4 отношение и имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисиони за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, следва да се включат в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума от общо 1275 лева, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава допълнително възнаграждение и то в значителен размер – равен почти на кредита. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв, след като стойността само на допълнителното плащане представлява 85 % от предоставения кредит, а с включването на сумите в ГПР – неговият размер става 153,38 % - виж ССЕ.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен.

Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита.

За пълнота – търсеното договорно възнаграждение е недължимо, освен съгл. чл.

23 ЗПК и поради нищожност на клаузата за начисляването му.

При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.