Решение № 1932 от 31.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1932 гр. София, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100507012 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20025028 от 28.03.2022 г., постановено по ГД № 5140 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 75 гр. с.:

- е отхвърлен предявеният от Р. С. П., ЕГН ********** срещу Главна дирекция „Борба срещу организираната престъпност“, ЕИК 129010659 иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за сумата от 4320,00 лв., представляваща левова равностойност на полагащата се на ищцата и неосигурена от ответника храна за периода от 01.02.2017 г. до 01.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 31.01.2020 г., до окончателното изплащане на сумата;

- Министерство на вътрешните работи, ЕИК 000695235 е осъдено на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР да заплати на Р. С.

П., ЕГН ********** сумата от 4320,00 лв., представляваща левова равностойност на полагащата се на ищцата и неосигурена от ответника храна за периода от 01.02.2017 г. до 01.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 31.01.2020 г., до окончателното изплащане на сумата.

Решението е обжалвано в срок от Министерство на вътрешните работи (МВР). Въззивникът излага доводи, че решението на СРС е недопустимо, а при условията на евентуалност и неправилно. Излагат се съображения, че първоинстанционното решение е недопустимо, доколкото МВР не е 1 процесуално легитимирано да отговаря по предявените искове, респ. процесуалната легитимация е абсолютна предпоставка за упражняване правото на иск. Излагат се подробни съображения и относно неоснователността на исковата претенция.

Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност отменено и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Главна дирекция „Борба срещу организираната престъпност“ (ГДБОП), с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

От Р. С. П. е постъпила насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска срещу ГДБОП, като излага подробни съображения за основателността на исковата претенция срещу този ответник. Ето защо моли решението в частта, с която е осъдено МВР да бъде потвърдено, а в условията на евентуалност въззивната инстанция да уважи исковата претенция срещу Главна дирекция „Борба срещу организираната престъпност“.

В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от ГДБОП, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираните въззивна жалба и насрещна въззивна жалба са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирани лица и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледани по същество, жалбите са основателни, респективно обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е уважен искът срещу МВР и неправилно в частта, с която е бил отхвърлен иска срещу ГДБОП, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като 2 по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Предявени са главен иск по чл. 181, ал. ЗМВР срещу ГДБОП и евентуален иск по чл. 181, ал. ЗМВР срещу МВР .

Основателността на исковата претенция по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: ищецът в исковия период да е имал качеството служител на МВР, респ. че е от категорията лица, имащи право на храна или левовата й равностойност по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, а именно служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – държавен служител. Установяването на тази предпоставки е било в тежест на ищеца.

В тежест на ответника е било да установи положителния факт на плащането на дълга.

В отношенията между страните във въззивното производство са налице два спорни въпроса – кой е процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове и дали ищцата като служител на ГДБОП по смисъла на чл.

142, ал. 1, т. 2 ЗМВР има право на безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР.

В отношенията между страните е безспорно, а и от представените писмени доказателства – Заповед № 8121К-916/02.02.2017 г., издадена от Министъра на вътрешните работи, се установява по категоричен начин, че в исковия период ищцата е била служител на ГДБОП по смисъла на чл. 142, ал.

1, т. 2 ЗМВР, заемайки длъжността „Главен експерт“ в сектор „Международно сътрудничество“ към ГДБОП – МВР. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. д. № 1/2024 г., на ОСГК на ВКС държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

3

В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 61, ал. 2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Цитираната разпоредба е приложима по аналогия и при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго такова (в посочения смисъл – Решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV ГО; и др.). В настоящия случай орган по назначението на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а предприятието, в което ищецът е заемал длъжност в исковия период, е ГДБОП. Съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР Главните дирекции, областните дирекции, дирекция „Миграция“, дирекция „Международни проекти“, дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, дирекция „Комуникационни и информационни системи“, Академията на МВР и Медицинският институт са юридически лица. Предвид изложеното на първия въпрос следва да се отговори, че процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск е главният ответник – ГДБОП.

Със заповеди № 8121з-58/09.01.2017 г., № 8121з-44/16.01.2018 г., № 8121з-1716/28.12.2018 г. и № 8121з-1464/31.12.2019 г. на основание чл. 181, ал. 4 вр. с ал. 1 ЗМВР министърът на вътрешните работи е определил на служителите от МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР през 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г. левовата равностойност на храната в размер на 120 лв. месечно. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т. 1/; държавни служители /т. 2 и лица, работещи на трудово правоотношение /т. 3/. От събраните доказателства се установи, че през процесния период страните по делото са били обвързани от служебно правоотношение, като ищецът е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за 4 държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл.

1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него. Настоящият съдебен състав счита, че цитираната разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 доколкото не са налице изрични норми, които да изключат приложението й по отношение на тези служители. Съгласно чл.

181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност. В цитираната норма не е предвидено изключение на определена категория служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители, какъвто е и ищецът. Обстоятелството, че в чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР и по § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР не променя този извод, тъй като законът не е делегирал на министъра на вътрешните работи да определя кои служители следва да получават храна или парична равностойност, респ. да ограничи кръга на работещите с право да получат храна или парична равностойност, а само да определи условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1- 3 ЗМВР /ал. 4 на чл.

181 ЗМВР/. Дори да се приеме, че е налице противоречие между разпоредбата на чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и специалния ЗМВР, то следва да се приложи разпоредбата на нормативния акт от по-висока степен, т. е. чл. 181, ал. 1 ЗМВР. На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената разпоредба, следва да бъдат съобразени и принципите на управление на държавната служба в МВР и най вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо другите служители на МВР, които са назначени по трудово, респ. по служебно правоотношение по ЗМВР. Не би отговаряло на принципите и духа на закона тълкуване, при което за сходни 5 длъжности на лицата по трудови правоотношения се осигурява храна или се изплаща левовата равностойност, а на тези по служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – не. Нещо повече, според § 69 от ПЗР на ЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. / служебните правоотношения на държавните 3 служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР, и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образоване, с изключение на тези от Медицинския институт на МВР и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане на този закон в сила. Следователно, на служителите, чиито правоотношения по силата на закона се преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също се дължи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, или – изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова следва да бъде разрешението и при сключването на служебно правоотношение по чл.