Решение № 4180 от 20.08.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4180 гр. Пловдив, 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20255330116125 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Х. П. против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № ******, както и Анекс към него с № ****** от 20.03.2024г, сключен между страните.

В срока за отговор на исковата молба „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877 е предявил против Т. Х. П. насрещни осъдителни искове – главен с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 56,00 лв. – незаплатена главница по договор за паричен заем № ******* и Анекс № ********* към него, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск – 06.01.2026 г., до окончателното заплащане на задължението и евентуален с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.

23 ЗПК. Този иск е предявен за разглеждане при условие на уважаване на предявения от ищеца иск за недействителност на договора.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е сключен договор за потребителски кредит № ********, придружен от Анекс № ******* от 20.03.2024 г., по силата на който на ищцата е била отпусната сумата в размер на 5000 лева. Счита се, че процесният договор и сключеният към него Анекс са нищожни на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Излагат се аргументи за неправилно изчисляване на ГПР по договора, водещи до нарушаване на императивни разпоредби на закона. По конкретно – твърди се, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действително приложения, тъй като не включвал всички разходи по кредита, а именно предвидените такси и неустойки.

Това нарушение водило да нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Според ищцата при забава кредиторът имал право единствено на лихва върху неплатената сума за периода на забавата, но не и да начислява допълнителни суми под формата на „застраховка“.

Твърди и че заемодателят не е предоставил необходимата преддоговорна информация за взимане на информирано решение за сключването на договора.

Предвид изложеното, моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове.

Твърди се, че на 11.10.2023 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *********, а на 20.03.2024 г. предоговорили правоотношенията си като сключили Анекси № ********* към посочения договор, съгласно който е рефинансирано задължението на кредитополучателя по договора. Съгласно анекса кредитополучателя получил заем в размер на 5000 лева. Договорът бил сключен чрез средствата за комуникация от разстояние като е описана цялата процедура по сключването му. Оспорва наведените доводи за нищожност на договора. Договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и при изчисляване на ГПР не било допуснато нарушение, като бил изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК и неговият размер бил в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че задължението за неустойка не е разход, който следвало да се включи в ГПР. Твърди, че в анекса не са посочени взетите предвид допускания, доколкото в случая ГПР е неизменен - формиран бил единствено от възнаградителна лихва, която не се променя, поради което не са посочени взетите предвид допускания, доколкото такива няма. Спазени били и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Нямало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото ГПР /който включвал единствено възнаградителна лихва/ бил в допустимия от закона размер. Излага още, че клаузите на договора били индивидуално уговорени и че потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото задължение. Освен това имал право на отказ в 14-дневен срок, в случай, че прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни условия, което той не бил упражнил.

Предвид изложеното, моли предявеният иск да бъдат отхвърлен. Претендира разноски.

В насрещната искова молба ищецът по насрещния иск „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД твърди, че по силата на сключения между страните договор е превел в полза на длъжника сумата в размер от 5000 лв. срещу насрещното задължение на последния погаси задължението си с десет 30-дневни вноски, като общият срок за погасяване е от 20.03.2024 г. до 20.01.2025 г. и при условията договорени между страните. Длъжникът бил в забава, тъй като, въпреки настъпването на падеж на погасителните вноски, кредитополучателят не е заплатил изискуемите суми. Въз основа на изложеното и позовавайки се на чл. 11, б. А от Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с настоящата искова молба обявява Анекс № ******** към Договор за потребителски кредит № ****** за предсрочно изискуем. Твърди, че при обявяване на кредита за недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК, като предявява насрещен иск за сумата от 56 лв., представляваща чистата остатъчна стойност на кредита. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените за разглеждане насрещни осъдителни искове.

В законоустановения за това срок по чл. 131 ГПК ответната страна по насрещната искова молба – Т. Х. П., е депозирала отговор на насрещната искова молба, в който твърди, че остатъкът от главницата по процесния договор е погасен. Поддържа искането си за обявяване на недействителността на процесния договор, поради неправилно изчисления размер на ГПР. С оглед на изложеното иска да бъде отхвърлен предявеният насрещен иск като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че на 11.10.2023 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и Т. Х. П. е сключен Договор за потребителски кредит № ********, а на 20.03.2024 г. е сключен Анекс № ****** към този договор. Не се спори също така, че договорът е сключен от разстояние, чрез електронна заявка, електронен профил и приемане на договорните документи.

2

С приложение № 1 към анекс № ******* към договор за потребителски кредит № *******, заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 5000 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 20.01.2025 г., с годишен лихвен процент по заема – 45,27 %, ГПР – 65 % и общ размер на всички плащания – 6245 лева.

С приложение № 4 към договора за потребителски кредит № *******, се предвижда такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване в размер на 150 лева, платима разсрочено с вноските по погасителния план по договора.

С приложение № 5 към договора за потребителски кредит № *******, е предвидено обезпечение на кредита чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер на 12,99 лева средно на ден, а според приложения погасителен план тя е в общ размер на 3975 лева, също платима разсрочено с вноските по погасителния план по договора.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за потребителски кредит № ******, Анекс № *********** от 20.03.2024 г., приложения № 1, 4 и 5 към него, както и погасителен план. Приети са още СЕФ и Общите условия по кредита . Представено е и доказателство за заплатен от ответника по насрещния иск остатък от дължимата главница по договора в размер на 56 лева.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Сключеният между страните договор има характеристиката на договор за потребителски кредит, съгласно изискванията на чл. 9 ЗПК. Потребителските кредити се ползват със засилена защита от закона чрез особен кръг от императивни норми за тяхното съдържание. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита арг. чл. 23 ЗПК.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП) – 45,27 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в т. 8 от приложение № 1 към анекса по договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на 6245,00 лева и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 от приложение № 5, предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери 3 отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 65 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, което обстоятелство не се оспорва от ответника, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.