Решение № 4692 от 14.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4692 гр. Пловдив, 14.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330100453 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Е. Т. против „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 491,35 евро (с левова равностойност от 961 лв.), получена без основание по Договор за потребителски паричен кредит № **** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит № **** г., по силата на който е предоставена в заем сумата от 2000 лв., при годишен лихвен процент от 50 % и ГПР от 62,56 %, със срок за издължаване 3 месеца, като крайният падеж е на 18.08.2025 г. Релевира възражение за нищожност на клаузата на чл.3, ал.2, т.4 от договора поради противоречие със закона – нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като ГПР от 62,56 % надвишавал пет пъти размера на законната лихва в страната. Сочи, че съгласно чл.6 от договора, кредитополучателят следвало да предостави на кредитора гаранция относно изпълнението на договора, представляваща банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на солидарно с кредитодателя за изпълнение на задълженията по кредита. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в 14дневен срок, съгласно чл.13, ал.5 от договора, кредитополучателя дължал неустойка в размер на 792,06 лв., като по този начин задължението по договора възлизало на сумата от общо 2961 лв. Поддържа, че клаузите, предвиждащи уговорената неустойка били нищожни поради противоречие с добрите нрави, като същата водила до скрито оскъпяване на кредита. Поради това намира, че неустойката е загубила присъщите си функции, което я правило нищожна клауза и това водело до нищожност на договора за кредит. Сочи, че изплатил задълженията си по потребителския договор, поради което претендира връщане на платените суми над главницата. С уточнителна молба вх. № **** г., постъпила след указания за нередовност на исковата молба, ищецът е заявил, че не поддържа иска за признаване за установена недействителността на процесния договор. Предвид изложените твърдения предявява осъдителния иск, моли за неговото 1 уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Кредирект“ ЕООД е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск.

Намира, че липсва правен интерес от предявяване на иска, тъй като вземанията по договора били изцяло погасени. Прави искане за обединяване към настоящото дело на гр.д. № *** г. на РС-Пловдив, което има за предмет различен договор за кредит, но ищецът навежда същите аргументи за недействителност, евентуално да не се присъждат разноски за повече от едно производство. Поддържа, че са съобразени всички законови изисквания на ЗПК, както и тези на ЗПФУР. Счита, че уговорената неустойка не следвало да се включи в ГПР. Сочи, че ищецът имал право в 14-дневен срок да се откаже от договора, като неустойката е начислена едва на 15 ден от сключването на договора. Посочва, че ищецът е сключвал множество договори, които съдържали уговорка за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, като по този начин се създали трайни отношения между страните, било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора. Оспорва размера на предявения осъдителен иск, като прилага справка за извършени плащания.

Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за потребителски кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за потребителски кредит е действителен.

По безспорните между страните обстоятелства:

По делото се установява, а и страните не спорят по отношение на факта, че между тях в сключен процесният договор за обезпечен потребителски кредит № *** г., по силата на който са предоставени на ищцата заемни средства в размер на 2000 лв., с фиксиран лихвен процент по заема 50 % и ГПР – 62,56 %. Предоставеният заем следвало да се върне на три погасителни вноски всяка в размер на 722,98 лв., с окончателен падеж на 18.08.2025 г. Общата сума за погасяване била в размер на 2168,94 лв. Не е спорно също така, че съгласно чл.6 от договора страните са уговорили договорът за кредит да бъде обезпечен с поръчител – едно или две физически лица, всяко от които отговаря на следните кумулативно предвидени условия: 1) при един поръчител, осигурителният доход да е в размер на не по-малко два пъти размера на минималната работна заплата за страната, при размер на кредита до 2000 лв., а при размер на кредита над 2000 лв. – не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата; 2) при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не по-малко от размера на минималната работна заплата за страната, при размер на кредита до 2000 лв., а при размер на кредита над 2000 лв. – не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата; 3) поръчителите да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; 4) да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; 5) да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от редовен по активни задължения. Клаузата на чл.13, ал.5 от договора предвижда, че при неизпълнение на задължението по предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство или ако то не отговаря на посочените изисквания, в 14-дневен срок от сключване на договора потребителят дължи неустойка в размер на 792,06 лв., която е дължима в пълен размер от деня на изтичане на уговорения срок за предоставяне на обезпечението. В клаузата на чл.13, ал.7 изрично е посочено, че неустойката е вземане на кредитора различно от главницата и лихвата и 2 не се включва при изчисляване на годишния процент на разходите.

Не е спорен и фактът на заплащане на сумите от страна на ищеца, в който смисъл е представеното от ответника извлечение за извършени плащания (л.89 от делото), съгласно което заплатените по договора суми са в общ размер от 2200,23 лв., от която сума 10 лв. – такса, 144,67 лв. – неустойка, 45,56 лв. – лихва и 2000 лв. главница.

Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения и основателността на претенцията за връщане на платените без основание суми.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в чл.3, ал.2, т.4 от договора годишен процент на разходите в размер на 62,56 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР, което би довело до недействителност на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като 3 годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:

1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;

2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;

3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.