Решение № 43 от 04.03.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Варна, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Д. Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20263001000023 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на Д. Р. М., ЕГН **********, чрез адв.Ж. Г., срещу решение № 381/07.10.2025г., постановено по т.д.№158/2025г. по описа на ВОС, с което съдът е отхвърлил предявените от Д. Р. М. срещу ЗД"БУЛ ИНС"АД, ЕИК 831830482, гр.София, искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, вр. чл.429, ал.3 КЗ, за осъждане на дружеството да заплати на ищцата сумата от 80 000 лв. /равняваща се на 40 903,35 евро/, представляващи обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейната сестра С. С, ЕГН **********, починала на 02.08.2020г., в резултат на ПТП, настъпило на 02.08.2020г . в гр.Варна, по вина на водача на л.а. „Тойота”, модел „Хайлендър“, с ДК № ХХ ХХХХ ХХ, С.

Д. Ф., при наличие на валиден към момента на застрахователното събитие договор за застраховка „Гражданска отговорност” с ответното застрахователно дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяване на застрахователя – 10.01.2025г. до окончателното й изплащане, както и е извършил разпределение на разноските по делото.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, като постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Голяма част от доводите на пострадалата са останали несъобразени от съда, а събраните по делото гласни и писмени доказателства са интерпретирани едностранчиво. Излагат се съображения за неправилност на извода на съда за неоснователност на исковата претенция поради липса на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и загиналата й сестра. Твърди се, че събраните по делото гласни и писмени доказателства, включително изготвената СПхЕ, доказват точно обратното, а именно съществуването на една изключително дълбока връзка и 1 близост между ищцата и сестра й, характеризирана като хармонична и изпълнена с любов и разбирателство, надхвърлящи обичайните за българското общество, респ. доказани се явяват и преживените от ищцата болки и страдания от загубата на сестра й. Независимо от изложеното, въззивникът излага съждения за противоречие на първоинстанционното решение с европейското законодателство, в частност с разпоредбите на чл.2, т.1, б.а.) от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Счита, че по силата на общностното право и задължителното му приложение от националния съд, с превес над националното законодателство, в частност посочената директива за защита на жертвите на престъпления, дори да не е била налична връзка между сестри надхвърляща обичайната характерна за българското общество, дори наличие на обикновена, хармонична и изпълнена с обич връзка между двете сестри, е достатъчно да обуслови присъждане на обезщетение на ищцата като жертва от престъплението. Намира за неоснователно възражението на ответника по иска за активната легитимация на ищцата, позовавайки се на ТР №1/2016г., постановено по ТД № 1/2016г., по описа на ОСНГТК на ВКС, с което е разширен кръгът на посочените в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, предвиждайки се изключение за всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания.

По отношение на претендирания по чл.52 ЗЗД размер въззивникът се позовава на Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 вр. с приложение на лимитите на застрахователните обезщетения и посочените суми в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983г. Твърди, че поради това определените с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) лимити на застрахователните обезщетения са неприложими към настоящия случай. Цитира относима съдебна практика. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск за обезвреда на претърпените от Д. Р. М. неимуществени вреди. Претендира се и присъждане на съдебно-деловодни разноски по делото, в т.ч. адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор само от насрещната страна ЗД"БУЛ ИНС"АД, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна с подробно изложени съображения за това. Претендира се съдът да остави въззивната жалба без уважение като неоснователна и необоснована, респ. да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на разноски.

Не е постъпил писмен отговор от конституирано трето лице-помагач на страната на ответника С. Д. Ф..

В съдебно заседание въззивникът, чрез преупълномощения адв.Бончев, поддържа жалбата на изложените основания.

Въззиваемата страна не изпраща представител, редовно призована, но поддържа оспорването на жалбата в докладвана писмена молба, чрез пълномощника си адв.С..

Третото лице помагач С. Ф. не изразява становище по жалбата.

За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството пред ОС-Варна е образувано по искова молба на Д. Р. М. от гр.Варна, срещу “Застрахователно дружество Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, гр.София, за осъждане на ответника да заплати сумата от 80 000 лева, представляваща обезщетение за обезвреда на претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра С. С, ЕГН **********, починала на 02.08.2020 г. вследствие ПТП, настъпило на 02.08.2020г. в гр.Варна, на ул.“Пискюлиев“, посока Аспарухов мост, по вина на водача на л.а. „Тойота”, модел „Хайлендър“ с ДК № ХХ ХХХХ ХХ, С. Д. Ф., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяване 2 на застрахователя – 10.01.2025г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че за описаното по-горе ПТП, по отношение на деликвента е налице постановена присъда по НОХД № 435/2022г. по описа на ВОС, НО, влязла в сила на 11.12.2024г. Отговорността на ответника се обосновава с наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” за водача на автомобила, причинил ПТП. Твърди се, че повече от четири години след инцидента ищцата не може да се възстанови психически от загубата на сестра си, с която са били в много близки отношения. Излага, че приживе двете сестри са били в изключително близка житейска и емоционална връзка, тъй като пострадалата е отглеждала ищцата, възпитавала я по време на нейното отрастване и ищцата е била изцяло поверена на нейните грижи. Твърди се, че починалата е била морална опора за ищцата в личностното й формиране. Загубата на толкова значим човек в живота на ищцата е породило значителни морални болки и страдания, които са актуални и понастоящем. Твърди, че порази преживяната загуба у нея се е създала тревожност и несигурност занапред. Твърди се подадена застрахователна претенция на 10.01.2025г., по която застрахователят се е произнесъл с отказ.

Ответникът, по реда на чл. 367 ГПК, поддържа доводи за неоснователност на иска.

Признава наличието на валидно застрахователно правоотношение към момента на ПТП и предявяване на застрахователната претенция на 10.01.2025г. Оспорва активната материална легитимация с твърдения, че не е налице предвиденото в ТР 1/2016г. на ВКС изключение за присъждане на обезщетение на лице от по-широкия семеен кръг. Оспорва наличието на трайна и дълбока емоционална връзка, в частност, че ищцата е била отглеждана от сестра си, както и настъпване на сериозни като интензитет и продължителност морални вреди.

Възрастовата разликата между двете сестри е 6 години. Родителите на ищцата са преживели дъщеря си С, като майка им е починала 18 дни след нея. Твърди, че неимуществените вреди са недоказани, а размерът на обезщетението е прекомерен. Релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат с твърдения, че пострадалата в качество на пешеходец е пресичала на нерегламентирано за целта място, в тъмната част на денонощието, с тъмни дрехи, а в условията на евентуалност е навлязла рязко и изненадващо на пътното платно, без да съобрази с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и тяхната скорост, евентуално е удължила ненужно времето за пресичане, а евентуално е спряла без необходимост на пътното платно, като с това е нарушила задълженията си по чл.108, чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Твърди се, че съгласно мотивите на присъдата е установено, че към момента на ПТП пешеходката е била с 2.3 % промила алкохол в кръвта, което следва да бъде преценено в контекста на задължението й по чл.113, ал.2, вр. чл.1, т, 1 от ЗДвП.

Прави се искане за отхвърляне на иска, а евентуално за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение на основание чл.51, ал.2 от ЗЗЗД наполовина поради значителния принос на пострадалата. Оспорва се претенцията за законна лихва като погасена по давност за периода до 17.03.2022г.

Депозиран е отговор на третото лице – помагач С. Д. Ф., в който се израза становище за допустимост, но неоснователност на иска, поради липса на активна материална легитимация на ищцата. Прави се искане за отхвърляне на иска, а в условията на евентуалност за намаляване размера на обезщетението при съобразяване възраженията за съпричиняване - с твърдения за пресичане на пешеходката на нерегламентирано за целта място, несъобразяване с останалите пътни превозни средства и разстоянието до тях, движение в забранен за пешеходци участък, внезапно и неочаквано навлизане на пътното платно и поставяне в състояние да не може да изпълни задължението си по чл. 113, ал. 2, вр. ал.1, т.1 от ЗДвП посредством превеждането си в състояние на алкохолно опиянение. Поддържа се и възражение за погасяване по давност на претенцията за законна лихва за периода от датата на ПТП 02.08.2020 до 13.03.2022г.

3

Въззивният съд, въз основа на твърденията, доводите и възраженията на страните, в пределите на въззивното обжалване, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

При преценка редовността на жалбата съдът констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на интерес от обжалването и се преценява като допустима. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е надлежно администрирана от първоинстанционния съд.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по отношение на правилността е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

В случая, поради отхвърлянето на иска, първоинстанционното решение е предмет на обжалване изцяло.

Страните не правят нови доказателствени искания. Няма оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които следва да бъдат отстранени от въззивния съд. Не се налага и служебно събиране на доказателства или даване указания на страните за предприемане на процесуални действия за доказване на факти и обстоятелства, релевантни за приложение на императивни правни норми.

Във въззивното производство застрахователят не оспорва наличието на валидно правоотношение по риска ГО на автомобилистите спрямо деликвента С. Ф.. Не се оспорва подаването на застрахователна претенция от увредената ищца на 10.01.2025г., по която е бил постановен отказ от страна на ответното дружество. Не се оспорват обстоятелствата по настъпилата смърт на С. С, сестра на ищцата, при ПТП на 02.08.2020г., по описания механизъм. В тази връзка съдът съобразява и постановената присъда по НОХД №435/2022г. на ОС-Варна, НО, която съгласно чл.300 ГПК се ползва със задължителна сила относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед постановената присъда, предмет на преценка относно вината за ПТП, би могло да бъде единствено съпричиняването от страна на пострадалата С., не и вината на деликвента С. Ф..