Решение № 4579 от 28.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4579 гр. София, 18.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Яна Борисова при участието на секретаря Снежана П. Тодорова като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100512586 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 9.08.2021 г., постановено по гр. дело № 6454/ 2014 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 123 състав, А. Д. Н. /ЕГН **********/ е осъдена да заплати на „Л.К. С.Л.“ ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ на основание чл.345, ал.1 ТЗ вр. чл.232, ал.2, предл.1 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 1 219.28 евро- дължима цена по Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г., представляваща неплатени лизингови вноски за ползване на автомобил марка „Пежо“, модел „207“ с ДК № *******, за периода от 01.01.2013 г. до 02.09.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 7.02.2014 г. до окончателното й изплащане; на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. раздел VII Б, т.12, изр.4 от Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г. сумата 1 217.68 евро- неплатени лизингови вноски по договора за периода от м.09.2013 г. до м.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 7.02.2014 г. до окончателното й изплащане; на основание чл.92, ал.1 ЗЗД вр. раздел IV, т.6.1 от Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г. сумата 1 569.82 евро- неустойка за забава върху неплатените лизингови вноски за периода на забавата от 14.01.2013 г. до 02.09.2013 г.; а също и сумата 1 476.79 лв.разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 ГПК, и сумата 196.56 лв.- юриск. възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете. Предявеният от „Л.К. С.Л.“ ЕАД срещу А. Д. Н. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД вр. раздел IV, т.6.1 от Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г. е 1 отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 1 569.82 евро до пълния предявен размер от 1 639.93 евро и за периода от 08.01.2013 г. до 13.01.2013 г. /вкл./.

Постъпила е въззивна жалба от А. Д. Н. /ответница по делото/- чрез назначен от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му в обжалваната част и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете като неоснователни.

Въззиваемата страна „Л.К. С.Л.“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно: в обжалваната част, в която е уважен предявеният от „Л.К. С.Л.“ ЕАД- гр. София срещу А. Н. иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 1 569.82 евро- мораторна неустойка по т.6.1 от раздел IV на Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г., дължима за периода 14.01.2013 г.- 2.09.2013 г., в частта, в която е уважен искът по чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 303.22 евро /горница над сумата 914.46 евро до пълния предявен размер от 1 217.68 евро/- обезщетение за ползване на лизинговата вещ след прекратяване на лизинговия договор, и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски, и следва в тази част да бъде отменено. В останалата обжалвана от ответницата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

Предявеният от „Л.К. С.Л.“ ЕАД срещу А. Н. осъдителен иск по чл.345 ТЗ за присъждане на неплатени лизингови вноски е основателен, а искът по чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на лизинговата вещ след прекратяване на лизинговия договор е частично основателен.

2

Според приложения по делото Договор за лизинг № 19643/ 22.02.2010 г., валидно обвързващ страните /автентичността му не е оспорена от ответницата/, дружеството- лизингодател се задължило да придобие в собственост и да предостави за ползване на ответницата А. Н.- лизингополучател, лек автомобил /марка „Пежо 207“ с ДК № *******/ срещу задължение на последната да заплаща възнаграждение за ползването, възлизащо на общо 7 620.30 евро /с включен ДДС/, без плащането на първоначална вноска, при разсрочено плащане на посоченото лизингово възнаграждение на 50 равни месечни вноски от по 152.41 евро всяка /съобразно уговореното в двустранно подписан погасителен план/, чиято изискуемост настъпва на 5- то число на съответния месец. Договорено е между страните, че лизинговите вноски се състоят от главница и лихва и се заплащат ежемесечно на датите, посочени в погасителния план, като лихвата се изчислява върху остатъчната главница по погасителния план. Съгласно клаузата на т.6.1 от раздел IV на лизинговия договор, „в случай на забава от страна на лизингополучателя с повече от пет дни, той дължи „обезщетителна неустойка в размер на 1 % върху дължимото плащане за всеки ден забава, считано от първия работен ден след петия“.

Договорът за финансов лизинг, какъвто е сключен между страните по делото /чл.342, ал.2 ТЗ/, е по правната си същност консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, при чието сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните.

Предаването на вещта- предмет на договора, и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не са включени във фактическия му състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне изискуемостта на задължението за плащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта- предмет на лизинговия договор.

Основни задължения на лизингодателя са да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на уговорения срок и да прехвърли правото на собственост върху вещтапредмет на договора /при осъществяване на предпоставките за това/, а за лизингополучателя се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай, че не упражни правото да придобие собствеността върху нея.

Установява се при съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства /лизингов договор от 22.02.2010 г.- т.2 от Раздел V; споразумение от 22.02.2010 г., сключено между ищеца и предходния ползвател на автомобила /лизингополучател/- З.

Фадлиева; и експертно заключение на съдебно- счетоводна експертиза, съдържащо 3 констатации за извършени плащания по договора до лизингова вноска № 34, вкл./, че вещта- предмет на процесния договор за финансов лизинг, е била предадена от лизингодателя на лизингополучателя в състояние, годно за уговореното между страните употребление. При изпълнение на престацията за предаване на лизинговата вещ правното задължение на лизинго-получателя за плащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо, като всяка от разсрочените от страните 50 лизингови вноски става изискуема при настъпване на уговорения в лизинговия договор падеж- на 5- то число на съответния месец.

С нотариална покана от 15.08.2013 г., връчена на 28.08.2015 г., ищецът поканил ответницата Н. /лизингополучател/ да заплати в 3- дневен срок от получаване на поканата просрочените задължения по договорa за финансов лизинг, като уведомил същата, че при неизпълнение в посочения срок сключеният помежду им договор ще се счита „едностранно прекратен по нейна вина“ на основание т.1 от Раздел ІХ на договора.

Съгласно направеното в поканата изявление лизингодателят е развалил договора, считано от деня, следващ срока за доброволно плащане, като правното действие на волеизявлението за разваляне на договора /чл.87 ЗЗД/ е настъпило, предвид установеното по делото виновно неизпълнение на задължението от страна на длъжника, за което последният носи отговорност, и изправност на кредитора. Не е спорно в случая, че лизингополучателят е преустановил плащането на дължими лизингови вноски през м.01.2013 г., т.е. от този момент има положението на неизправна страна по договора. Развалянето на договора за лизинг няма обратно действие, доколкото задълженията по същия имат периодичен характер- арг. чл.88, ал.1 ЗЗД, поради което и лизингополучателят дължи изпълнение на задълженията за плащане на вноските, такса обслужване и всички разходи за ползване на лизинговата вещ, които са били изискуеми към релевантната дата- 2.09.2013 г.

Не се твърди от страните по делото лизинговата вещ- лек автомобил „Пежо 207“, да е била върната от лизингополучателя на лизингодателя, поради което и с оглед настъпилите последици на разваляне на договора, Н. дължи плащане както на неплатените до 2.09.2013 г. лизингови вноски- в размер на 1 219.28 евро общо, така и обезщетение за ползването на лизинговия автомобил след 2.09.2013 г. до датата на подаване на исковата молба /7.02.2014 г./- в размер на 914.46 евро общо.

Лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползването- съгласно нормата на чл.342, ал.2 ТЗ, в отклонение от която не са направени уговорки между страните по договора. Към датата на предявяване на исковете- 7.02.2014 г., неплатени от лизингополучателя са били вноските от лизинговото възнаграждениепредмет на заявената претенция, чиито падежи са настъпили през периода от 5.01.2013 г. до 5.08.2013 г. /вкл./- 8 бр. лизингови вноски по 152.41 евро или общо 1 219.28 евро, 4 която сума правилно е присъдена с обжалваното решение.

При предсрочно прекратяване на договора за лизинг- в двете му разновидности /оперативен и финансов/, и връщане на лизинговата вещ, включително поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за плащането на лизингови вноски, всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор. В този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към датата на прекратяване на договора, не се дължат на лизингодателя, поради прекъсване на договорното правоотношение. Вероятната опасност от накърняването на определеното благо, в случая неплащането на лизинговите вноски, отпада за периода след прекратяване на договора за лизинг и връщане на вещта /автомобила/ на лизингодателя /в този смисъл Решение № 112/ 15.01.2015 г. по т.д.№ 2936/ 2013 г. на ВКС, ТК, II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.

Тъй като в случая, въпреки прекратяване на лизинговия договор ответницата не е върнала лизинговата вещ /не се твърди, нито доказва връщането й на ищеца/, съобразно разпоредбите на чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД дължи да ищеца плащане на обезщетение за ползването й за периода 2.09.2013 г.- 7.02.2014 г. /дата на подаване на исковата молба/, възлизащо на сумата 914.46 евро общо, според приетото по делото като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено заключение по изслушаната в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза.

Доказателства ответницата да е извършила плащания на горе-посочените 8 бр. лизингови вноски /от 35- та до 42- ра вкл./ или да е върнала лизинговата вещ преди подаване на исковата молба не са представени по делото, поради което и правилно горепосочената изискуема част от лизинговата цена по договора и обезщетението за ползване- до размер на сумата 914.46 евро, са присъдени на ищеца с обжалваното решение. В останалата част, в която на ищеца е присъдена горницата над сумата 914.46 евро- обезщетение за ползване на лизинговата вещ, до пълния предявен размер от 1 217.68 евро /разлика от 303.22 евро/, искът по чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.