Решение № 3788 от 17.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3788 гр. София, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100512460 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.09.2022 год., постановено по гр.дело №17908/2022 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, е признато за установено по предявените от Г. Л. Д. срещу „Е.М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 6 950.74 лв., представляваща задължение по договор за кредит №LD1102510195 от 21.01.2011 год., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2014 год. до окончателното изплащане, 304.83 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 29.12.2012 год. до 14.05.2014 год., 865.72 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.12.2012 год. до 14.05.2014 год., както и 162.43 лв. – разноски за държавна такса и 617.10 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист по гр.дело №26393/2014 год. по описа на СРС и е образувано изпълнително дело №20208510400739 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 356.10 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Е.М.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил приел, че последното валидно изпълнително действие било извършено на 27.06.2014 год., като на 27.06.2016 год. изпълнителното дело било прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Вземанията били погасени с изтичането на петгодишна погасителна давност на 27.06.2019 год., като извършените изпълнителни действия след датата на 1 перемпцията на изпълнителното дело не можели да прекъснат давностния срок. СРС не бил отчел обстоятелството, че с молбата за образуване на процесното изпълнително дело взискателят бил поискал извършването на изпълнителни действия, както и че към момента на образуване на първото изпълнително дело било в сила ППВС №3/1980 год. Последното било загубило силата си от момента на постановяването на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело №2/2013 год., ОСГТК, поради което и следвало да се приеме, че погасителната давност в частност изтичала на 26.06.2020 год. Освен това перемпцията по изпълнителното дело била без значение – в този смисъл Решение № 37 от 24.02.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1747/2020 год., ІV г. о., ГК. Единствената правна последица от настъпилата перемпция била, че съдебният изпълнител бил длъжен да образува новото искане на взискателя в ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото било прекратено по право. На 06.07.2016 год. ответникът бил поискал извършването на опис на недвижими имоти на длъжника, поради което и давността била прекъсната, независимо от това, че не били предприети изпълнителни действия от страна на частния съдебен изпълнител – Решение № 127 от 12.07.2022 год. на ВКС по гр.дело № 2884/2022 год., ІІІ г. о., ГК. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Г. Л. Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че с образуването на изпълнителното дело и изпращането на покана за доброволно изпълнение на длъжника на 27.06.2014 год. била започнала да тече нова петгодишна давност. В периода от 27.06.2014 год. до 27.06.2016 год. нито били искани, нито били извършвани същински изпълнителни действия, поради което и на 27.06.2016 год. било настъпило прекратяване по право на изпълнителното дело. След тази дата всички действия се считали за неизвършени и не можело да прекъснат давността. Спирането на изпълнителното дело през 2015 год. не рефлектирало върху двугодишния срок за настъпване на перемпцията. Молбата на взискателя от 06.07.2016 год. била действие, което било поискано по прекратено изпълнително дело и не можела да прекъсне погасителната давност. При прекратено по право изпълнително дело било недопустимо да се навеждат доводи за бездействие на съдебния изпълнител. Процесното изпълнително дело, по което били поискани изпълнителни действия, било образувано след изтичането на петгодишната давност – след 27.06.2019 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл.

439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Установено е въз основа на събраните писмени доказателства, че изпълнително дело №20148510401444 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, било образувано по молба от 26.06.2014 год. на „Обединена българска банка“ АД въз основа на изпълнителен лист от 02.06.2014 год., издаден по ч.гр.дело №26393/2014 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в /на основание заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/, срещу Г. Л. Д. за процесните суми, като с молбата било поискано налагането на запор върху вземанията на длъжника за трудово възнаграждение и на всяко друго възнаграждение, получавано за труд, както и запор върху вземанията му откритите от него банкови сметки.

На 08.07.2014 год. на ищеца била връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с препис от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК.

На 07.07.2014 год. и 08.07.2014 год. са били наложени запори върху банкови сметки на длъжника в търговски банки.

На 08.07.2014 год. ищецът подал молба до съдебния изпълнител, съдържаща искане за разсрочване на дълга му, като се задължил да внесе първоначално сумата от 600 лв. до 30.07.2014 год., а след това по 200 лв. всеки месец. В тази връзка на 29.09.2015 год. взискателят „Обединена българска банка“ АД депозирал молба, съдържаща искане за спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, т. 2 ГПК, с оглед сключеното между страните споразумение от 28.09.2015 год. Искането е било уважено с постановление на частния съдебен изпълнител от 29.09.2015 год.

Видно е от представеното споразумение от 28.09.2015 год., че ищецът се задължил в срок до 30.07.2020 год. да погаси дълга си, произтичащ от процесния договор за кредит, в общ размер на 10 030 лв., както следва: първоначална вноска в размер на 170 лв., платима на 28.09.2015 год. и 58 равни месечни вноски в размер на 170 лв., платими до 30-то число на съответния месец, като страните постигнали съгласие, че ако ищецът направи така уговорените плащания в срок до 30.07.2020 год., задълженията му по договора за кредит ще се считат погасени изцяло, а при забава в плащането на която и да е дължима вноска с 90 дни, действието на споразумението се прекратява автоматично, без да е необходимо кредиторът да уведомява длъжника, в който случай кредиторът възобновява действията по принудителното събиране на вземанията си. Според чл. 7, споразумението влизало в сила след внасяне на първата вноска в размер на 170 лв. до 30.09.2015 год.

На 10.03.2016 год. взискателят поискал възобновяването на изпълнителното производство поради неизпълнение на споразумението от страна на ищеца, което искане било уважено с постановление от 10.03.2016 год.

На 06.07.2016 год. взискателят поискал извършването на опис на движими вещи, находящи се на постоянния адрес на длъжника /ищеца/.

Междувременно процесните вземания били прехвърлени на „Е.М.“ ЕООД по силата на сключен с „Обединена българска банка“ АД договор за цесия от 31.01.2018 год., като на 3

26.02.2018 год. ответното дружество подало молба до частния съдебен изпълнител за конституирането му като взискател по делото на основание чл. 429 ГПК /което искане е било уважено/.

С постановление от 14.04.2020 год. горепосоченото изпълнително дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по писмено искане на взискателя от 13.04.2020 год.

Не се спори, че изпълнително дело №20208510400739 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, било образувано по молба от 14.04.2020 год. на ответното дружество срещу ищеца въз основа на същия изпълнителен лист, като с молбата било поискано насрочването на опис на движими вещи на адреса на длъжника, както и налагането на запор върху банковите му сметки /след справка/.

На 15.02.2022 год. на ищеца била връчено съобщение за образуваното изпълнително дело.

На 16.03.2022 год. ищецът подал молба до частния съдебен изпълнител, към която приложил обезпечителна заповед от 16.03.2022 год., издадено въз основа на определение №6454 от 14.03.2022 год., постановено по гр.дело №13032/2022 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, с което е било допуснато обезпечение на бъдещи искове по чл. 439 ГПК, които ще бъдат предявен от ищеца срещу „Е.М.“ ЕООД за признаване за установено, че не дължи сумите, за които е бил издаден процесният изпълнителен лист /които са били предявени впоследствие и са предмет на настоящото производство/, чрез налагане на обезпечителна мярка: спиране на изпълнението по изпълнително дело №20208510400739 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ.

С постановление на частния съдебен изпълнител от 16.03.2022 год. процесното изпълнително дело било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК.

Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при позоваване на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В разглеждания случай ищецът основава отрицателните си установителни искове на изтекла давност, която счита, че е започнала да се отброява от 27.06.2014 год. – когато твърди, че е било извършено последното валидно изпълнително действие по първото водено срещу него изпълнително дело №20148510401444 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.

414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира 4 приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 1722/2021 год., ІV г. о., ГК, Решение № 100 от 20.06.2011 г од. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.