Решение № 2084 от 26.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2084 гр. София, 25.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100514683 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20181197 от 05.09.2021 г., постановено по гр. д. № 74983/2019 г. на СРС, І ГО, 26 с-в е ОСЪДЕН И. С. К., ЕГН ********** да заплати на П. Н. Л., ЕГН ********** сумата от 5000 лв., получена без основание с платежно нареждане чрез системата „Изипей“ на 05.05.2017 г., ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до окончателното плащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът И. С. К. е осъден да заплати на ищеца П. Н. Л. сумата от 930 лв. - разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника И.

С. К., чрез пълномощника му адв. К. Е., в която същото се обжалва като неправилно, необосновано, постановено в протИ.речие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. В жалбата се навеждат доводи, че за да уважи предявеният иск, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е признал факта на получаване на сумата в открито съдебно заседание, проведено на 01.03.2021 г.. В мотивите на съдебното решение е прието също така, че ответната страна не е ангажирала никакви доказателства за твърденията си, че сумите са получени на основание сключен договор с ищеца, поради което не е установено, че ответникът е сключил договор за заем с ищеца. В жалбата се поддържа, че мотивите на съда са неправилни, тъй като в случая, първоинстанционният съд не е обърнал внимание, че посредством изявленията на процесуалния си представител в о.с.з., проведено на 01.03.2021 г., ответникът-длъжник по иск предявен срещу него от ищеца-кредитор с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е направил изрично съдебно признание, а именно, че същият е признал пред съда факта на съществуване на облигационно задължение, което ответникът-длъжник има към ищеца-кредитор, в размер на 1 процесната сума, както и основанието, от което то произтича – от заемен договор.

Поддържат се доводи, че изричното съдебно признание представлява доказателствено средство по ГПК. Излагат се съображения, че с предявения иск по чл. 55 от ЗЗД, ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже - на какво основание е получил даденото. Излага се, че конкретния случай, ищецът е посочил в исковата молба какво е дал на ответника, както и че това е станало без основание, респективно е въвел твърдение за отрицателен факт, че даденото от него е поради погрешен превод, поради което е дадено без основание. В жалбата се навеждат доводи, че в проведеното о.с.з. на 01.03.2021 г., ответникът е обяснил причините, които са му попречили да посочи по-рано факта на съществуването на облигационно задължение към ищеца, произтичащо от заемно правоотношение между страните (наличието единствено на представена от ищеца разписка от „Изипей“ за изпращане на пари в брой от 05.05.2017 г.), поради което ответникът е бил добросъвестен в процесуално отношение. Поддържа се, че с изявлението, ответникът изрично е признал пред съда задължението си и основанието, от което същото произтича договор за заем. Излага се, че признанието, с което длъжникът манифестира воля и заявява, че дължи е признание за съществуване право на вземане в полза на кредитора. В тази връзка се навеждат доводи, че ищецът е имал процесуалната възможност да възприеме волеизявлението на ответника, тъй като същият е бил редовно призован за о.с.з. по делото, като начина на обективиране на признанието на длъжника е позволявал узнаването му от кредитора. Излагат се съображения, че ищецът е имал и процесуалната възможност да репликира волеизявлението на ответника, но не го е сторил, поради което е пропуснал процесуалния момент надлежно и своевременно да заяви обстоятелство или да посочи доказателство в противен смисъл, поради собственото си небрежно процесуално поведение, което не можело да се поправи във въззивното производство. Навеждат се доводи, че съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в тежест на ответника да докаже елементите от фактическия състав на заемното правоотношение. Излага се, че данните по делото сочели, че на 05.05.2017 г. ищецът наредил на ответника, посредством доставчик на платежна услуга по смисъла на ЗПУПС, сумата от 5 000 лева, но не идентифицират основанието му. Поддържат се доводи, че доколкото в о.с.з., проведено на 01.03.2021 г., ответникът изрично е признал пред съда факта на съществуване на задължението си и основанието, от което произтича - договор за заем, неговото изявление следвало да се цени от съда с характер на съдебно признание, което се явявало важно доказателствено средство и според чл. 175 от ГПК, подлежи на преценка с оглед на всички обстоятелства по делото.

Излагат се съображения, че изходящото от едната страна твърдение за осъществяването на неизгоден за нея факт, може да се приеме за признание по см. на чл. 175 от ГПК и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се приеме за доказано. Поддържа се, че след като ответникът изрично е признал пред съда факта на съществуване на задължението си и основанието, от което то произтича - договор за заем, не може да се приеме, че някой от съществените елементи на заемното правоотношение е останал недоказан, както е било прието в обжалваното решение.

Предвид изложеното се отправя искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от П. Н. Л. /ищец в първоинстанционното производство/, в който същата се оспорва 2 като неоснователна по изложени подробни съображения в тази насока. В тази връзка, моли съда да постанови решение, с което да остави жалбата без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и постановено в съответствие със събрания в хода на процеса доказателствен материал.

Претендира разноски по делото.

Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД от П. Н. Л. срещу И. С. К. за заплащане на сумата от 5000 лв., получена без основание с платежно нареждане чрез системата „Изипей“ на 05.05.2017 г., ведно със законна лихва от 22.08.2019 г. до окончателното й заплащане.

В исковата молба ищецът П. Н. Л. твърди, че на 05.05.2017 г. е извършил по грешка превод, чрез системата „Изипей“ към ответника И. С. К. на сумата от 5000 лева с основание „превод“. Излага твърдения, че посочената сума е получена без основание от ответника и съответно, че същият се обогатил неоснователно със сумата, поради което претендира връщането й от ищеца.

В срокът по чл. 131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск. Излага твърдения, че не е получавал посочената сума.

В мотивите на обжалваното съдебно решение, за да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че в открито съдебно заседание, проведено на 01.03.2021 г., ответникът е признал факта на получаване на сумата, но от ответната страна не са били ангажирани никакви доказателства за твърденията, заявени в съдебно заседание, че сумите са били получени на основание сключен договор за заем с ищеца. Прието е, че по делото не са ангажирани от ответника никакви доказателства, които да установяват, че ответникът е имал каквито и да било отношения с ищеца, от които биха могли да възникнат вземания, поради което и тъй като по делото не се е установило сумите да са получени от ответника на някакво основание, то на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, същият е длъжен да ги върне.

3

Спорни пред въззивната инстанция са въпросите неправилно ли е ценено от първоинстанционния съд направеното от ответника признание на основание чл. 175 ГПК за наличието на заемно правоотношение, още повече предвид наведените твърдения от жалбоподателя, че ищецът не бил възразил надлежно и своевременно, че приложените разписки, издадени от „Easypay“ АД, касаят друго правоотношение, а не заемно, че това основание е нищожно, че основанието не се е осъществило или е отпаднало. Спорен е и въпросът дали по делото са били ангажирани доказателства от страна на ищеца, че преводът към ответника И. К. е бил погрешно извършен.

При така очертаните спорни въпроси, въззивната инстанция намира следното:

Съгласно задължителната и константна съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1979 г. на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е налице, тогава когато е предадено, съответно получено нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Съгласно разясненията по т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Начална липса на основание е налице, когато предаването е станало без наличието на някакво правоотношение, каквито са твърденията на ищеца в настоящото производство.

В случая, процесната искова претенция се основава на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото твърденията на ищеца в исковата молба са, че е извършил по грешка паричен превод чрез системата „EASYPAY“ в полза на ответника в размер на сумата от 5000 лева, респ. че същата е предоставена на ответника без основание, поради което подлежи на връщане.

По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV г.о. на ВКС и др. Според цитираните решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ факт е този на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1). Фактическият състав на предявеното в случая вземане включва извършено плащане от ищеца, получено от ответника, както и липсата на основание за получаването на плащането на таза сума. В тази връзка следва да се приеме, че по иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, правопораждащият факт е този на плащането, поради което съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже само настъпването на този факт, респ. да докаже единствено даването, а в доказателствена тежест на ответника е да установи съществуването на основание да получи, съответно да задържи даденото. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание да го задържи, то той дължи неговото връщане.