Решение № 281 от 08.12.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. Велико Търново, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ И.А при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500282 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 235/08.05.2025 г. постановено по гр.д. № 1107/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, съдът е осъдил ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Д. И. С., ЕГН ********** сумата от 6500 лв. ( шест хиляди и петстотин лева), представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и сумата от 20 000 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на незаконно обвинение, съгласно Присъда № 16/11.10.2022г. , постановена по НОХД № 245/2022г. на ВТОС, ведно със законната лихва върху същите, считано от 06.02.2024г. до окончателното им изплащане.

Окръжен съд – Велико Търново отхвърлил иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ и обективно съединения с него иск по чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, предявени от Д. И. С., ЕГН ********** против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за присъждането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата от присъдените 20 000 лв. до общо претендираните 50 000 лв. със законната лихва върху тях, считано от 06.02.2024г. до окончателното им изплащане.

С решението си, първоинстанционният съд осъдил ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат Л. З. В.– ВТАК, с адрес гр. Велико Търново, ул. „Цанко Церковски 1

№ 37, ет. 6 , офис 18 сумата от 2500 лв. ( две хиляди и петстотин лева ) представляваща възнаграждение за осъществена правна защита и съдействие пред първата инстанция.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от Прокуратура на Република България, гр. София, бул. "Витоша" № 2, чрез Т. К. - прокурор в Окръжна прокуратура — Велико Търново - гр. В. Търново, ул. „Васил Левски" № 16, в частта, в която е осъдена да заплати на С. сумата в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и сумата от 6500 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди и адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на ищцата адвокатска помощ по делото в размер на 2500 лв.

С жалбата се поддържа, че решението в тези части е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и в противоречие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск за неимуществени вреди е основателен до размера 20 000 лв. Твърди се, че съдът неправилно е приел като отегчаващо обстоятелство оповестяването в медиите на информация за повдигнатото срещу ищеца обвинение и последвалото разпространение на статията в местна „Фейсбук“ група. В жалбата се излага, че публикациите в печатни и електронни медии не са изявления на Прокуратурата, нито са осъществени по нейна инициатива, поради което не могат да и се вменят във вина и да се приемат като основание за ангажиране или увеличаване на отговорността и за вреди. Отбелязва се, че разгласяването в социалната мрежа и идентифицирането на извършителя като Д. С. са резултат от действия на трети лица, които не се намират в причинна връзка с процесното обвинение по смисъла на ЗОДОВ, доколкото не произтичат от поведение на прокуратурата.

Оспорват се и изводите на съда, свързани с твърдението на ищеца, че поради воденото наказателно производство не е могъл да започне работа в чужбина. В жалбата се сочи, че спрямо С. не е била налагана забрана за напускане пределите на страната, а взетата спрямо него мярка за неотклонение „подписка“ не е препятствала напускането на Република България и явяването му на интервю при евентуален работодател. Поддържа се, че неявяването на интервюто е резултат единствено от негова лична преценка, а не от процесуални ограничения във връзка с обвинението.

Изтъква се, че дори при явяване на интервюто не е сигурно дали би се стигнало до реално започване на работа, поради което тези обстоятелства не следва да бъдат отчетени при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Навежда се оплакване, че първоинстанционният съд не е мотивирал по убедителен начин защо приема именно сумата от 20 000 лв. за справедлив размер на дължимото обезщетение. Според въззивника мотивите се свеждат до общи констатации, че обвинението е донесло на ищеца огорчение, срам и унижение, довело до промяна в ежедневните му навици и затваряне в себе си, без изчерпателен и балансиран анализ на всички релевантни обстоятелства. В същото време съдът изрично е приел, че не е доказана причинна връзка между прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца и повдигнатото обвинение, както и че липсват доказателства за влошаване на здравословното му състояние като последица от наказателното производство. Въззивникът поддържа, че при това положение присъждането на обезщетение в посочения размер е в противоречие с действително установения обем на вредите и представлява неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД.

В жалбата се развиват доводи, че присъденото обезщетение за неимуществени 2 вреди е прекомерно и надхвърля обичайния размер при аналогични хипотези.

Подчертава се, че сам съдът е приел, че ищецът не е претърпял изключителни, а „обичайни“, характерни за всяко наказателно производство неимуществени вреди, но въпреки това е определил обезщетение, превишаващо този „обичаен“ размер.

Въззивникът счита, че съдът не е отчел в достатъчна степен редица обективни обстоятелства, които според него са от значение за намаляване на обезщетението: спрямо ищеца е била определена най-леката мярка за неотклонение „подписка“; към момента на обвинението той е бил на 62 години, с изградена личност и по-висока устойчивост на стрес; първоинстанционният наказателен съд го е оправдал, а производството пред двете съдебни инстанции е приключило в рамките на разумен срок; не е доказана причинна връзка между процесното обвинение и здравословните му оплаквания; не е установено по безспорен начин трайно отрицателно отношение и недоверие в личните му контакти, включително съществени сътресения в семейните отношения. Според въззивника тези обстоятелства или не са съобразени, или са ценени превратно, което е довело до присъждане на обезщетение в несъответствие с обществено-икономическите условия и с критерия за справедливост.

Поддържа се още, че първоинстанционният съд не е взел предвид актуалната практика на Върховния касационен съд по сходни казуси, очертаваща според жалбоподателя значително по-ниски размери на обезщетенията при незаконно обвинение. В тази връзка във въззивната жалба се позовават конкретни решения и определения на ВКС, в които са присъдени обезщетения в размери от 6 500 лв., 7 000 лв., 8 000 лв., 10 000 лв. и 20 000 лв. при различни по тежест обвинения и мерки за процесуална принуда, като се твърди, че всички те сочат на прекомерност на присъдения по настоящото дело размер от 20 000 лв. Въззивникът счита, че съдът не се е съобразил с очертаната от тази практика рамка и по този начин е нарушил материалния закон.

На това основание Прокуратурата на Република България иска от въззивната инстанция да отмени решението в частта, в която тя е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., и да определи значително по-нисък размер на обезщетението, съобразен с изложените съображения и с разбирането, че самото осъждане на държавата има преди всичко репараторно и морално въздействие и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване за увреденото лице.

Въззивната жалба съдържа оплакване и относно уважената претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 6 500 лв., представляващи заплатени адвокатски възнаграждения по наказателното производство. Въззивникът не оспорва наличието на договори за правна помощ и плащане на договорените суми, но поддържа, че платеното възнаграждение е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и съществено надхвърля разумния и обичаен размер на адвокатските възнаграждения за този вид наказателни производства. С позоваване на Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г. на ВКС се твърди, че първоинстанционният съд е следвало да присъди обезщетение за имуществени вреди в по-нисък размер от реално заплатения, като редуцира подлежащото на репариране адвокатско възнаграждение до разумен размер.

Поради това се иска отмяна на решението в тази част и определяне на по-малко обезщетение за имуществени вреди.

В жалбата се релевира и оплакване за неправилност на решението в частта, с която, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. Поддържа се, че присъденият размер следва да 3 бъде намален, корелативно на искането за намаляване на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Д. И. С., действащ чрез адв. Л. З. В., с който жалбата се оспорва изцяло като неоснователна и се прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част.

В отговора се поддържа, че решението на Окръжен съд – Велико Търново относно уважените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 84, ал. 3 ЗЗД е обосновано и законосъобразно, а изводите на съда относно размера на присъдените обезщетения – формирани въз основа на събраните доказателства и в съответствие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Твърденията на въззивника за превратно или несъответно ценене на релевантните обстоятелства се определят като голословни.

По отношение на неимуществените вреди се излага, че първоинстанционният съд правилно е отчел големия интензитет на негативните преживявания на ищеца, произтичащи от широкото медийно разгласяване на случая – публикации, съдържащи данни за възрастта и местоживеенето му, за естеството на престъплението, в което е обвинен, както и разпространението на тази информация чрез „Фейсбук“ група на с.

Пчелище. Подчертава се, че в малкото населено място, където всички се познават, това разгласяване е довело до сериозно накърняване на доброто му име и до дискредитирането му сред общността, в която дълги години е живял и е бил уважаван и търсен като добър майстор. Правилен и обоснован се сочи изводът на съда, че това е причинило на ищеца засилен срам, унижение и огорчение.

Оспорва се тезата на прокуратурата, че тя не носи отговорност за медийното разгласяване на случая. В отговора се поддържа, че именно Прокуратурата на Република България носи отговорност за вредите, тъй като публичното оповестяване е свързано с образуваното и водено под нейния надзор наказателно производство и не би било налице, ако срещу С. не бе повдигнато обвинение.

Посочва се, че съдът правилно е отчел същественото засягане на обичайния начин на живот на ищеца – на фона на изпитваните от него притеснения, срам и унижение той е бил принуден да промени ежедневните си навици, включително да избягва контактите с хората в селото и да пазарува в съседно населено място, за да се предпази от негативното отношение на съселяните си. Подчертава се, че е налице трайно влошаване на социалната му среда поради формираното негативно отношение към него в затворената общност на селото, където живее от дълги години със семейството си.

Неоснователно, според въззиваемия, е възражението, че възрастта на ищеца предполага по-висока устойчивост към стреса и обуславя намаляване на обезщетението. В отговора се поддържа обратното: именно неговата възраст и постигнат социален и професионален статус определят тежестта на последиците, тъй като обвинението е разрушило авторитет, изграден през целия му съзнателен живот, което е довело до особено значими морални страдания.