Решение № 240 от 10.12.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 240 гр. Пловдив, 10.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Величка П. Белева

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20215001000620 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №260250 от 08.06.2021 г.,постановено по т.д.№448/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIX-ти състав,е осъден ответника СВ. Й. М. с ЕГН ********** да заплати на ищеца „П. **“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК *****,действащ чрез синдика СТ.

М. Ж.,сумата от 24 414 лв.,представляваща стойност на обогатяването му в резултат на изпълнени от „П. **“ЕООД като инвеститор и строител СМР по груб строеж на офис №4.15 с площ от 65.28 кв.м.,имот ********;склад №10 с площ от 4.25 кв.м. и склад №11 с площ от 4.25 кв.м.,находящи се в „О.З.К.“,тяло В,сграда в ПИ 5****** в гр.Пловдив с административен адрес ул.“И. В. ***3,върху които ответникът е придобил право на строеж на 02.10.2009 г. по НА № ........... г.,ведно със законна лихва върху главницата от сезиране на съда на 06.06.2019 г. до изплащането й и направените разноски от 100,70 лв.,като иска за главницата за разликата над уважения размер от 24 414 лв. до предявения размер от 185 923,48 лв. е отхвърлен като неоснователен,а също е отхвърлен и предявения акцесорен осъдителен иск в размер на 56 604,56 лв. за обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за забава за периода от 05.06.2016 г. до 05.06.2019 г.,както и след сезиране на съда на 06.062019 г. до изплащане на сумата.

Със същото решение е осъден ответника СВ. Й. М. да заплати на ПОС държавна 1 такса за уважената част от исковете в размер на 976,56 лв. и 5 лв. за служебно издаване на ИЛ,а дружеството-ищец „П. **“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК *****,действащо чрез синдика СТ. М. Ж.,е осъдено да заплати на ответника СВ. Й. М. сумата от 539,58 лв. разноски за отхвърлените претенции,както и да заплати на ПОС държавна такса за отхвърлените претенции от 8724,56 лв. и 5 лв. за служебно издаване на ИЛ.

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство-СВ. Й. М.,подадена срещу осъдителната част на горното решение от 08.06.2021 г.,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „П.

**“ЕООД-в несъстоятелност,сумата от 24 414 лв.,представляваща стойност на обогатяването му в резултат на изпълнени от „П. **“ЕООД като „инвеститор“ и „строител“ СМР по груб строеж на офис 4.15,с площ от 65.28 кв.м.,имот ********;склад №10 с площ от 4.25 кв.м. и склад №11 с площ от 4.25 кв.м.,находящи се в „О.З.К.“,тяло В,сграда в ПИ 5****** в гр.Пловдив с административен адрес ул.“И. В. ***3,ведно със законна лихва върху тази сума,считано от 06.06.2019 г. до плащането,а също така и срещу частта,с която ответника е осъден да заплати на дружеството-ищец 100,70 лв. разноски и държавна такса по сметка на ОС-Пловдив.

Жалбоподателят счита за недопустимо първоинстанционното решение в обжалваната му част и при условие на евентуалност-за неправилно.Подробни доводи за недопустимостта на решението в същата част излага в жалбата си,като най-общо казано,обосновава позицията си за недопустимост на решението с твърдения,че първоинстанционният съд не се е произнесъл според индивидуализацията на исковете,с които е бил сезиран.Наред с това поддържа,че правилната квалификация на главния иск е по чл.61,ал.3 от ЗЗД,а не по чл.62,ал.2 от същия закон,както е приел първоинстанционният съд.А позицията си за неправилност на решението в обжалваната му част,заявена при условие на евентуалност /ако се приеме за допустимо решението/,жалбоподателят обосновава с аргументите,че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения,включително на принципите на диспозитивното,състезателното и служебното начало и освен това е необосновано и противоречащо на материалния закон.В тази връзка твърди,че за да намери претенцията на ищеца за основателна до уважения размер,първоинстанционният съд е ползвал данните от съдебно-техническата експертиза,изготвена от в.л. З.,но жалбоподателят намира това за неправилно,тъй като в тази експертиза е определена хипотетична средна пазарна стойност на неизвестно какви по количества работи,обобщени по групи /груб строеж,довършителни работи,дограми,допълнителни разходи и пр./,без да са остойностявани конкретни видове и количества работи,каквито се сочат в приложенията към исковата молба.В контекста на тези доводи,жалбоподателят заявява,че съгласно съдебната практика,включително и цитираната такава от първоинстанционния съд,в хипотезата на чл.61,ал.2 ЗЗД отговорността на доминуса е ограничена до стойността на направените разходи,а намира,че такъв извод следва и от посочената законова разпоредба,предвиждаща отговорност на доминуса само до размера на обогатяването.От тази гледна точка,според жалбоподателя има значение установяването и остойностяването именно на конкретните видове СМР,описани в 2 приложенията към исковата молба,които ищецът твърди да е изпълнил и заплатил за изграждането на трите процесни обекта,придобити от ответника в собственост след реализиране на учреденото му право на строеж върху тях.Жалбоподателят сочи,че дружеството-ищец претендира да му бъде възстановено това,което е заплатило за конкретните СМР плюс печалба,а не средно пазарни цени,определени чрез специализираната литература.В този контекст намира за неприложима изготвената по делото съдебно-техническа и оценъчна експертиза,а и твърди,че първоинстанционният съд не е съобразил възраженията му,че в дадените от експертизата стойности са включени и работи,за които принципно е изключено да се възлагат в отговорност на ответника или пък не се претендират по вид и/или стойност от самия ищец.В жалбата са развити и доводи,че неправилно и в резултат на процесуални нарушения на диспозитивното, състезателно и служебно начало,първоинстанционният съд е стигнал до извода,че „П. **“ЕООД е изпълнило целия строеж.И в обобщение,жалбоподателят намира,че ако се направи анализ на събраните доказателства в рамките на регламентирани от ГПК правила,би следвало да се достигне до извод,че заявена от дружеството-ищец чрез синдика му претенция,е неоснователна и недоказана,както по основание,така и по размер.А в случай,че се достигне до извод за дължимост на някаква част от присъдената сума,то според жалбоподателя възможността за търсенето й чрез съда е погасена по давност.В тази връзка счита за неправилни и изводите на първоинстанционния съд във връзка с възраженията на ответника за изтекла погасителна давност,като конкретните си аргументи за това излага във въззивната жалба.

И въз основа на всички изложени в жалбата твърдения и аргументи,жалбоподателят С.М. моли да бъде постановено решение от настоящата инстанция,с което да се обезсили първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част или ако настоящият съд приеме решението за допустимо,то да го отмени като неправилно в същата част и вместо това да отхвърли иска изцяло,т.е. и за уважения от първоинстанционния съд размер от 24 414 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 06.06.2019 г. до окончателното плащането.Поискана е отмяна на първоинстанционното решение и в частта,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски в размер на 100,70 лв. и държавна такса по сметка на ОС-Пловдив.Претендира разноски.

Въззиваемото дружество „П. **“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК *****, е подало в законния срок отговор на въззивната жалба чрез синдика си СТ. М. Ж.,в който е изразило становището,че въззивната жалба е неоснователна и изложените в нея твърдения са неверни,а първоинстанционното решение е правилно,обосновано и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.Конкретните си аргументи в тази насока въззиваемият излага в същия отговор.

От страните не са представени писмени доказателства пред въззивната инстанция,а и не са заявените от тях доказателствени искания пред същата инстанция.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и 3 доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в частите,срещу които е насочена жалбата и при подаването на същата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Съгласно чл.269,изр. първо от ГПК,въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на решението само в обжалваната му част.Въпросът за допустимостта на съдебно решение може да постави и страната,обжалвала същото и то ако възражението й за недопустимост е заявено в срока за обжалване на решението.В случая жалбоподателят поддържа във въззивната си жалба възражение за недопустимост на обжалваното от него решение и понеже това му възражение е заявено в срок,същото подлежи на преценка по същество.А по същество въззивният съд преценява това възражение като неоснователно.Въз основа на подробно изложени в жалбата аргументи,жалбоподателят е заявил,че първоинстанционното решение е недопустимо,тъй като съдът не се е произнесъл според индивидуализацията на исковете,с които е бил сезиран.А този си извод жалбоподателят е формирал главно въз основа на изложеното от него твърдение,че присъдената в полза на ищеца сума е формирана на база хипотетична строителна стойност,предложена от вещото лице по изготвената съдебно-техническа и оценъчна експертиза,която обаче стойност е определена чрез данни от специализираната литература,а не въз основа на реално направените разходи от ищеца за сочените от него СМР.Настоящият състав обаче счита,че първоинстанционният съд вярно-според изложените в исковата молба фактически и правни твърдения,е възприел и очертал в решението си предметните предели и петитума на исковите претенции и именно по тези претенции се е произнесъл с решението си,а дали е следвало да определя стойността на това,което ищецът твърди като изпълнено от него в полза на ответника,съобразно заключението на СТЕ-за,или-не,е въпрос по обосноваността и правилността на решението,не по неговата допустимост.Не може да бъде споделена и позицията на жалбоподателя,че правилната квалификация на предявените главни искове е тази по чл.62,ал.3 от ЗЗД,а не по чл.61,ал.2 от същия закон,както е приел първоинстанционният съд.За да се приеме,че ищецът се е позовал на хипотезата по чл.61,ал.3 от ЗЗД,следва да са налице твърдения от негова страна,че е предприел извършването на сочените от него СМР за построяване обектите на ответника,въпреки волята и при изричното противопоставяне на последния в качеството му на заинтересован /т.нар. доминус/,но в исковата молба,а и в допълнителната искова молба такива твърдения не се съдържат.А хипотезата на чл.62,ал.2 от ЗЗД е приложима при твърдения,че работата е 4 предприета в интерес както на доминуса,така и в собствен интерес на гестора /т.е. в интерес и на управителя на работата/.В случая такива твърдения за извършване на работата и в собствен интерес на ищеца са налице,доколкото същият е заявил,че въз основа на издадени строителни книжа и в качеството му на строител/инвеститор на целия строеж,представляващ „О.З.К.“ с административен адрес в гр.Пловдив,ул.“И. В. ***3,е изпълнил СМР,в частност,но не само-за самостоятелните обекти,собственост на ответника,описани подробно в исковата молба.При тези твърдения първоинстанционният съм правилно е квалифицирал процесните главни искове като такива по чл.62,ал.2 от ЗЗД.