Решение № 69 от 23.03.2022, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. гр. Добрич, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Галатея П. Ханджиева Милева

Членове:

Десислава Б. Николова

Галина Д. Жечева при участието на секретаря Румяна Ив. Радева като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно гражданско дело № 20213200500771 по описа за 2021 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на СТ. СТ. СТ. от гр.Добрич, чрез упълномощения адвокат, срещу решение №260539/11.10.2021г. по гр.д.№1483/2020г. на Добричкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу АТ. Д. ИВ. от гр.Г.Т.

- иск за прогласяване нищожност на публична продажба и постановление от 07.09.2011г. по изпълнително дело №00079/2006 г. на ЧСИ с рег.№740, с което в собственост на ответника е възложен недвижим имот гараж с идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00 кв.м., находящ се в гр.Д.;

- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че СТ.

СТ. СТ. е собственик на недвижим имот гараж с идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00 кв.м., находящ се в гр.Д., на основание договор за дарение от 17.01.2008г., обективиран в нотариален акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24 на нотариус Д.Б.;

1

- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че СТ.

СТ. СТ. е собственик на недвижим имот гараж с идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00 кв.м., находящ се в гр.Д., на основание изтекла в негова полза придобивна давност с начало 17.01.2008г.

Решението се обжалва като неправилно, постановено при нарушения на процесуалния и в противоречие с материалния закон. В жалбата се съдържа оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил редица наведени от въззивника – ищец по предявения спор пороци на постановлението на съдебния изпълнител, с което спорният обект е възложен на ответника – праводателят на ищеца и длъжник в изпълнителното производство извършвал доброволно плащане на задължението, нарушена била разпоредбата на чл.442а ал.1 от ГПК, като краен резултат дългът бил събран в двоен размер.

Без да изследва тези обстоятелства, неправилно първоинстанционният съд взел предвид единствено факта на вписана преди придобивния акт на ищеца възбрана върху гаража. Неправилно и необосновано били интерпретирани и данните по делото, сочещи на упражнявано от въззивника владение върху гаража повече от десет години. Иска се решението на районния съд да бъде отменено и предявените искове да се удовлетворят.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

В писмен отговор и в съдебно заседание въззиваемият АТ. Д. ИВ., чрез пълномощника си, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението на районния съд да бъде потвърдено.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

В предявената от СТ. СТ. СТ. срещу АТ. Д. ИВ. първоначална искова молба и допълнителната за отстраняване на нередовности е изложено, че с договор, сключен с нотариален акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г., ищецът бил надарен от баща си С.С. с недвижим имот в гр.Добрич, включващ жилищна сграда с идентификатор ***, жилищна сграда с идентификатор *** и гараж с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху 1/2 идеална част от поземления имот – общинска собственост. През 2012г. гаражът бил продаден чрез търг от ЧСИ Х.М., за което ищецът узнал случайно.

Извършената от съдебния изпълнител продан била незаконосъобразна, 2 защото гаражът не бил собственост на длъжника С.С., а на надарения ищец СТ. СТ. СТ.. Никой, никога не бил заявявал претенции относно гаража пред ищеца, който от сключване на договора за дарение винаги го бил владял и плащал данъците за него.

При така твърдяните в исковата молба обстоятелства ищецът иска по отношение на ответника да бъде признато за установено, че постановлението на съдебния изпълнител, с което на ответника е възложен непринадлежащият на длъжника гараж, е нищожно, както и, че ищецът притежава правото на собственост върху гаража, придобито от него на основание посочения договор за дарение или на основание давностно владение.

Установено е, че с договор от 17.01.2008г., сключен с нотариален акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г. на нотариус с рег.№535 и район на действие ДРС, С.С. дарил на СТ. СТ. СТ. недвижим имот в гр.Д., а именно жилищна сграда с идентификатор ***, жилищна сграда с идентификатор *** и гараж със застроена площ от 23 кв.м. и с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху 1/4 идеална част от общинско дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***.

Дарението е извършено по време, когато срещу дарителя С.С., като длъжник, е било висящо изпълнително дело №79/2006г. на ЧСИ с рег.№740 и район на действие ДОС, имащо за предмет събиране на вземанията на взискателя АТ. Д. ИВ. /ответник сега/, за които по ч.гр.д.№1482/2006г. на ДРС бил издаден изпълнителен лист, а именно – 2 400 лева, задължение по запис на заповед, законната лихва върху главното задължение, считано от 23.06.2006г. до окончателното му изплащане и 48 лева държавна такса.

Принудителното изпълнение е било насочено срещу недвижимия имот, предмет на извършеното от длъжника дарение, върху който имот съдебният изпълнител наложил възбрана, вписана с вх.рег.№13187/15.09.2006г. акт №151 т.1 на СВп. Към датата на даряване на имота по-голямата част от задълженията /такси и разноски за изпълнението, съдебни разноски, част от главницата, лихви/ са били погасени с извършени от длъжника плащания на взискателя и вноски по изпълнителното дело; но част от главното задължение не е била погасена, върху нея е продължила да се натрупва лихва за забава, съответно да се кумулират разноски за принудителното й събиране. След проведена от 01.08.2011г. до 01.09.2011г. публична продан на гаража 3

/предходна е обявена за нестанала/ с постановление от 02.09.2011г. съдебният изпълнител обявил за купувач единствения явил се наддавач – взискателя АТ.

Д. ИВ.. С постановление от 07.09.2011г. на съдебния изпълнител гаражът е възложен на обявения за купувач АТ. Д. ИВ. за цена от 2 337.60 лева. С разпореждане от 18.11.2011г. на съдебния изпълнител жалбата на длъжника С.С. срещу постановлението за възлагане е върната, разпореждането е съобщено на длъжника на 22.11.2011г. и не е обжалвано от него. С нареждане от 20.01.2012г. съдебният изпълнител извършил превод по сметка на длъжника на сумата 2 000 лева, с която цената на възложения на взискателя гараж, надминава непогасената част от вземането му.

От съвпадащите твърдения на ищеца /в жалбата му/ и на ответника, и от гласните доказателства се установява, че гаражът винаги е бил ползван от С.С. – баща на ищеца и длъжник по изпълнителното дело. Ангажираните от ответника свидетели подкрепят твърдяното от него, че, след като придобил гаража, ответникът се съгласил с молбата на бившия си длъжник и го оставил да ползва гаража, за което получавал наем от него. Ангажираните от ищеца свидетели са чували за проблеми с друг човек по повод гаража, но възприемат гаража като да е на С.С..

При така изложената фактическа обстановка въззивната жалба срещу първоинстанционно решение, отхвърлящо предявените искове, е неоснователна.

Въз основа на договора за дарение, сключен с нотариален акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г. на нотариус с рег.№535 и район на действие ДРС, ищецът СТ. СТ. СТ. е придобил правото на собственост върху спорния недвижим имот, съставляващ гараж със застроена площ от 23 кв.м. и с идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич. Но, тъй като придобиването е осъществено, след като върху дарения гараж е вписана възбрана за обезпечаване на събирането на парично задължение на праводателя на ищеца, в съответствие с чл.452 ал.2 от ГПК придобитото от ищеца право е непротивопоставимо на взискателя АТ. Д. ИВ.. По отношение на него и за нуждите на принудителното събиране на вземането му гаражът е продължил да се счита за принадлежащ на длъжника, годен обект на принудително изпълнение. В резултат на проведеното принудително изпълнение и въз основа на постановлението за възлагане взискателят, като 4 купувач от публичната продан, АТ. Д. ИВ. е придобил правото на собственост върху гаража. Не следва друго, с оглед твърдяните във въззивната жалба нарушения в изпълнителното производство. Те не са въведени в исковата молба като основания на предявените претенции, както и по съществото си не са от категорията на тези, водещи до недействителност на постановлението за възлагане и/или възпрепятстващи неговия вещен ефект. Касае се за това, че, с оглед разпоредбата на чл.496 ал.3 от ГПК, постановлението за възлагане е недействително само при нарушаване на чл.490 от ГПК или при невнасяне на цената. Такива нарушения ищецът не твърди и не са осъществени в случая, а посоченото в исковата молба, че е възложен непринадлежащ на длъжника имот, не е основание за недействителност на постановлението за възлагане.

Независимо от действителността му, постановлението за възлагане не би произвело вещно действие, ако възложеният имот не е бил собственост на длъжника или, ако публичната продан и възлагането са извършени за погасяване на несъществуващ дълг. Такива нарушения също не са налице.

Разпоредбата на чл.452 ал.2 от ГПК регламентира, че в изпълнителното производство и по отношение на взискателя обект на публична продан и възлагане е бил недвижим имот, собственост на длъжника, и, както се установи по-горе, дългът не е бил изцяло погасен. Що се отнася до доводите за несъотносимост между размера на непогасената част от дълга и стойността на продадения имот, те са въведени едва във въззивната жалба; отделно, са обосновани с позоваване на влязлата в последствие в сила разпоредба на чл.442а от ГПК /ДВ бр.86/2017г./.

От изложеното следва, че постановлението за възлагане не е недействително и е довело до придобиване от ответника на правото на собственост върху гаража, а ищецът не се легитимира като собственик въз основа на договора за дарение.

Последното касае отношенията между ищеца и ответника. Между ищеца и праводателя му С.С. договорът е произвел действие и ищецът е придобил собствеността върху дарения му гараж. От даряването на ищеца и до възлагането на ответника, каквито и действия /лични или чрез другиго/ да са били извършвани от ищеца спрямо гаража, то те са били извършвани от ищеца в качеството му на собственик, а не като владелец на чужда вещ. Не е възможно собственикът да владее сам срещу себе си за придобиване на вещ, която той вече притежава на друго основание. Едва с преминаване на 5 собствеността към ответника въз основа на постановлението за възлагане ищецът би могъл да започне да владее срещу другия собственик /ответника/, за да придобие на това основание. При съобразяване, че постановлението за възлагане е издадено на 02.09.2011г., а исковата молба е предявена на 09.07.2020г., ищецът не е могъл да владее собствения на ответника гараж в изискуемия по чл.79 ал.1 от ЗС десет годишен период, за да придобие на това основание правото на собственост върху него. Освен това, след възлагането му на ответника гаражът е бил във фактическа власт на С.С., упражнявана при условията на чл.68 ал.2 от ЗС като държане по устна наемна уговорка със собственика – ответника. Верно е, че това следва от ангажираните от ответника свидетели, но, дори изнесеното от тях да се прецени като недостатъчно достоверно, то тогава по правилото на чл.69 от ЗС С.С. е държал гаража за себе си. Същественото е, че данни С.С. да е държал гаража за ищеца няма, като при липсата на други доказателства само родствената връзка помежду им не е достатъчна да обоснове такъв извод.

От изложеното следва, че предявените искове са неоснователни и правилно са отхвърлени от районния съд. Обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло, вкл. и в частта, възлагаща в тежест на ищеца разноските на ответника за водене на делото в първата инстанция.